Емили беше с широко отворени очи; всеки момент щеше да заплаче.
— Слушай — каза Диос.
Чух далечно гърмене… не, беше бучене. Чуваше се и пращене и скърцане. Нещо се чупеше. Скочих от леглото и отворих прозореца. Дъждът плющеше, но скърцането и пращенето се чуваха съвсем ясно. Нощта беше така тъмна, че не можех да видя какво става. Обърнах се към Диос и казах:
— Реката е.
— Трябва ли да бягаме? — попита тя с разтреперан глас. Никога по-рано не я бях виждал изплашена; чак по-късно разбрах, че е защото никога не беше живяла до река.
— Тук сме в пълна безопасност — успокоих я аз. — Освен старата дига, до която реката се качва много рядко, от нея ни отделят и много хълмове.
Бях разтревожен за пристанищата и складовете, но още повече се тревожех за хората, които живееха и работеха край реката; не можех обаче да направя нищо. Не бях бог, за да спра наводнението. Затова върнах жена си и детето в леглото и ги прегърнах. Когато се съмна, дъждът беше спрял и първата мисъл, която ми мина през ума, беше, че Емили май не е плакала тази нощ.
Реката се беше прибрала в коритото си почти до нормалното равнище. Щетите бяха големи, но не толкова големи, колкото се страхувах. Някои от доковете бяха пометени, много складове бяха съборени, имаше повредени лодки и кораби, но малко хора бяха загинали. Когато се събрахме да помогнем на пострадалите и да разчистим развалините, си помислих, че би могло да бъде и по-лошо. Гледах следите, оставени от оттеглящите се води, и видях, че преди години водата беше стигнала два пъти по-далеч.
Аз обаче бях един от малцината, запазили спокойствие. По пътя за вкъщи чух ропот срещу състоянието на нещата в Ориса. Бях облечен в работни дрехи, шапката ми скриваше червената ми коса и никой не ме позна.
— Разправят, че в Далечното царство жреците имали заклинания, с които могат да управляват реките — каза един мъж.
— За нас от това няма да има никаква полза — отговори друг. — Само гледай. Когато капитан Грейклок се върне, нашата въшлива пасмина ще го убие. Те се кълнат в Те-Дейт, че в Далечното царство нямало нищо за нас… Няма значение какво е намерил капитанът.
— Грейклок трябва да се обеси — излая една старица. — Той ни докара тези беди. Знае само да се перчи.
— Млъкни ма! — извика й първият. — Грейклок е единственият шанс, който ни е останал. Той и Амалрик Антеро с кадемлийската му червена коса. Не са виновни те, че нямаме сполука.
Започнаха да се карат и аз ги отминах, преди да ме разпознаят. За първи път от месеци се разтревожих. Винаги бях разбирал колко важна е втората експедиция. Вярвах, че целта не може да не бъде постигната с такава мощна сила, способна да преодолее изпитанията в онези опасни далечни земи. Сега обаче си мислех за всички обрати и несгоди, сполетели ни по време на първото пътешествие. За несполучливите заклинания, за тайнствените наблюдатели, за ужасната пустиня, за капаните и уловките, които всеки зъл магьосник можеше да ни постави — и разбрах, че неуспехът изобщо не беше изключен.
Но когато се завърнах у дома и Диос топло ме посрещна, когато видях усмихнатото лице на дъщеря ми, аз отхвърлих всички съмнения. Трябваше да има бъдеще за такива като тях; бъдеще, много по-светло дори от това, за което беше мечтал баща ми. Как боговете могат да измамят най-милите ми две същества… и всички майки и бебета в Ориса? Всичко ще бъде наред, казах си аз. Всичко ще бъде наред.
С приближаването на жътвата мрачното настроение се засили. Силните дъждове и наводненията бяха отмили много от семето, а Покълналото беше изгнило. Очертаваше се гладна година и поскъпване на зърното. Като капак на всичко престанаха да идват новини от Дженъс и втората експедиция. Сякаш бяха пропаднали. Аз обаче уверявах всички — включително и себе си — че са отишли толкова далеч, че трябва много време преди да пристигнат новините.
Точно по жътва, само няколко дни преди жътварите да излязат на полето, отново ни сполетя беда. Този път тя дойде с порива на необичаен за сезона вятър, който се спусна от планините. Беше горещ и сух, и не спираше. Той изсмука всичкия живот от нивите и унищожи и малкото, което дъждовете бяха оставили за трапезите ни. Градската управа наложи извънреден данък на всички домакинства, върху търговията и стоките също, за да се закупи зърно от чужбина. Жреците излязоха на полето и се заредиха безкрайни заклинания. Въпреки това ветровете не спряха и продължиха да духат до деня, когато сами не решиха да престанат.
Градът беше изненадан от продължителния неуспех на жреците. Досега те винаги ни бяха защитавали както от природни бедствия, така и от магии. Какво беше станало? Защо ни постигна такова нещастие? Ако нещата в най-скоро време не се променяха, ликантийците щяха да разберат, че сме отритнати от боговете.
Малко по-късно някои от причините ми бяха подсказани по заобиколен начин от моя приятел Маларен. Той дойде да ми съобщи, че един от управниците желаел да поговори с мен на четири очи. Казваше се Еко и беше таен поддръжник на нашата кауза, така че аз се съгласих без никакво колебание. Срещнахме се вкъщи на следващата нощ. Еко не беше млад човек, но бръчките и бялата му коса го правеха да изглежда още по-възрастен. Очите и походката му обаче бяха младежки, както и възгледите му. Преди да влезе в градската управа беше преуспяващ търговец, така че бързо разбра същината.
— Ако имаш някаква вест от капитан Грейклок — каза Еко, — ще бъде от полза за всички ни… без значение каква е тя.
— Честна дума — отговорих аз, — не съм чул нищо повече от онова, което знае всеки в Ориса, а то е почти нищо. Но няма нищо чудно в липсата на новини; в края на краищата сега е сезонът на бурите и Дженъс сигурно го изчаква, докато премине.
Еко ме погледна строго за момент, очите му ме проверяваха дали говоря истината. Като се увери, че не лъжа, той отмести поглед и въздъхна.
— Тогава оттам не можем да очакваме помощ.
— Какъв е проблемът, почитаеми господине? Конкретно, искам да кажа. Защото очевидно през тези дни Ориса има много проблеми.
— Ще се закълнеш ли, че няма да споделиш с никого онова, което ще ти кажа? — Заклех се. Той кимна доволен и продължи: — Страхувам се от неуспех. Хората ни отдавна са загубили вяра в нас. Както знаеш, вече имахме няколко сбивания на улиците, а назряват и други трудности, нещо като бунт. И кой може да ги вини за това? Щом не можем да докараме дъжд и да пожънем добра реколта, защо трябва да ни вярват? Аз обичам този град с всичките му лошотии и по-скоро бих умрял на колелото за изтезания, отколкото да го видя пострадал.
— Защо жреците не правят нищо в това отношение? — попитах аз. — Нали вие, управниците, се срещате редовно с тях? Какво казват те?
— Ако имаш предвид Джениандър и Касини — отговори Еко с отвращение, — те нямат какво да кажат. Те идват на нашите заседания, правят празни обещания, събират си десятъка и си отиват.
— Ами Гамелан? — попитах аз. — Ами другите жреци?
— Те престанаха да идват, или са ги спрели… не зная кое от двете. Но мога да ти кажа, че в Двореца на жреците се води битка и онези, които биха могли да са наши приятели, не са между победителите.
— Но трябва да има нещо по-важно от простата борба за власт — казах аз. — Джениандър е глупак, а Касини е лъжец. Другите обаче са опитни жреци. Защо те не могат да ни помогнат? Не мисля, че това е заговор, защото така те биха унищожили не само нас, но и себе си.
— Не зная никакви факти — каза Еко и се поколеба дали да ми съобщи слуховете.
— Не се колебай, господине — подканих го аз. — Особено ако слуховете обясняват нещата.
— Може би си чул, а може и да си видял, че в Двореца на жреците стават странни неща — започна той. Казах му, че съм чул. — Добре, този слух е породен от странните светлини и миризми, и така нататък. Говори се, че Касини и неговите приятели правят черна магия. Защо и как — никой не знае. Обаче се говори, че това правене на черни магии е изчерпило естествената магическа енергия на града. Затова всичките заклинания, направени за нас, са неуспешни или пък са толкова слаби, че могат да се считат за неуспешни.
— Ти вярваш ли на тези истории? — попитах аз.
Еко отново въздъхна, дълбоко и уморено.
