да е представлявало нещо такова.
— Беше абсолютно уверен както когато му го дадоха, така и в деня, когато ми го връчи, за да ти го дам… ако остана жив и те видя.
Навих знамето и го сложих на писалището. И до ден днешен е на него. После внимателно подканих сержанта да продължи.
— Значи хората от града твърдяха, че са в приятелски отношения с Далечното царство, така ли?
— Да, господарю. Така ни казаха онези лъжци — отговори Мийна с глас, изпълнен с горчивина. — Казаха ни, че градът воювал няколко пъти с варварите от Оспорваните земи и изгубил връзките си с Далечното царство. Поради тези войни имало достатъчно свободни жилища за всички нас. Не беше необходимо да опъваме палатки и да спим на земята. Колкото до жени… имало толкова вдовици и моми, че било достатъчно само да си пожелаем по някоя. — Мийна вдигна чашата с билковата отвара до устата си, после я остави и попита дали може да получи още ракия.
Напълних му чашата.
— И така, ние останахме там и когато започна зимата, онова, което беше военна сила, лека-полека се беше разпаднало. Защо да се упражняваме и да правим учения щом като можехме да укрепваме силите си до огъня с любовница или греяно вино? Не ми харесваха тези дни. Чувствах се като жертва на някаква тайна магия, сякаш всички бяхме превърнати в глупаци и някой се подиграваше зад гърба ни.
Бях озадачен: когато двамата с Дженъс бяхме там, би трябвало да видим пушек през деня или отблясък от огньове през нощта. А може би не; може би градът беше скрит от някоя гънка на терена. Мийна каза, че Дженъс направил опит сам да проучи прохода, но колкото пъти опитвал, винаги бил възпиран от лошо време. Накрая и той затънал в блатото на удоволствията и зачакал да се стопи снегът; и отново се върнал към тайните си изследвания.
— Макар че те направиха едно-друго и за него… и за нас… все пак ме е страх да ги споменавам — призна Мийна.
За отпразнуване на средата на зимата имало богата гощавка. Всички се събрали в една огромна зала с дълги маси, отрупани с редки храни; по една жена седнала до всеки мъж. Слугите тичали с подноси с хляб и кани с вино, музикантите свирели, във въздуха се носело ухание от запалените благовонни пръчици.
— Не зная от какво се разтревожих — каза Мийна. — Но се разтревожих и пъхнах един остър кинжал в ръкава на мантията си… нарушавайки всички закони за гостоприемството. И слава на боговете, че ги наруших.
Той не видял никакъв сигнал, но жената срещу него изведнъж забила кама в гърба на компаньона си. Залата се превърнала в лудница от писъци, кръв и трупове на посечени Орисианци.
— Кинжалът ми се заби между плешките на жената до мен, преди тя да успее да извади своя. Тя падна, после капитанът се изправи и започна да ги размазва с един канделабьр. Знаех, че нямаме изход, но онези изведнъж сякаш изпаднаха в транс от пролятата кръв. — Той потрепери. — Видях една красива руса жена да разкъсва със зъби гърлото на генерал Версред като лъвица. А после тя… и останалите… започнаха да ядат.
Мъжете и жените от града разкъсвали труповете, но не проявявали никакъв интерес към останалите живи Орисианци. И докато траела тази магия, оцелелите от разбитата експедиция избягали — вземали каквото оръжие и храна могли да докопат и изскочили навън в бурята и нощта. Колкото и да е чудно, отвратителните жители на град Уоумуа не ги преследвали.
— Може би бяха получили онова, което им беше нужно — каза Мийна.
Помислих си, че освен човешката плът са имали и друга цел, но запазих мнението за себе си.
Оцелели само двеста-триста Орисианци. От строевите офицери жив бил само Дженъс; от благородниците — само двама потомствени аристократи. Започнало дългото отстъпление. Смъртта събирала жертвите си всеки ден — мнозина падали от изтощение и жажда, или в плен, или ги пленявали и избивали хората на пустинята.
— Накрая останахме само трийсетина, а от офицерите единствен капитан Дженъс. Той нямаше други средства за ориентиране освен слънцето и звездите и се отклонихме от набелязания курс. Най-сетне стигнахме морето, но на запад от земята на крайбрежните жители, в една пустинна местност. Двама души знаеха как се правят салове. Свързахме няколко сала в един груб кораб, направихме малко платно от дрехите, които свалихме от гърбовете си, и поверихме живота си в ръцете на боговете с надеждата, че течението ще ни отнесе до Редонд.
Но така и не достигнали търговския град. Вместо това били пленени от пиратска галера. Но това май не били пирати, защото се държали като военни. Ще рече — ликантийска галера. Осем души от нашите паднали в тази битка. Останалите били оковани и галерата отплувала за Ликантия.
— Двамата с капитан Грейклок измислихме план и когато наближихме проклетия кей на Ликантия, го приведохме в изпълнение. Идеята беше капитанът да започне бой с надежда, че другите ще се присъединят към нас. Тъй като още от дете съм добър плувец, аз трябваше да скоча във водата и да достигна до брега. Ако капитанът успееше да се освободи… щеше да ме последва. — Мийна поклати засрамено глава, сякаш се беше провалил. — Последното, което видях, беше как го събориха на палубата. После около мен започнаха да падат стрели и трябваше да се гмурна под вода.
Мийна успял да доплува до брега навреме, за да види как галерата минава над голямата верига, защитаваща входа на ликантийското пристанище. Нищо не можел да направи за Дженъс или за другите, освен да дойде в Ориса и да разкаже за случилото се. Претупа последния си подвиг надве-натри, сякаш дивите зверове и Ликантийските патрули не заслужаваха внимание. А може би след такова продължително и изтощително пътуване наистина да беше така.
Това бе краят на историята. Сипах му още една ракия и се замислих какво трябва да се прави по- нататък. Но само след два часа нещата бяха иззети от ръцете ми. Някой — часовой на градските порти, минувач по улицата или човек от моята къща, бе разпространил новината. Цяла Ориса плачеше и раздираше дрехите си. Градът и по-рано беше преживявал катастрофи, но никога чак такава. Никой не се бе спасил от две хиляди души, с изключение на Мийна. Всички останали бяха или мъртви, или изгубени в пустинята, или роби: трима сановници — млади, но много уважавани; генерал Версред и неговият щаб; десетки офицери, всички известни с храбростта си; цялата градска гвардия с изключение на щаба и една кохорта; и отгоре на всичко стотици загинали обикновени войници — най-храбрите, най-смелите млади мъже на Ориса.
Мийна беше извикан пред управата, за да разкаже историята отново. Предполагам, с някои съкращения, като например критиката на покойния генерал Версред, убийствено бавното темпо на експедицията или подробности за самия Дженъс. Не че това би имало някакво значение според мен, защото виждах гнева и скръбта на хората. Заповядаха на Мийна да повтори разказа си и в големия амфитеатър и отново избухна силен гняв. Ориса изпадна в истерия: слухове, нападки, обвинения относно станалото се разнасяха из града като пламъци в сухи храсти. Огънят бе подхранван от жреците, начело с Касини. Не само че експедицията трябвало да се води единствено с магически средства — жреците осъществявали своето присъствие посредством заклинания, но тя била и предварително обречена, тъй като била поведена към капан от Дженъс Грейклок. Той бил предател, двоен агент на служба на Ликантия. Бил дори по-лош, демон от отвъдното, дори не и човек. Кой в края на краищата някога беше отивал по-далеч от Редонд и бе виждал провинцията Кострома? Именно Дженъс бил попречил на Ориса в нейната свещена мисия да се свърже с Далечното царство. Поддръжниците му не искаха да чуят нищо от това, но аргументите им, че за тази трагедия са виновни жреците, решили да си присвоят славата на Далечното царство и да запазят жалката си теокрация, също не се изслушваха. Дори Гамелан намери за политически разумно да се оттегли извън града и да се потопи в мъдростта на другите светове преди да направи коментар по ужасните събития.
Отново изплуваха клеветите срещу фамилията Антеро. Ние също не сме били верни на Ориса, а само на златните монети и сребърните кюлчета. Една вечер случайно дочух един простак да казва, че благородните жреци били усетили поквара в брат ми Халаб и това била причината за смъртта му. Избих зъбите на този негодник с дръжката на кинжала си и сигурно щях да го заколя като шопар, ако Рейли не ме беше издърпала. Тя и Мийна сега бяха единствената ми утеха. Но дори и този уличен скандал беше един от малкото светли моменти, които си спомням. Сякаш целият свят беше потънал в сива мъгла и между мен и живота висеше воал. Диос и Емили занимаваха съзнанието ми повече, отколкото всички писъци и плачове.
