Знаех, че ни държат тук, за да отслабят решителността ни. Предположих, че ни чака и килията за мъчения.
— Може би — каза Дженъс. — А може и да ни отделят и да ни обезверят с магия.
Помислих си, че това потвърждава предположението ми, че не сме в най-ужасната част на Ликантийските тъмници, но не казах нищо. Защо да униваме още повече?
После дойде надеждата. Един затворник имаше посетител! Беше жена — или поне тази повлекана твърдеше, че му била жена. Беше й разрешено да го види — вратите на килията за мъчения, разбира се, през това време бяха затворени. Пуснаха ги за няколко минути в стаята на пазачите. След няколко дни, ако наистина бяха дни, дойде братът на друг затворник. Забелязах, че почти през цялото време те чертаеха нещо, което приличаше на планове на сграда. Попитахме за правото за посещение и ни казаха, че с достатъчно злато всеки затворник, с изключение на затворените заради убежденията си, може да има посещение. В зависимост от капризите на началника. Понякога в цената влизало и допълнение към парите, каза един затворник. Според него повлеканата сигурно е трябвало да спи с пазача, преди да може да види „съпруга си“.
— Щом може да влезе някой отвън — каза тихо Дженъс, — тогава сигурно е възможно за някой… някои двама… да излязат, нали? Преди да започне третата част от плана на властелините.
— Как?
— Не зная — отговори той. — Остави ме да помисля как да направя магия, та и ние да имаме посетител.
Но не се наложи да измисля план. Малко след това дойде и нашият посетител. Двама пазачи въведоха в килията един мъж. Не беше висок, но много обемист и обезформен, тътреше се като животно. Пазачите извикаха един затворник, който изсумтя изненадан, после се отправи към решетките. Видях блясъка на злато и пазачите си отидоха. Посетителят каза няколко думи на затворника, след което той — главорез, затворен за особено варварско наемно убийство — дойде при нас.
— Ей, вие двамата. За вас е.
Зяпнах от изненада, а после двамата с Дженъс разпознахме мъжа отвъд решетките. Трябваше да го позная още с влизането. Беше Грейф, моят пазач от кошмара, а в истинския живот доставчик на магическа информация на Дженъс. Отново чух басовия му глас и видях обезобразеното му лице.
— Господарю Антеро. Капитан Грейклок. Изглежда, колелото пак се е завъртяло, а?
— Откъде разбра, че сме… — започна Дженъс.
— Запомни едно — прекъсна го нетърпеливо Грейф. — Аз научавам всичко, което си струва да се знае. Чух и платих да вляза, защото познавам Ролф, така че после няма да има подозрение.
— После ли? — попитах аз.
— Ти също! — сопна се той. — Млъкни! Няма никакво време! Не бива да се мотаем, защото след един час жреците ще вкарат тук дух, който да бди. А подозирам, че и Саймън има свои хора, които правят магии над вас, за да е сигурен, че сте там, където ви е тикнал.
— Можеш ли да ни измъкнеш оттук? — Дженъс беше разбрал какво иска да каже Грейф. Грейф изкриви безформените си устни в усмивка и кимна.
— Мога. Ама ще бъде скъпо, много скъпо. Познавам един жрец, работи на черно и е готов да ви измъкне. Ще ми трябва злато… достатъчно злато, та да избягам далеч от Ликантия, далеч от Нису Саймън и властелините.
— Ще го имаш — казах аз. — И ще имаш нов живот. В Ориса или където пожелаеш. Колко злато?
— Половината — каза твърдо Грейф. — Половината от всичкото злато на Антеро. Мисля, че като цена за човешка глава е евтино, тъй като няма друг Антеро освен сестра ти, която няма желание да ражда, и братята ти, чиито деца няма да стигнат по-далеч от писарушки.
— Доста знаеш за семейството ми — казах аз.
— Ами да — каза Грейф. — Трябва ми достатъчно злато, та нито една повлекана и нито едно момче да не откаже онова, което ще му предложа. Злато, та да мога да кажа на който и да е офицер от стражата да се изтакова в шапката си, и той да го направи, а после да си я сложи на главата и да разправя, че така било модно и да си отиде усмихнат! Точно затова попроучих едно-друго, преди да дойда при вас.
— Аз имам злато… много злато недалеч от Ликантия — казах. — Но ще ми трябва доста време да превърна половината си имот в злато и да ти го пратя там, където искаш.
— И ние също нямаме време — намеси се Дженъс. — Знае се, че властелините не са много търпеливи.
— Така е — потвърди Грейф. — Остават ви два-три дни, така чух. Най-напред там… — Той кимна към затворените железни врати и аз разбрах, че наистина знае много за този затвор и за нашия случай. — … после пред трима жреци, магическа троица, зад която ще е цялата мощ на властелините. Ще ви сломят… и няма да помните нищо, няма да ставате за нищо, освен да просите по улиците, и то ако ви отпуснат някоя година живот.
— Тогава как мога да те направя богат? — попитах аз. — Не очаквам да ми имаш доверие да ти платя след като излезем. И като стана дума за това, как можеш да ни изведеш оттук?
— Това не трябва да знаете — каза Грейф. — Колкото до първото, аз ти вярвам. Никога не съм чул някой Антеро да е нарушил думата си. Но ще взема подаръци от двама ви, за по-сигурно. Малко кръв, малко коса, малко кожа, малко плюнка. За по-сигурно.
Погледнах Дженъс. Лицето му беше безизразно. Каква друга възможност имахме? Дори опитът за бягство да пропаднеше, какво щяха да ни направят? Нямаше да ни убият, поне докато не научат онова, което желаят. Така че вероятно не ни чакаше нищо повече от бой, ако бъдем заловени и върнати в килията, и да ускорят срещата ни с инквизиторите. Проврях ръцете си през решетката и двамата с Грейф допряхме длани.
— Нека очите ми изтекат, нека устата ми онемее, нека ушите ми оглушеят, нека животът ми свърши, ако наруша тази клетва да видя и двама ви извън тази килия да ходите свободно — каза той. Повторих клетвата му, като промених последната част: „ако не възнаградя този човек както заслужава и не го удостоя с честта, която му се пада“.
— А сега чакайте. Чакайте. Малко почакайте. И Грейф излезе в коридора да викне пазачите.
Чакахме. Един ден… после втори… и трети. Дженъс се разхождаше напред-назад, неспособен да яде, неспособен да спи. Аз се преструвах на спокоен, но ми се щеше да последвам примера му.
Събудих се от силно фучене на вятър, разсъних се и видях Грейф да влиза в килията. Държеше дълга тояга ниско над пода. Докато се приближаваше, го чух да мърмори. Мърморенето… и фученето на вятъра спряха. Той прошепна нещо и решетките се отвориха, старото ръждясало желязо се плъзна така плавно, сякаш беше току-що излята, добре смазана стомана. Двамата с Дженъс мигновено излязохме от килията. Изглежда, никой от останалите затворници не беше забелязал нито отварянето на вратата, нито нашето излизане, нито затварянето. Грейф остави тоягата на пода и измъкна отнякъде две мантии с качулки. Даде ни знак да ги облечем, после пъхна в ръцете ни по парче хартия. На моето беше написано: „НЕ КАЗВАЙ НИЩО. СЛЕДВАЙ МЕ. КАЖИ ТИХО: АЛОТЕМ, БЕРЕНТА, АЛОТЕМ.“ После вдигна тоягата и като я държеше все така ниско, тръгна към стълбите и стаята на пазачите. Продължаваше да мърмори заклинанието. Ревът на вятъра се поднови. Видях по лицето на Грейф да се лее пот въпреки ледената влага на подземието. Следвахме го и шепнехме двете думи — навярно заклинанието, получено от познатия му жрец. Минахме през стаята на пазачите. Половината от тях спяха, но петима или шестима бяха будни. Не ни видяха. Тръгнахме по стълбите. Щом доближехме някоя затворена врата, Грейф я докосваше най-напред с единия край на тоягата си, после с другия и тя се отваряше.
Стигнахме до първия етаж на замъка. И тук имаше часовои, но никой от тях не ни видя. Усетих, че Дженъс спря, и се обърнах. Беше протегнал ръка към една пламтяща факла. Докосна я за момент и бързо отпусна ръката си, защото Грейф се обърна и нетърпеливо му махна. Излязохме от замъка. Валеше и дъждът плющеше по камъните. Вкусвах сладостта му и слушах плющенето — нещо, което не се бях надявал да изживея отново. Чакаше ни карета с четири коня, кочияш и четирима ездачи. Приличаше на карета на богаташ — човек, който в този час може да има тайна сделка с властелините или техните жреци. Грейф ни даде знак да се качваме, спря да мърмори заклинанието и каза:
— Сега стойте вътре. Не поглеждайте навън. Каретата ще ни откара до следващото място и после ще излезем от града. Започвай да мисли как по-бързо да ми нагребеш златото, Антеро. — И затръшна вратата
