Ориса обявява Голямо пътешествие, което има за цел да обедини мъжете и жените на този град с легендарните създания от страната, известна като Далечното царство. За целта ние нареждаме на всички граждани на Ориса и на всички земи под нейна опека да снабдят благородния Антеро и рицаря Грейклок с всичко необходимо за успешното изпълнение на тяхната задача. Ние обявяваме поход, мирен поход, който ще тури началото на нова златна ера.
— Благородни Антеро… рицарю Грейклок! Вървете и намерете Далечното царство.
ПОСЛЕДНОТО ПЪТЕШЕСТВИЕ
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
ГРАДЪТ НА ДУХОВЕТЕ
Бяхме само двайсет души, но всичките бяхме яки, млади и здрави. Имахме една цел — Далечното царство и едно правило — никога да не вършим очакваното. Добре беше, че участието си в тази експедиция схващахме като отиване на война, защото от времето, когато напуснахме Ориса след последната зимна буря, та докато слязохме на Пиперения бряг и после достигнахме до притоците в горното течение на реката, нищо не беше нито мирно, нито нормално.
Когато тайно се качихме на един от новопостроените ми търговски катамарани в устието на Ориса, чийто капитан беше Л’юр, всички почувствахме нещо необичайно в начина, по който се събрахме — като духове, които се струпват около есенен огън. Бързо преминахме през Тясното море и слязохме на няколко левги от страната на крайбрежните жители. Двамата с Дженъс бяхме решили да посетим Черната акула, да го уведомим за присъствието си на негова земя, да получим малко продукти, от които имахме нужда, и да го помолим и той, и неговите хора да не разгласяват за нашето присъствие. Разтоварихме багажа на брега и започнахме да стягаме снаряжението си, а Л’юр бързо откара кораба обратно в морето, за да не се разбере къде сме слезли. На всеки човек се падаха по две мулета, омагьосани да не издават нито звук. Натоварихме на тях броните си, продуктите и богатите дарове, предназначени за раздаване в Далечното царство. Отнасяхме се с животните като със скъпоценности, дори бяхме включили в групата двама опитни и всеотдайни към животните коняри.
Оставихме всичко в опитните ръце на Мийна и двамата с Дженъс тръгнахме към селото на Черната акула. За щастие зората настъпи преди да го достигнем, защото можехме да минем дори през центъра му, без да го забележим — селото и цялото му население бяха изчезнали. Колибите бяха разрушени и изгорени, но не се виждаха никакви следи от насилие. Претърсихме бреговете на морето и на реката и намерихме само едно четириместно кану, потопено до малкия кей. Попитах Дженъс какво мисли, че се е случило. Той поклати глава. Нищо не знаеше. После нагази в реката и ме помоли да му помогна да измъкне потопеното кану. Озадачен, сторих това, което искаше. Той извади кинжала си, отцепи няколко трески от кануто и ги прибра в чантата на колана си. Върнахме се при групата и потеглихме.
Вървяхме и бързо, и бавно. Може да ви изглежда противоречиво, но не е. Дженъс и аз бяхме прекарали много време да обсъждаме тази експедиция още преди да започнем да събираме доброволци. След като си изяснихме всичко, обявихме, че търсим хора. Въпреки нещастието, сполетяло втората експедиция, половината Ориса пожела да участва. Взехме само млади, здрави и издръжливи мъже с чувство за хумор, сърцати и мускулести. Рейли също искаше да се запише, но успях да я убедя, че поне един Антеро трябва да остане, най-малкото за да сме сигурни, че в наше отсъствие Ориса няма да се върне към старите си порочни навици. Тя неохотно се съгласи. Двайсетте доброволци, които приехме, бяха най-различни: двама бяха бивши погранични разузнавачи; един беше горски работник; имаше и двама братя, според мен бракониери, и така нататък. Имаше дори един доста некадърен учител по музика, чието любимо занимание беше катеренето по крепостни стени без въжета или клинове. Последният член на групата беше Лайън. Беше ни се обадил неговият тъмничар. Очевидно Лайън не беше доказал наличието на качества да живее с други хора и го намерихме в единична килия. Той наистина беше лишен от чувство за хумор и беше неприятен, но храбростта и издръжливостта му бяха много по-важни за това начинание. Платих глобата за пролятата от него кръв и той стана двайсетият.
Още през първия ден, когато двайсетимата се събрахме в едно от отдалечените ми имения, Дженъс ни каза да се държим така, сякаш всички са срещу нас. Каза, че трябвало да мислим за себе си като за десантна група или дори разбойници и всички да бъдем в отлична форма. За последното се погрижи Мийна, който — чак сега разбрах, че сержантът беше демон в човешки образ — ни гонеше през пресечени местности, докато не помолехме за милост, а после преминаваше към индивидуални упражнения и катерене по дървета или скали. Играехме и игри, за да се научим как да се крием и да нападаме. Може да ви звучи детински, но правилата бяха променени така, че хванеха ли те, те хвърляха във воденичния яз. Посред зима това наказание изобщо не е смешно. Когато капнехме, Мийна ни караше да чертаем карти или да решаваме сложни позиционни задачи. Малко по малко се оформихме като екип. Кошмарът на непознатите пещери отново ме навести, но бях така изморен от упражненията на Мийна, че ме споходи само два пъти.
Сега, докато прекосявахме земите отвъд Пиперения бряг, ние бяхме предпазливи като диви зверове. Прекарвахме дълги часове в криене и наблюдаване на откритите пространства, преди да ги пресечем, като обръщахме особено голямо внимание на животните и птиците. Застрашителен признак беше, че срещахме малко дивеч и рядко чувахме птичи песни, сякаш пред нас бяха минали безброй ловци. Или пък животните бяха усетили някаква незрима заплаха, надвиснала над тяхната земя. Малкото селища, покрай които бяхме минали при първото пътешествие, също бяха изоставени и не видяхме нито ловци, нито разузнавачи да надзъртат иззад укритията си.
До притоците в горното течение на реката достигнахме без произшествия, макар всички да чувствахме присъствието на някакви зли сили. Имаше обаче и едно добро нещо — не страдахме от онези малки магии, на които бяхме подложени по време на първото пътешествие. Може би враговете ни чувстваха, че не могат да постигнат нищо с такива дреболии и замисляха да ни унищожат в бъдеще с някоя голяма магия. Видяхме на няколко пъти наблюдателите и се скрихме. Тъй като не знаехме дали ни вещаят добро, или зло, решихме, че е по-разумно да не се показваме.
Никога не се придвижвахме по начин, който можеше да се очаква. Така например, ако най-лекият маршрут беше по дъното на някоя долина или по някой стар, отдавна изоставен път, който бяхме използували по време на моето пътешествие, никога не тръгвахме по него. Нито пък използвахме за път билата на хълмовете. Те не само бяха територия на наблюдателите, но там лесно можехме да бъдем открити отдолу. Вървяхме на зиг-заг около районите, които помнехме отпреди, но никога точно през тях. Освен това не гледахме на експедицията като на състезание по издръжливост: обикновено вървяхме, докато пясъкът от часовника изтечеше два пъти, после почивахме половин изтичане. „Изтощението — непрекъснато повтаряше Дженъс — е също толкова опасно, както и всеки враг; един уморен човек например може да попадне в клопка, защото очите му са замъглени от пот, а умът му е насочен единствено към измъчените му хриптящи гърди.“ Както и преди въобще не готвехме и се задоволявахме с каша от смляно зърно, студена вода и подправки. На два пъти ловихме риба от реката, нарязахме я на тънки ивици и я „сготвихме“, като я накиснахме в стипчивия сок на някакви местни плодове. Въпреки всичките тези предпазни мерки достигнахме равнините за по-малко време, отколкото при първото пътуване, и почти два пъти по-бързо, отколкото голямата втора експедиция. После започнахме да се придвижваме с още по-голямо внимание, тъй като тук имаше само храсталаци и само тук-там имаше по някоя долчинка, където да се скрием.
Четири дни след като минахме мястото, където бях решил доста произволно, че пасищата са преминали в пустиня, срещнахме търговци на роби. Както и по-рано, техните предни постове се появиха и застанаха от двете ни страни. Дженъс заповяда да спрем и ме повика настрана.
— Имаме две възможности — каза той. — Можем или да ги изчакаме, докато ни нападнат било с магия, било с оръжие, и тогава да се справим с положението… или да ги нападнем първи. Аз съм за второто. Тези дебнещи номади ми омръзнаха. В бъдеще те или техните братя постоянно ще застрашават керваните ни на изток и ще бъдат непрекъсната напаст. Мисля, че сега можем да им дадем такъв урок, че занапред и през ум да не им мине да безпокоят търговците от Ориса.
Колебаех се. Мислех си, че сигурно има начин да се избегне такова клане: можехме да им се изплъзнем или да намерим някакви други средства да ги измамим. После с горчивина си спомних колко „любезно“ бяхме посрещнати по време на първото ни пътешествие и колко „милосърдни“ обещаваха да бъдат търговците на
