арсенала и отключила стелажите с оръжия. Мийна часове наред обучавал всички как да си служат с тях, а Дж’ан, който с много голям интерес ме наблюдаваше, когато тренирах фехтовка, му помагал. Четворката освободила всички слуги, които се страхували, безпокоели се за семействата си или считали, че могат да извлекат някаква изгода като изоставят дома ми. Развълнувах се почти до сълзи, когато Спото ми каза, че само трима си поискали възнаграждението и си отишли. Освен Чипсайд, когато настъпеше мир, трябваше да възнаградя богато и всеки мъж и жена, останали на моя страна.
Бях изморен, гладен и мръсен, но знаех, че не бива да прахосвам времето си. Мийна и другите трима — реших вече да ги наричам „капитаните“ — ме разведоха из къщата и двора и ми показаха какво са направили. През това време Дженъс се беше освежил и вече имах възможност да взема бързо вана, да изгълтам едно ястие и да изпия чаша вино. Погледнах замечтано към голямото пухено легло в спалнята, но се сдържах. Слязох по стълбите и видях, че Дженъс, като опитен войник, е направил някои допълнения. Те включваха ведра, пълни или с кал, или с вода, разположени наоколо в случай на „неочакван“ пожар. Беше поставил и наблюдател на покрива с нареждането веднага да съобщи, ако види или чуе нещо неблагоприятно. Всички врати, с изключение на голямата предна, бяха залостени, заключени и подпрени с тежки мебели.
Неочаквано зад мен се появи Рейли. Изглежда, никой не беше изненадан, с изключение на Дженъс… Подразбрах, че тя е казала на останалите, че й е направена магия да влиза в дома си, без да използува врата, или някаква подобна глупост. Знаех, а по-късно казах и на Дженъс, как беше влязла. Предвиждайки точно такива случаи, още моите дядовци и прадядовци бяха прокопали два тунела. Единият започваше зад една фалшива етажерка за книги в бащиния ми, сега мой кабинет, минаваше под земята и излизаше на стотина метра зад къщата, а вторият — от един капак на пода на втория етаж и после през фалшив комин и под улицата, за да излезе зад един малък магазин, разположен наблизо; и никой, дори стопанинът, не знаеше, че магазинът е собственост на нашето семейство.
Рейли ни разказа какво се беше случило след като бях заминал. Както се бях опасявал, моето изчезване беше наклонило везните против онези от нас, които смятаха, че Ориса се намира в повратна точка на своята история… повратна точка, което означава, че ние трябва да отидем в Далечното царство, че трябва да бъдем в състояние да посрещнем една нова епоха. Много от онези, които храбро се бяха противопоставяли на старата гвардия, намерили за политически целесъобразно да се оттеглят от спора. Други пък, които можели да си го позволят, като например Маларен, последвали примера на Гамелан и напуснали града.
След думите дошло насилието. Най-напред бил набит един особено омразен човек, хазаин на жилища в бедняшки квартал, тайно притежавани от някои от най-богатите и най-консервативни фамилии в града. Една нощ изгоряло караулното помещение недалеч от Чипсайд. После моят стар „приятел“ Превотант докладвал на управата, че той и неговата свита били нападнати през нощта от подлеци, които викали „Долу жреците“ и „Ликантия ще ни освободи“. Тук Рейли спря, вдигна вежди и зачака за коментар. Нито Дженъс, нито аз имахме желание да коментираме. Ликантия да ни освободи! Превотант излезе по-глупав, отколкото го мислех.
По някакъв начин управниците били убедени да обявят извънредно положение и да издадат разрешение на жреците „да дават съвети и да помагат по всякакъв начин, който намират за подходящ, за туряне край на настоящия критичен момент“. Това на свой ред изкарало тълпите на улицата, били запалени две сгради… и седем мъже и две жени, всичките от класата на занаятчиите, „атакували нощните пазачи, възнамерявайки да ги убият, при което, последните били защитени от «редовни въоръжени сили»“. Това беше малко прекалено грубо дори за Градския съвет, почти изцяло подчинен на консерваторите.
Повикали Маранонската гвардия да овладее улиците и да наложи мир. Според дадените инструкции „мир“ означавало смазване на онези, които искали промяна, и защитаване на старото.
— Тогава проведохме разширен съвет — каза Рейли; лицето й беше като лед. — Всички ние, от офицерите до последната конярка, всички гласове да бъдат равни. Съветът продължи почти цяла нощ и беше решено, че главната причина да бъдем благословени от Маранона е нашата вярност на духа на Ориса. За нас вземането на страна щеше да означава не само да загубим уважението, с което се ползвахме, но почти сигурно да си навлечем проклятието на самата богиня.
— Отказахме да се подчиним, за първи път в историята на Маранонската гвардия. — Рейли погледна настрани, очите й овлажняха. — Беше момент на гордост и на срам.
— Наредиха ни да се върнем в казармите и да останем там. Направихме го. И сега не знаем какво трябва да направим, ако въобще трябва да направим нещо, за да турим край на катастрофата, която раздира Ориса. Потърсихме помощ от пророци и умни мъже и жени. Дори няколко жреци, на които вярваме, тайно посетиха казармите. Ежечасно се правят заклинания Но досега… — Гласът й замря. — Имало е моменти, Дженъс Грейклок — каза тя искрено, — когато съм проклинала и теб, и Далечното царство.
— Промяната ще настъпи — каза Дженъс. — Независимо дали я искаме, или не. Единственото, което можем да направим ние, е да оформим тази промяна така, че тя да служи на нашите цели и при успех това ще донесе най-голямо щастие на целия народ.
— Зная — въздъхна Рейли. — Зная. Но е ужасно да виждам как се разкъсва градът, който обичам. Сега бедните излизат през нощта да плячкосват, да крадат и палят, жреците възвестяват фалшив триумф през деня, а онези, които могат да турят край на тази катастрофа, се крият зад каменни стени.
Тя стана.
— Вестта за вашето пристигане достигна до нашите казарми минути след като минахте през портата. Очаквам сега да се стигне до точката на кипене и да разберем най-сетне на коя страна са боговете. — Тя разроши косата ми. — Добре дошъл, братко. Обзалагам се, че никога не ти е минавало през ума, че ти и един планински разбойник ще извършите революция, нали? — И си отиде преди да успея да се съвзема. Рейли… както винаги… беше права. Ние извършвахме нещо като революция. Сега, когато пиша, тази мисъл ми е приятна.
Охраната зае местата си, двамата с Дженъс се оттеглихме в стаите си, сержант Мийна щеше да контролира първата смяна. И двамата сложихме оръжията си до леглата. Дженъс нареди да го събудят един час преди зазоряване, когато вероятността от нападение беше най-голяма. Но врагът не изчака да мине полунощ. Спях дълбоко, без никакви сънища, и внезапно се събудих от вик, трясък и писък на ужас. Нещо ставаше на главния вход. Необлечен, със сабя в ръка, изтичах по стълбите; слугите вървяха след мен със запалени факли в ръце. Двама души, чиито имена няма да спомена, за да не туря днес петно на позор върху техните семейства, се свиваха до стената. Тежката греда, с която залоствахме вратата, лежеше в краката им. Помислих, че са предатели, и вдигнах сабята си, после спрях — те запищяха за милост и се замолиха да обяснят. Но най-напред трябваше да се направи най-важното и аз заповядах отново да се залости входът. Бързо го направиха. Дженъс слезе по стълбите с приготвено за бой оръжие.
— Видях хора — каза той. — Двайсетина. Въоръжени. Чакат от другата страна на улицата. Побягнаха, когато започна суматохата. — Той оцени случилото се с един поглед и продължи: — Така-а. По-скоро е предателство, отколкото фронтална атака. Какво ви обещаха, ако ни предадете? — Двамата забърбориха едновременно. Извиках им да млъкнат и заповядах на единия да разкаже бавно точно какво се е случило. Според него той си легнал, когато му свършило дежурството. После нещо го събудило, но било като насън; той не можел да се съпротивлява и тръгнал към вратата. Другият го чакал там.
— Беше магия — настояваше той. — Опитах се да се боря… но без полза. Поколебах се, после си спомних, че двамата служат в семейството ми от много години, и свалих сабята. Но не бях убеден. Нито пък Дженъс.
— Какво развали магията? — попита той скептично. — Такава магия, ако наистина е било магия, няма да има никакъв ефект, ако не е направена както трябва; ако пък е достатъчно силна, щеше да те накара да изпълниш плана докрай.
— Един… един вик.
— И кой извика? — намесих се аз.
И двамата де разтрепериха, а после единият посочи… с треперещ пръст… зад мен. Сочеше портрета на моя брат Халаб зад олтара.
— Т-той… той. От картината.
Останалите слуги се разприказваха и отново извиках за тишина. Двамата пазачи отново забърбориха… да, викът дойде от картината и това може да е само благословеният Халаб, който се е опитвал от гроба си