— Ще ти кажа, приятелю — отговори Маларен с едва сдържан гняв. — Те искат да откраднат лидерството на експедицията.
— Кои са тези „те“? — прекъснах го аз, защото Дженъс беше премного изненадан, за да запита.
Един як мъж с големи мазолести ръце излезе напред.
— Онези кучи синове, управниците, кои! — извика той. На ръката му видях белег, беше бивш роб. — И проклетите жреци.
— Не всички жреци — каза Маларен. — Но и в двете групи има достатъчно старци и страхливци, за да провъзгласят за водач Касини.
Погледнах Дженъс. Очите му бяха стоманеносиви, ръката му се протегна към сабята. Изглежда, беше готов да пришпори коня си и да атакува амфитеатъра. Някой извика: „Ние сме с теб, Грейклок!“ Други подеха: „Няма да допуснем отново да те измамят.“ Чуха се и други гласове и видях как множеството се присъединява към нас. Имаше благородници като Маларен и обикновени хора, ковачи и моряци, и, да, и бивши роби. Почувствах възбуда от предстоящата голяма битка.
Внезапно обаче Дженъс се успокои и вдигна ръка. Настъпи тишина.
— Ние няма, да се държим като тълпа — каза той. — Ако сте с мен, влезте мирно. Искам всички да останете спокойни и се кълна, че ще говоря от името на всички, както от свое име.
Чу се мърморене, но волята на Дженъс надделя; приготвихме се да влезем. Усетих, че някой ме тегли за крачола, погледнах надолу и видях една млада прислужница от дома ми. Очите й бяха широко отворени. Гледаше изплашено.
— Какво има? — попитах аз.
— Господарката! — извика тя. — Идвай бързо! Ражда!
Думите й ме пронизаха. Разкъсвах се между гнева от ставащото в амфитеатъра и страха за Диос. Дженъс върна коня си до моя и каза:
— Тръгвай.
— Но… ами тука?
Той грубо ме бутна.
— Сам ще се справя. Ще ми трябваш по-късно. Сега върви!
Колебанието ми изчезна. Качих слугинята на седлото зад себе си и препуснах към къщи. Зад гърба си чух как в амфитеатъра се надигна рев.
Леглото на родилката представляваше истински ужас от кръв и болка. За бедната Диос се грижеха две баби, но нито техните лекове, нито пък заклинанията можеха да облекчат мъките й. Дъщеря ми идваше, но появата й не беше леко. Диос така силно стисна ръката ми, че едва не ми счупи пръстите.
— Знаех че ще дойдеш! — проплака тя. — Казаха ми, че имало… събрание. Експедицията! Но… аз знаех, че въпреки всичко ще дойдеш.
Опитах се да намеря необходимите думи, но те щяха да бъдат празни думи в сравнение с нейната болка и вярата й в мен. Единственото, което можах да кажа, бе, че я обичам и ще продължавам да я обичам докато съм жив. Тя изпищя и аз за миг помислих, че съм я изгубил завинаги. После настъпи тишина… Толкова силна и тежка след писъка, че я чувствам и сега, когато пиша тези редове. Сетне видях главата на моята дъщеря да се подава между кървавите бедра на Диос. Жена ми потисна още един писък и бебето измина останалата част от пътя с помощта на опитните ръце на бабата. Миг по-късно бебето нададе първия си писък. Дъщеря ми Емили се беше родила.
— Красива ли е? — чух гласа на изтощената Диос.
Погледнах кървавото малко същество. То стискаше очи и плачеше ядосано, че са го измъкнали от топлата сигурност на майчината утроба.
— Да, любов моя — отговорих аз. — Красива е. — И докато наблюдавах как бабата я почиства, а после я увива в мека пелена, за да я подготви за първата й среща с майка й, аз наистина вярвах, че е красива.
Като се изключат времената на война, за втората експедиция до Далечното царство беше събрана най-много армия в цялата история на Ориса. Сега това нямаше да бъде частна експедиция, при която един млад мъж можеше да замине накъдето реши с неколцина другари, изхранвани от баща му. Залогът беше бъдещето и всеки мъж в града желаеше да си осигури право на участие в печалбата. Събраха се цели две хиляди души: войници и коняри, офицери и ординарци, безчет от неизбежните придружители на всяка войска, подсигуряващи похода: готвачи, хлебари, оръжейници, носачи; дойдоха и просто любопитни, достатъчно влиятелни, за да впишат имената си в списъците на участниците. С единодушен възторжен вик за предводител на тази голяма сила беше избран Дженъс Грейклок.
— Борбата не беше голяма — каза Дженъс същата нощ. — Касини дори не излезе на трибуната, макар че го видях да чака отстрани, изпълнен със съзнание за собствената си важност. Крачеше напред-назад и репетираше речта, с която да приеме предложението. Ако това не беше достатъчен намек за един беден малоумен войник като мен, фактът, че всички на трибуната бяха наши врагове, беше достатъчен, за да ми покаже, че нещата вече са решени. — Дженъс поклати глава, беше все още замаян. — Щом застанах на трибуната, цялата тълпа започна да вика както преди: „Дженъс. Дженъс.“ И други такива глупости. — Зъбите му проблеснаха в доволна усмивка и аз разбрах, че за него това съвсем не са били „глупости“. — Но този път викаха много по-силно и гласовете бяха толкова гневни, че само глупак не би разбрал, че очите им са налети с кръв. Някои дори бяха толкова невъздържани, че се спуснаха към трибуната, но се върнаха, когато ги помолих да не бъдат груби и да позволят на почитаемите управници да говорят. — Дженъс отпи глътка вино и се засмя. — О, защо не беше там, приятелю! Никога не си преживявал такова нещо.
Та така. Джениандър и неговите хора веднага започнали да се съвещават, като се правели, че не обръщат внимание на острите забележки на тълпата. Нищо подобно не се беше случвало в Ориса и, както каза Дженъс, нашите врагове били обзети от паника и се плашели от обидите на тълпата, сякаш тя хвърляла камъни, а не думи. После гражданите видели Касини и се нахвърлили върху него, но той успял да избяга. На трибуната вече били взели решение, но пък започнала разправия кой да го съобщи на разгневените граждани на Ориса. Тълпата се смеела и напирала напред. Тогава един от управниците бутнал силно Джениандър и той изскочил напред, образът му нараснал многократно от магията на увеличението. Жрецът застанал разтреперан до Дженъс.
— Дадох знак на нашите приятели за тишина и се усмихнах на Джениандър най-приятелски — каза Дженъс.
— Прегърнах го през раменете, сякаш ми беше брат, и казах високо, така че всички да чуят: „Независимо какъв е вашият избор, приятелю мой, всички тук знаят, че вие, почитаеми господа, сте положили много труд, за да достигнете до това мъдро решение.“ — Дженъс се засмя и отпи още една глътка, за да си промие гърлото. — И бедният Джениандър проговори. — Първите му думи прозвучаха като слабо писукане и крякане, сякаш мишка се чифтосваше с патица. Но после се съвзе, макар че краката му все още трепереха, сякаш ги духаше леден вятър, и каза високо: „Ние заявяваме, че водач на втората експедиция ще бъде… капитан Дженъс Грейклок.“
— Е, последва такъв рев, че нищо не можеше да се чуе. Но това няма значение, защото щом жрецът се изказа, и той, и другите напуснаха трибуната като зайци, току-що зърнали на печката тенджера с кипяща вода.
Разсмях се до сълзи на сравнението му, напълних отново чашите и вдигнахме тост за Те-Дейт, който беше объркал така силно нашите врагове.
— Искам да ти кажа — започна със сериозен тон Дженъс, — че независимо какво ще се случи през живота ни, никога няма да мога да ти се отблагодаря за онова, което ти дължа.
Продумах някакви глупости, но сърцето ми преливаше от радост. Чух Емили да плаче някъде в къщата, после се чу гласът на бавачката, която й пееше приспивна песен. Беше чудесен ден.
Дженъс също чу плача на детето и се усмихна.
— Зная, че този път не можеш да дойдеш с мен — каза той. — Сега имаш много задължения. Но трябва да ти призная, че много ще ми липсваш.
— Много мило, че го казваш — отговорих аз. — Но аз зная, че миналия път бях толкова неопитен, че не можах да ти бъда от голяма полза. А сега ти ще имаш голяма армия с много опитни мъже, професионалисти, които да ти дават съвети.
Дженъс поклати енергично глава.
