всички етажи на замъка, дълбоко под земята. Ставаше все по-тъмно, от камъните капеше вода, а стълбите бяха тесни и покрити с плесен. Стъпалата бяха изтрити от минавалите по тях столетия наред мъже и жени и се чудех колко ли от жертвите някога са успели да излязат отново на слънчева светлина.
— Сега сте под залива — изръмжа един от пазачите. — Мислете си за това и когато зяпате в тавана, знайте, че над вас няма нито синьо небе, нито зелена трева. Особено когато таванът започне да пропуска.
Край залостената и заключена порта нямаше никакви пазачи и въпреки това тя широко се отвори, когато я доближихме. Накрая стигнахме до дъното. Камъните около нас бяха побелели от селитра и много стари, зидани без хоросан. Желязната порта и стойките за факли бяха черни и ръждиви, дървените врати и сложените тук-там груби маси или столове бяха потъмнели от времето. Минахме покрай решетките на една голяма килия. Вътре имаше скелети: някои висяха на ръждиви вериги, костите на други бяха разпръснати там, където бяха умрели затворниците. Не се виждаше никаква врата Дали тези отдавна мъртви затворници не са били вкарани вътре с магия, а после забравени? Изглежда, никой не забелязваше костите освен ние с Дженъс. След това на светлината на факлата видях на пода кръгла метална плоча. Когато я наближихме видях в метала тесен процеп и ми се стори, че чувам отдолу кикотене на безумци и писукане на плъхове. Плочата, изглежда, бе зазидана в пода още при строежа.
Коридорът стана сводест като варел. На едната страна видях отворена врата, не по-голяма от вратичката на малка фурнаджийска пещ. Беше вход към килия, по-малка от ковчег. На едната стена беше изсечена каменна скамейка. Тук затворникът не можеше нито да стои прав, нито да се протегне. По-нататък зърнах върху камъка петно: приличаше на лисната с кофа боя, оставена да изсъхне. Един от пазачите забеляза, че гледам петното, удари с голямата си тояга по пода и се усмихна, сякаш си припомни нещо особено приятно. Погледнах през друга врата. Беше стая на пазачите. От онова, което зърнах, се досетих, че на пазачите е разрешено да изваждат затворниците от килиите им за каквото си пожелаят. Отместих поглед.
Коридорът ни въведе в голямо полукръгло помещение. Дъгата бе цялата в дебели решетки между каменни колони. Най-напред помислих, че килиите са отделни, но после видях, че е една голяма. Причината за тази необичайна конструкция на тъмницата беше ясна — затворниците трябваше да могат да виждат какво става в отсрещното помещение. То беше килия за мъчения с две огромни железни врати, сега оставени отворени. Може би беше същата, която бях видял, когато Дженъс за момент беше отслабил контрамагията си. Там се белееше разпънато женско тяло, а до жената имаше мангал, клещи и други инструменти за измъчване, нажежени до бяло. Устата й беше отворена, сякаш викаше, но не се чуваше никакъв звук. Може би беше направена някаква магия, та пазачите да не се смущават от писъците, а може и самата жертва вече да не можеше да пищи. Видях също, преди да си наложа да отместя очи, и други обречени затворници, половин дузина облечени в черно инквизитори, вериги, провисени от тавана и стените, и какви ли не уреди за измъчване.
Началникът на пазачите сложи ръце на решетките на килията и вратата се отвори. Свалиха ни белезниците и ни натикаха вътре.
— Гледайте килията насреща — посъветва ни офицерът. — Така няма да си мислите, че сте забравени.
Хората му решиха, че това е много остроумно, разкикотиха се и излязоха. Огледах се. Нямаше никаква светлина с изключение на две факли, поставени в двата края на голямата килия, и отблясъците, идващи от ужасната сцена отсреща. Строполих се на калната мръсна подгизнала слама, застлана кой знае кога.
— Амалрик! — Гласът на Дженъс беше груб. Изправих се и ги видях. Наши другари затворници. В килията имаше може би петдесет мъже. Повечето стояха или лежаха отчаяни, без да обръщат каквото и да било внимание на най-новите жертви. Но не всички… Към нас се затътри една група. Усетих ги с обонянието си. Помислих си, че очите им светят като на вълци, преди да убият жертвата си. Поне така са ми разказвали, макар никога да не съм виждал такова нещо.
Един от тях, по-едър от останалите, излезе напред.
— Дайте си дрехите — каза той с монотонен глас, който не издаваше нито заплаха, нито обещание. — И хубавото момче ще обслужва когото му кажем.
Дженъс ме хвана за рамото. Заотстъпвахме към близката стена. Затворниците се затътриха към нас, без да бързат. И защо да бързат? Времето беше тяхно и може би щеше да им е по-приятно, ако играта се удължеше. Дженъс продължаваше да хвърля погледи зад себе си. Според мен вече бяхме намерили защита за гърбовете си, но той ме избута встрани, наведе се, взе нещо и ми го подаде… нещо бяло… тояга. Докато разбера, че е човешка бедрена кост, Дженъс отново се наведе — затворниците приближаваха — и се изправи, стиснал белезниците от костите на някой отдавна умрял нещастник. Първият затворник изруга и се хвърли към нас, точно когато Дженъс размаха белезниците и го фрасна с тях през лицето. Той изрева като промушена с копие мечка и падна. Друг нападател се нахвърли върху мен. Ударих с костта, тя изтрещя и се счупи заедно с ръката на нападателя; отчупеният й край беше остър като рапира. Забих я в корема му и веднага я измъкнах, защото някой се опита да ме сграбчи за раменете. Наведох се напред, за да го прехвърля през глава, и Дженъс го удари с белезниците. Чух как костите му изпукаха, ръцете му ме пуснаха и аз се изправих. Друг затворник ме стисна и започна да ме души. Спомних си хватката на Дженъс, вдигнах ръце, кръстосах ги в китките под ръцете на затворника, замахнах настрани и ги разтворих. Без да спирам, както ме беше учил Дженъс, ритнах човека по коляното, после се извъртях и забих юмрук в гърлото му. Нещо изклокочи и той се свлече. Последва друго сгромолясване и писък — оръжието на Дженъс бе повалило още един. Останаха само трима нападатели — но и те заотстъпваха, вдигнали ръце.
— Добре. Добре — каза единият. Дишаше тежко. — Пак ще се срещнем.
— Не, няма да се срещнем — каза Дженъс категорично. — Иначе по-добре да убиете и двама ни… или никога да не заспивате. Погледни ме… ти. — Този, който говореше, спря да се заканва. — Зная неща, които ти… и тези копелета отсреща… — Дженъс посочи с палец към килията за мъчения… — изобщо не можете да си представите. — И преди човекът да може да реагира, Дженъс пусна белезниците, наведе се напред и протегна ръка. Кълна се, че едва докосна човека със свитите си пръсти, но онзи изрева от болка, преви се и без да спира да пищи, се хвана с две ръце за челюстта. — Ще живееш — каза приятелят ми. — Но болката ще ти напомня за мен цяла седмица.
Останалите вдигнаха другаря си и побързаха да го отнесат в другия край на килията.
— Ще опитат ли пак?
— Може би — отговори Дженъс равнодушно. — Във всеки случай трябва да спим нащрек. Може да направя едно заклинание, та сламата да пращи, все едно се чупят дебели дървета, ако някой реши да се промъкне към нас.
Така започна втората фаза на нашето затворничество. По някакъв начин, докато бяхме спали, телата на убитите от нас бяха изнесени, без да чуем. Неколцината затворници, които господстваха в килията, не ни създаваха повече неприятности. Видях обаче как се отнасят към по-слабите затворници и понечих да се намеся. Дженъс не ми разреши.
— Ние си създадохме наша ниша в това малко общество от прокълнати. Те ще ни оставят на мира дотогава, докато ние не засегнем техните… интереси.
Ядосах се, защото в крайна сметка той беше прав, и престанах да слушам звуците, които се раздаваха при грубиянските им забави. Установих, че мога да изолирам тези звуци също както очите ми можеха да гледат през решетките към килията за мъчения и да не виждат изтезанията. На два пъти хора от нашата клетка бяха извеждани и измъчвани. Някои от техните другари намираха това за много забавно.
Не можехме да кажем кога е ден и кога нощ. Опитвах се да се ориентирам по храната, ако приемем за храна вонящата каша и мухлясалия хляб, които получавахме един път дневно. Дженъс ми каза да не се тревожа — стар тъмничарски трик за сломяване на волята на затворника било да му дават храната през различни интервали. Той може да яде три пъти в един ден и да мисли, че са минали три дни, а после цели три дни да не получи никаква храна и да мисли, че това е най-безкрайният ден в живота му. По-късно разбрах, че в тази отвратителна килия сме прекарали почти цял месец.
Поразговорихме се с нашите другари по килия. Някои от тях бяха говорили срещу властелините на Ликантия, но повечето бяха криминални престъпници, по общо признание съвсем пропаднали хора. Но поне не бяхме в дупката на обречените, защото веднъж видяхме един човек, пуснат оттам. Той фъфлеше благодарности, ронеше сълзи и се опитваше да целуне обувките на пазача, който го извеждаше.
