Не знаехме какво става, но знаехме, че е най-добре да побързаме, за да стигнем до вкъщи преди да започне разследването. Не можахме да го сторим. Един пехотен патрул — шестима души с копия, двама с лъкове, един ефрейтор и един млад офицер — излезе от една странична улица. Всичките носеха нагръдници с герба на бреговата охрана — а тя по закон трябваше да бъде вън от Ориса.
— Стой! — чу се вик. Копията се насочиха срещу нас, стрелците поставиха стрели на тетивата. Двамата с Дженъс спряхме. Офицерът извади от закачената на колана му чанта един свитък.
— Амалрик, глава на фамилията Антеро, удостоен от града и боговете на Ориса с благородническа титла?
— Аз съм.
— Дженъс Грейклок, веднъж от Кострома, друг път от Ликантия, понякога използуващ званието капитан?
— Аз ще отговарям за името… а ти един ден ще отговаряш за обидата — озъби се Дженъс.
— Млъкни! Нямам намерение да обиждам, а изпълнявам нарежданията на градската управа как да се обърна към вас. Имам заповед за арестуването на благородника Антеро и, ако Дженъс Грейклок е с него, и за неговото арестуване.
— По какво обвинение? — поисках да зная аз.
— Обвинението още не е изготвено, но ще го имате навреме.
— Кой е подписал тази заповед?
— Жрец Касини, приподписана от сановника Сишон.
— Как може такава писмена заповед да се изпълнява от бреговата охрана? За сигурността на града се грижи Маранонската гвардия.
— Гвардията отказа тази задача и е задържана в казармите.
Не можах да скрия учудването си. Какво може да се е случило? Беше ли Рейли в безопасност?
— Заповядвам веднага да се предадете — каза високо офицерът. Погледнах към Дженъс. Той вдигна рамене. Нямахме никакъв избор и, разбира се, като граждани, които спазват законите, нямаше за какво да се безпокоим. Освен може би от досадата да обясняваме невинността си пред управата.
— Много добре — казах аз.
— Хвърлете оръжието! — заповяда офицерът. — Имам заповед да ви заведа в Двореца на жреците и да ви предам на тях.
— Отказвам! — озъби се Дженъс. — Откога жреците упражняват контрол върху гражданските закони на Ориса?
— Откакто стана необходимо. След бунта, когато бе обявено извънредно положение и бяха въведени някои временни мерки. Това е една от тях.
Стиснах здраво копието си. Не, нямаше да се предам на нежните грижи на Касини. Не избягахме от две големи глутници вълци, за да ни разкъса този чакал. Един от стрелците вдигна лъка си.
— Само опъни лъка и ще ти разпоря корема като на есетра! — викна една едра жена с гръд като варел, застанала върху някаква ниска сграда. Явно беше жена на рибар, защото държеше в ръка готов за хвърляне дълъг назъбен харпун.
Огледах се. Улицата беше пълна с Орисианци. Всички бяха окъсани — бяхме в бедната част на града — и всички бяха въоръжени. От един прозорец момче беше насочило към войника спортен арбалет. Зад нас се трупаха мъже, стиснали дъски, тояги или обли камъни, изровени от пътя. Видях блясъка на извадени от ножниците кинжали, видях остри кухненски ножове и дори няколко голи саби.
— Ти няма да заведеш Дженъс при жреците, синко — продължи жената. — Нито пък господаря Антеро. Проклетите жреци достатъчно ни разориха! — Чу се одобрително ръмжене и тълпата тръгна напред. — Вие ще предадете оръжието си — викна жената. — И между нас има хора, които могат да си служат с оръжие, ако нещата продължат да вървят като досега.
Камък удари един от войниците. Въпреки бронята той изпищя от болка и се свлече на колене. Последва дъжд от камъни и кал. Тълпата зарева; войниците бяха само на крачка от смъртта.
— Стой! — Беше Дженъс; гласът му звучеше като на парад. За един миг всички замръзнаха. — Орисианци! — продължи той. — Тези мъже също са Орисианци. Искате ли кръвта им да тежи на вашите души?
— На мене няма да ми тежи — извика някой от тълпата. Чуха се одобрителни възгласи.
— Не! Погледнете ги! Аз познавам този офицер — каза Дженъс. Знаех, че лъже. — Спомням си когато положи клетва. Видях майка му и сестра му да плачат от щастие. Искате ли да ги накарате сега да плачат от мъка? — Сред тълпата се чу мърморене. — Погледнете другите. Те са обикновени войници. Всеки от вас би могъл да бъде избран в даден момент да облече войнишката униформа, нали? Някои от вас са защитавали града с оръжие в ръка. Това вършат и тези мъже. Изпълняват онова, което им е наредено. Тяхна ли е вината, че са подведени?
— Проклетите глупаци трябва да имат пипе — извика един мъж и аз си помислих, че е същият, който беше казал, че кръвта на убитите няма да му тежи. За момент Дженъс нищо не отговори, но после прихна… и се разсмя високо. Тълпата се стресна, след това се закикоти, започна да се смее, без да е сигурна какво е толкова смешно. Дженъс млъкна и веселието замря.
— Приятно ми е да се уча от човек с пипе — каза Дженъс. — Когато всичко това свърши и редът се възстанови, ела при мен, човече. Ще ти плащам добре, в злато и вино, за да съм сигурен, че аз винаги ще имам пипе. — Сега вече тълпата имаше нещо конкретно, над което да се посмее, но Дженъс не я изчака да почне, а се обърна към патрула. — Ей, ти. Офицерът.
Младежът подскочи пъргаво като танцьор.
— Слушам, господин капитан! — И поздрави.
— Поемай командването на хората си и се върни при дежурния. Кажи му, че си получил заповеди направо от капитан Дженъс Грейклок от градската гвардия, и остани в негово разпореждане. — Офицерът отново отдаде чест, изкомандва „мирно“, след това „кръгом“ и „ходом марш“ и войниците се запътиха под строй обратно към пряката, от която бяха излезли, като крепяха и ранения си другар. Дженъс ги наблюдаваше, докато се изгубиха, после се обърна към тълпата.
— Как се казва този район?
Чуха се множество викове, сред които като гръм басово прозвуча:
— Чипсайд.
— Чипсайд… Благодаря на всички ви. И Амалрик Антеро ви благодари. На вас дължим живота си. Трябва да се гордеете, че сте Орисианци. Когато това премине, господин Антеро и аз ще ви се отплатим. Ние никога не забравяме дълговете си.
Викове на щастие, съгласие, несъгласие, възклицания — и тълпата започна да се разпръсква. Неколцина, включително онзи с басовия глас и железните дробове, желаеха да говорят с Дженъс и да го пипнат, така че се позабавихме.
— Хайде, вече можем да тръгваме — каза ми Дженъс тихо и направи някакво заклинание. — Нали трябваше да дадем на онзи нещастник и неговата брегова охрана достатъчно време, за да се махнат.
Малко по малко, придвижвайки се сред доброжелателите си, ние се измъкнахме от квартала и по заобиколните улички, като се пазехме да не ни видят други патрули, стигнахме до моята къща.
Тя изглеждаше като подготвена за обсада. Всички прозорци на по-ниските етажи бяха затворени със здравите дъбови капаци, останали още от дядо ми. Използвахме ги много рядко и това, че сега бяха залостени, показваше, че заплахата е изключително сериозна.
С отбраната се бе нагърбил сержант Мийна. На практика той бе дезертирал от армията, макар че, изглежда, никой не се интересуваше от това, още повече че градската гвардия вече не съществуваше. За поддържането на реда му помагаше самоназначила се четворка: Дж’ан, главният коняр; Рейк и Моуз, съответно мои главен готвач и търговски помощник; и Спото, най-младата камериерка. Сетих се за двамата, които би трябвало да ръководят домакинството през моето отсъствие: Ийнес и Търги — и казах една молитва за загиналия герой; а другият беше глупак.
Рейли от време на време успявала да прескача до вкъщи, но никой не знаел как. Аз знаех, но не казах нищо. Била се обадила на братята ни в именията извън града да им каже да стоят там. Всъщност къщата беше готова да издържи блокада. Рейли наредила на търговците да доставят трайни продукти за месеци наред и чрез доверен жрец направила магия на двете ни терми, та водата да остане прясна. Отворила
