кладата ще бъде нещо наистина внушително.
— Що за човек е този Савонарола? — запита Мак.
— Той е един изключително свят монах францисканец. Живее просто, а не като водачите на Църквата, които богатеят на наш гръб. Той говори против симонията, индулгенциите и разни други такива лоши църковни правила. Освен това е на страната на съюза с Франция.
— Това пък какво е?
— Става дума за нашия договор с френския крал, който ни пази от желанието на папата да ни натресе отново Медичите.
— Вие май не ги обичате тия Медичи? — подхвърли Мак.
— А, не, добре се оправят — каза съдържателят. — Лоренцо е наречен Великолепни и то не без основание. Досега никога не сме имали такъв поддръжник на изкуствата. По време на неговото управление Флоренция се превърна в най-красивия град на света.
— И въпреки това не го обичате? — настоя Мак. Съдържателят сви рамене.
— Нали ние обикновените хора плащаме за това негово великолепие. Пък и не искаме нито една фамилия да живее на гърба ни. Ние, флорентинците, сме свободни хора и възнамеряваме да си останем такива.
Мак разгледа внимателно стаята си и видя, че отговаря на стандарта, с който бе свикнал доста бързо. Беше време да потърси Маргарита. Съдържателят му обясни, че пазарът на коприните се намира на малко площадче отвъд улица „Фиезоле“. На Мак то се стори по-скоро като ориенталски базар с наблъсканите си една до друга сергии, оскъдните на брой обществени тоалетни й вързаната на опашници свита наблюдатели от Китай. Тук стояха натрупани на купчини копринените моарета23, които бяха задължителни за Фландрия и Холандия; двойно боядисаните тъкани, които бяха такъв хит тази година в Амстердам, и estofados от сурова коприна, както и фланелките по врата тип „санбенито“ от испанските търговски кервани. Тук-там сред сергиите се забелязваха малки кафенета, където се сервираше еспресо, а до тях имаше закусвални за спагети, в които вече се продаваше оная нова измишльотина, донесена от Марко Поло от Китай, където съвсем безпричинно я наричаха „нудълс“. Мак намери Маргарита при прародителя на магазините бутици, които щяха да внесат такава промяна в навиците на прекупвачите на луксозно облекло. Тя се оглеждаше в голямо огледало, което собственикът на магазина, дребен мъж със заешка устна, но може би за компенсация — превъзходни зъби, накланяше ту насам, ту натам, за да може тя да се види от всички страни.
— А, синьоре — каза той — идвате тъкмо навреме, за да видите вашата дама в блясъка на пълната й хубост.
Мак се усмихна снизходително. Парите не бяха негови. Можеше да си позволи да е щедър.
— Готово, бебче — каза дрезгаво той.
— Виж — показа тя — избрах си тези прекрасни бални рокли. Трябва да поразгледаш в отдела за мъжка мода на синьор Стрико, Йохан. Той продава последния вик на модата в жилетките и камшиците.
— Камшиците ли? — удиви се Мак.
Топлите кафяви очи на Синьор Стрико се изпълниха с усмивка от безбройни искрици.
— Това е най-новата мода от Унгария — обясни той. — Небрежно елегантен стил. За вечерно облекло предлагаме най-елегантни клинове с предно парче, което само загатва мъжествеността, вместо да я разтръбява до бога.
— Харесва ми как говори — въздъхна Маргарита.
Мак се почувства доста глупаво, опитвайки се да се включи в този разговор. Но се утеши като си спомни, че купуването на скъпи дрехи за красива жена е една от радостите на побеждаващата мъжественост. Веднага щом Маргарита свършеше със своите покупки и той щеше да потърси това-онова за себе си и може би щеше да поиска малко аванс от Мефистофел срещу наградата си, ако се стигнеше дотам. Разбира се, Мефистофел не бе споменал точно каква ще бъде наградата му. Мак знаеше, че е трябвало да настоява за определянето й по-рано. Но веднага, щом се появеше подобна възможност, той щеше да се поинтересува. А междувременно щеше да е съвсем естествено да предвкуси от пълната прелест на тази награда, защото ако случайно не му хареса, щеше да означава, че си е загубил времето напразно.
— Изглеждаш прекрасно, скъпа моя — каза й той. — Но, моля те, свършвай по-бързо, за да остане време и аз да си свърша работата.
— И каква е тази работа, любими?
— Трябва да намеря една картина от Ботичели. Мога да направя прекрасна сделка, ако успея да намеря.
Енрико се обади:
— От Ботичели ли? Може би ще мога да ви помогна. Познавам всички художници. Би ми доставило извънредно удоволствие да ви предложа помощта и, естествено, професионалното си мнение. Не — добави бързо той — не мисля, че ще се наложи. Защото синьорът очевидно е познавач.
— Добра идея — каза Мак. — Да вървим да проверим.
И той се обърна да тръгва. Точно в този миг в магазина се втурна един едър мъж в неопределени по вид дрехи.
— Търся Фауст! Немския доктор! В „Парадизо“ ми казаха, че тръгнал насам!
— Аз съм този, когото търсите — каза Мак. — Какво ви тревожи, приятелю?
— Господарят ми! Умира! Когато чу, че в града е пристигнал нов доктор от Германия, той ме изпрати веднага да го открия. О, господине, ако успеете да го излекувате, сам ще определите наградата си.
— Малко съм зает в момента — каза Мак, който не искаше да излага въображаемите си лечителски способности на проверка, особено в едно такова лесно палещо се място като Флоренция. — Та, кой каза, че бил господарят ти?
— Господарят ми е Лоренцо ди Медичи, Великолепни!
— Нещата май започват да се нареждат прекалено бързо — вметна Мак към Маргарита. — Ела, скъпа, вземи си нещата и ме чакай в хотела. Трябва да извърша едно милосърдно дело.
ГЛАВА V
Мак последва слугата до палата на Медичите, който се намираше в малък, скъп квартал от дворци, близо до река Арно. Беше много хубав, с бели мраморни колони и атическа веранда. Вратите бяха от лакиран махагон, богато украсени с дърворезби, по начина, въведен от Дамияно Прокълнатия. Пред вратата стояха слуги в двуредни костюми и двойни бели ризи с жабо, по най-новата неаполитанска мода. Те погледнаха Мак с ъгълчето на очите си, понеже облеклото му (ежедневно и непретенциозно) не изглеждаше и наполовина така добре, както му стоеше в самата сърцевина на илюзиите — пазара. Но го пуснаха да влезе след горещата молба на стария слуга.
Като плачеше и кършеше ръце, слугата го поведе по тихи коридори с маслени картини по стените чак до една голяма врата от палисандрово дърво в другия край. Слугата почука, за да извести за пристигането си, отвори вратата и Мак влезе в една стая, която би направила чест дори на крал.
По стените висяха прекрасни картини, а по ъгловите масички тук-там бяха пръснати малки скулптури. На пода имаше богат персийски килим, а над главите им висеше кристален полилей, от който се лееше жълта светлина. — Прозорците бяха скрити зад тежки завеси и през тях не се процеждаше нито лъч дневна светлина. Във въздуха се носеше мирис на сяра и болест, на вино и хленч, на фиести върху масата и на мръсотии на пода под нея, където лежаха кучета и гризяха кокали.
В средата на стаята се извисяваше легло — голямо, високо, покрито с великолепна дърворезба и щедър балдахин. Около леглото и по масите бяха наредени високи восъчни свещи. В камината потрепваше и мъждукаше тъмночервен огън.
— Кой е там? — попита Лоренцо ди Медичи.
Лоренцо лежеше добре завит в леглото и всичките седемдесет години му личаха до една, че и някоя и друга отгоре. Воднянката бе изпила живителните му сили. Към Мак бе обърнато едно дебело, подпухнало сиво лице. Оттам надничаха умни малки очи, които се мъчеха да сключат сделка със смъртта и да останат живи още малко, но, разбира се, с класа, защото той беше Лоренцо ди Медичи. Беше облечен в дълга
