— Браво на теб! Ами аз? В някои отношения може и да си ненадминато интелигентен, но все пак се отнасяш към жените като към предмет, за които си струва да се биеш и да спечелиш като трофей в смешните войни, които вие, мъжете, водите, за да докажете такива неща.
— Тези думи не звучат като думите, които можем да очакваме от Елена — каза Фауст. — Говориш повече като интелектуалка, а не като голямата паста със сметанов крем, за която са свикнали да те вземат мъжете. Пък и историята не е запазила възгледите ти по въпроса за мъжете.
— Това е, защото самата История е сексистка — отвърна Елена. — Победителите разказват своята версия на събитията. Пък и как би могло да бъде другояче? Правото е на силните и ние ставаме такива, каквито ни искате вие. А после върви говори за нечестно представяне!
— Ти пък от какво се оплакваш? — подхвърли Фауст. — Та ти си красива и известна!
— Но съм в капана на една роля на вечна наивница. Приятелите ми се смеят. И защо? Защото разни глупаци като теб непрекъснато ронят сълзи по мен и си мислят, че са голяма работа само защото могат да ме поробят.
Фауст се изуми:
— Аз — да те поробя? О, не го казвай, прекрасна Елена? Защото по-скоро аз съм твой роб и стоя готов да задоволя и най-дребната ти прищявка.
— Така ли? Тогава — какво ще кажеш да ме върнеш обратно в Хадес, откъдето ме отвлече този демон?
— О, виж сега, за такова нещо не може да става и дума — провлачи Фауст. — Хайде сега, просто се опитвам да бъда галантен.
— Как пък да не, се опитваш! — сряза го Елена. — Може да притежаваш тялото ми, но не притежаваш мен самата.
— Хм — огледа я Фауст с похотлив поглед. — Един умен мъж може да приеме тялото ти за достатъчна награда.
— Няма да получиш и тялото ми — каза Елена. — Първо ще трябва да ме убиеш.
Фауст се хвана да мисли, че може и да се стигне дотам. Но той стисна зъби. Смешното беше, че дори не желаеше тази жена кой знае колко. Да я притежава, да я обладава, да властва над нея, това — да. Но да я люби? Фауст я намираше за ужасяваща, дори когато мълчеше, и за кавгаджийка, когато й дойдеше глас. Чудеше се защо Древността никога не бе коментирала разговорните навици на Елена.
— Виж сега — опита се да я вразуми Фауст — нека бъдем разумни, В този свят има само няколко роли. Аз играя ролята на собственика, но те уверявам, че всъщност ти не си ми съвсем по вкуса. Не съм в най- добрата си форма с властни жени. Обичам жени гъсарки, ако трябва да говорим искрено. Но да те притежавам — това вече носи голямо вдъхновение, макар и лично да не си падам много по теб. Така че си играя ролята. А пък Съдбата, или Необходимостта, или случайността, или който и да било там, са те поставили в ролята на идеалната желана жена. От теб се очаква да бъдеш самото въплъщение на съблазнителността. И няма да спечелиш нищо, ако искаш да си нещо друго. Ти си имаш роля и тя не е лоша. Много жени биха дали мило и драго да си сменят местата с теб. А това никак не е зле, поне що се отнася до ролите. Даже и да не ти харесва, поне се опитай да не предаваш отбора.
Елена се позамисли. После каза:
— Е, добре, Фауст. Ти говори добре и прямо. А сега ми позволи и аз да бъда също тъй пряма. Ти равен ли си с мен? Прототипът на Елена е известен нашир и длъж. Но никога не съм чувала за архетип22 на Фауст.
— Той се е появил след твоето време — каза Фауст — но е не по-малко значим от твоя. Може би в древността мъжете са искали да бъдат Одисей или Ахил. А в наши дни младите хора се стремят към фаустовския идеал.
— Може ли да ми изясниш този идеал накратко? — попита Елена.
— Трудно е да събера в няколко думи истинската стойност на собствената си божественост. Нека просто да кажем, че Фауст иска все повече. На практика не е само това, но можеш да получиш най-обща представа.
— Нещо като Прометей на новото време, а? — подхвърли Елена.
— Може би да, Елена — подсмихна се Фауст. — Но с една разлика. Прометей е свършил на скалата и лешояди са му яли дроба. Докато Фауст се рее свободен отвъд пределите на пространството и времето. С малко помощ от приятели, разбира се. И точно в това се състои разликата между стария и новия свят.
— Виждам, че поне винаги водиш разговора към необходимия край — каза Елена — Ако не друго.
Тя се подсмихна и Фауст беше така поласкан, че тези нервни рецептори, които отговаряха за гъделичкането на самолюбието, се накокошиниха като бесни, но той ги усмири със силата на непреклонната си воля.
— Да продължаваме тогава, Фауст — добави Елена. — Харон, готова ли е лодката?
— Взехте ли онази магия? — викна той.
— Ето я — подаде му я Фауст. Харон прокара ръка по стрингера от вътрешната страна на борда и напипа Процепа за мотивациите. Внимателно пъхна магията вътре. Фауст изрече думите, които я задействаха. Една душа стоеше насред кораба и издърпа въжетата в мига, когато първите вълнички на движението залюляха гемията. Движението се повтори. Надигна се голям облак дим, зелен и сив на цвят, с тъмножълти проблясъци и малки тънички мьглявинки, които висяха по разклоненията му. И после Магията за пътуване задейства. И в този миг, просто ей така, лодката изчезна.
И ако някой от брега бе наблюдавал как лодката на мъртвите изчезва, той сигурно щеше да отбележи факта, че зелени и сиви облаци дим не са обичайният вторичен продукт на действието на магия, а по-скоро говорят за дефектна Мотивираща магия. Пък и задвижваните чрез магия лодки не изчезват по този начин. Един такъв наблюдател навярно би заключил, че нещо не е наред. И едно подобно заключение не би било много далеч от истината.
ГЛАВА IV
Изведнъж Мак се намери насред път, който вървеше между две редици тополи. Той се изкачи на едно малко възвишение и видя недалеч пред себе си кулите на прекрасен град. Времето беше топло и слънчево. По пътя се разхождаха и други хора. Бяха облечени в стегнати клинове и меки ботуши, съвсем като краковяни, но с италиански вкус към гизденето. Мак видя, че Мефистофел го е облякъл по същия начин. И той влезе през градските врати в шумното чудо на живота във Флоренция.
Навсякъде по тесните улици имаше гьлчава и движение. Като че ли всички хора бяха излезли навън, повечето — в празнични дрехи. В този пролетен ден Флоренция беше в празнично настроение. На вятъра се вееха многоцветни знамена и плющяха при всеки по-силен порив, спуснати направо от балконите и покривите на сградите. Те представляваха различните градски общини. Уличните продавачи на храна бяха претрупани с работа и продаваха най-новата модна вкусотия — малки ренесансови пици. През улиците кръстосваха въоръжени ездачи със стоманени шлемове, разбутвайки хората пред себе си, както правят полицаите от всички времена и векове. Мак мина покрай сергии, претъпкани с платове, посуда, подправки, мечове и ножове. На една сергия се продаваха големи порцеланови чинии, на друга — пъпеши, на трета — пържейки.
Въпреки че му беше страшно интересно, Мак реши, че ще бъде най-добре първо да намери къде да отседне. Провери портфейла си и откри, че има много пари за харчене. В това отношение Мефистофел въобще не беше стиснат. Малко по-нагоре по улицата имаше страноприемница, която привлече погледа му с добре боядисаните си в пастелни тонове стени и месинговия надпис във форма на листо, който я представяше като страноприемница „Парадизо“. Съдържателят, набит червендалест мъжага със синя пъпка на носа си, отначало го прие подозрително, понеже Мак не бе изпратил вестител пред себе си да съобщи за пристигането му. Но се превърна в самата любезност, когато Мак му подаде един златен флорин.
— Най-хубавата ни стая за вас, скъпи ми доктор Фауст! Пристигате в благоприятно време. Днес е всенароден празник — денят, в който ние, флорентинците, изгаряме своите предмети на суетата.
— Да, зная — каза Мак. — Далече ли е оттук?
— Само през няколко улици, на Пиаза Синьора — отвърна съдържателят. — Ще имате възможност да видите едно от най-забележителните събития на нашето време. Савонарола ни е обещал, че тази година
