— Добро утро, инспекторе — нежно пропя той. — Какво ужасна нощ. Добро утро, господин Симоне. Не е ли истина?
— Привет — измърмори чедото.
— Бих пипнал коняк — каза Симоне с някаква тъга. — Но нали е неприлично, а? Или нищо?…
— А как са вашите работи, скъпи инспекторе — в очакване попита дю Барнстокр.
— Следствието попадна на следа — съобщих аз. — В ръцете на полицията е ключът. Много ключове. Цяла връзка.
Симоне отново щеше да се закикоти, но веднага направи сериозна физиономия.
— Вероятно ще се наложи да прекараме целия ден в къщи — каза дю Барнстокр. — Да се излиза, вероятно, не е разрешено…
— Защо пък? — възразих аз. — Колкото си искате. И колкото повече, толкова по-добре.
— Да се офейка, все едно, няма да ни се удаде — добави Симоне. — Свличане. Аз, разбира се, бих могъл да офейкам през скалите…
— Но какво? — попитах аз.
— Първо, от този сняг не бих могъл да се добера до скалите. А второ, какво ще правя там?… Слушайте, господа — каза той. — Хайде да се поразходим по пътя, да погледаме какво е станало там в „Гърлото от бутилка“…
— Вие няма ли да дойдете, инспекторе? — осведоми се дю Барнстокр.
— Не — казах аз и в този момент влязоха Мозесите. Те също бяха като краставички. Тоест мадам беше като краставичка… като праскова… като ясно слънчице. Що се отнася до Мозес, то тази стара ряпа така и беше си останала стара ряпа. Посръбвайки пътем от чашата и без да поздрави, той се добра до своя стол, пльосна се на седалката и строго изгледа сандвичите пред себе си.
— Добро утро, господа! — каза с кристален глас госпожа Мозес.
Погледнах Симоне. Симоне гледаше госпожа Мозес. В очите му имаше някакво недоверие. После той трескаво раздвижи рамене и се зае с кафето.
— Прелестно утро — продължаваше госпожа Мозес. — Така е топло, слънчево! Бедният Олаф, той не доживя до това утро!
— Всички ще отидем там — провъзгласи изведнъж дрезгаво Мозес.
— Амин — вежливо завърши дю Барнстокр.
Погледнах Брюн. Девойката стоеше настръхнала, напъхала нос в чашката. Вратата отново се отвори и се появи Луарвик Л. Луарвик, съпроводен от собственика. На лицето на собственика бе изписана скръбна усмивка.
— Добро утро, господа — каза той. — Позволете ми да ви представя господин Луарвик Луарвик, пристигнал при нас тази нощ. По пътя станала катастрофа и ние, разбира се, няма да му откажем своето гостоприемство.
Съдейки по вида на господин Луарвик Л. Луарвик, катастрофата ще да е била чудовищна и той много се нуждаеше от гостоприемство. Собственикът беше принуден да го хване за лакътя и буквално да го пъхне на моето старо място до Симоне.
— Много ми е приятно, Луарвик! — изхърка господин Мозес. — Тук всички сме свои, Луарвик, чувствайте се като у дома си.
— Да — каза Луарвик, като гледаше с едното си око мен, а с другото — Симоне. — Чудесно време. Истинска зима…
— Всичко това са глупости, Луарвик — каза Мозес. — По-малко приказвайте, повече яжте. Вие имате изтощен вид… Симоне, напомнете ми какво беше станало с този метрдотел? Струва ми се, беше изял нечие филе…
И тогава най-после се появи Хинкус. Той влезе и веднага се спря. Симоне се впусна отново да разказва за метрдотела и докато обясняваше, че въпросният метрдотел не беше изял никакво филе, а тъкмо напротив, Хинкус стоеше на прага, аз го наблюдавах, като се стараех при това да не изпускам от очи и Мозесите. Гледах и нищо не разбирах. Госпожа Мозес похапваше сметана със сухарчета и възхитено слушаше умърлушения палавник. Господин Мозес наистина погледна Хинкус, но с пълно равнодушие и веднага отново се обърна към своята чаша. А ето че Хинкус не можеше да овладее лицето си.
Отначало видът му беше съвършено объркан, като че ли бяха го ударили с дърво по главата. След това на лицето му явно изби радост, фанатична някаква, той дори се заусмихва изведнъж съвсем по детски. А после злобно се озъби и пристъпи напред, като стискаше юмруци. Но той гледаше, за мое величайшо удивление, не към Мозесите. Той гледаше дю Барнстокрози: отначало с пълно объркване, после с облекчение и радост, а след това със злоба и някакво злорадство. В този момент той усети погледа ми, отпусна се и навел очи, се отправи към своето място.
— Как се чувствувате, господин Хинкус? — се осведоми дю Барнстокр, отзивчиво наведен напред. — Тукашният въздух…
Хинкус вдигна към него бесни жълти очички.
— Аз никак не се чувствувам — отговори той, сядайки. — А вие как се чувствувате?
Дю Барнстокр с изумление се отпусна на стола.
— Аз? Благодаря ви… — Той погледна отначало мен, после Брюн. — Може би аз някак съм ви обидил, засегнал…
— Не стана работицата! — продължаваше Хинкус, като си пъхаше с настървение салфетката в яката. — Провали се, а, старче?
Дю Барнстокр беше съвършено смутен. Разговорите на масата се прекратиха, всички гледаха към него и Хинкус.
— Право да ви кажа, аз се страхувам… — Старият фокусник явно не знаеше как да се държи. — Аз имах предвид изключително…
— Добре, добре, тури му пепел — отвърна Хинкус. Той взе с две ръце голям сандвич, края му пъхна в устата си, отхапа и без да гледа никого, се зае изцяло да работи с челюстите си.
— А да се постъпва просташки не бива! — каза изведнъж Брюн.
Хинкус кротко я погледна и веднага отвърна очи.
— Брюн, дете мое… — каза дю Барнстокр.
— Р-разфучал се! — каза Брюн, като чукаше с вилица по чинията. — Трябва да се пиянствува по- малко…
— Господа, господа! — каза собственикът. — Всичко това са глупости!
— Не се безпокойте, Сневър — бързо каза дю Барнстокр. — Това е някакво малко недоразумение… Нервите са напрегнати…
— Разбрахте ли какво казвам? — попита страшно Брюн, насочвайки в Хинкус черните си окуляри.
— Господа! — решително се намеси собственикът. — Господа, моля ви за внимание! Аз няма да говоря за трагическите събития през тази нощ. Разбирам, да, нервите са напрегнати. Но, от една страна, разследването съдбата на нещастния Олаф Андварафорс се намира сега в сигурните ръце на инспектор Глебски. От друга страна, нас изобщо не бива излишно да ни нервира това обстоятелство, че се оказахме временно отрязани от външния свят…
Хинкус престана да дъвче и вдигна ръка.
— Нашите складове са пълни, господа! — тържествено продължи собственикът. — И аз съм убеден, че когато след няколко дни спасителната бригада се промъкне при нас през лавината…
— Каква лавина? — попита гръмко Хинкус, оглеждайки всички с кръглите си очи. — Що за дяволия?
— Да, простете — каза собственикът, като постави длан на челото си. — Съвсем забравих, че някои от гостите… Работата се състои в това, че вчера в десет часа вечерта снежна лавина запуши „Гърлото от бутилка“ и разруши телефонната връзка…
На масата се възцари мълчание. Всички дъвчеха и гледаха в чиниите си. Хинкус седеше с повиснала долна устна — видът му пак беше слисан. Луарвик Л. Луарвик меланхолично дъвчеше лимон, като отхапваше от него парчета заедно с кората. От тясната му брадичка се стичаше по сакото жълт сок. Усетих, че ми изтръпват зъбите, отпих от кафето и обявих:
— Имам да добавя следното. Две неголеми банди от някакви мерзавци са избрали този хотел като място за разчистване на свои лични сметки. Предлагам на тези лица да прекратят всякаква дейност, за да не
