— Не. Не вярвам. Но ми се ще да са верни, защото с тях може да се обясни много.
— И това ще снеме от Ориса всякаква вина, че с нещо сме обидили боговете — казах аз.
— Така е. Обаче няма начин да разберем и затова е безсмислено да го разискваме.
Еко изпи ракията, която му бях сипал, и стана да си върви.
— Ако получиш някакво известие от капитан Грейклок…
— Веднага ще ти съобщя — обещах аз. Той си отиде и остави след себе си дълга поредица от въпроси без отговор.
Не можеше да се направи нищо, освен да се надяваме. Но надеждата тази година беше майка с пресъхнала бозка, защото лошите неща продължиха неуморно. Точно преди първия сняг ни сполетя най- лошият удар.
Беше една от онези тихи вечери в началото на зимата, когато в Ориса е достатъчно студено, за да се радваме на огнището, когато вятърът леко потраква по прозорците и ти нашепва за топла вана и меко легло. С Диос направихме една сънлива любов в голямото пухено легло; после, без да ме е еня за света, станах да сложа дърва в огнището и да направя за двамата по едно горещо питие. Когато й подавах чашата, забелязах, че лицето й е червено, но си помислих че е от любенето. Обърнах се да взема моята чаша, когато чух Диос да въздиша тежко и да пада на пода.
Бързо се наведох над нея. Бях сериозно разтревожен.
— Какво ти е, скъпа? — Тя не ми отговори, а се хвана за главата; лицето й беше изкривено от болка, — Ти си болна! Ей сега ще доведа лечител.
Тя ми отговори със съвсем тих глас:
— Не, Амалрик. Моля те. Много силно духа. Ще изстинеш и ще се измокриш.
— Глупости.
Бързо се облякох. Тя се опита да стане и да ме спре, но беше обхваната от друг пристъп и нададе такъв ужасен стон, че извиках младата камериерка Спото да дойде и да я наблюдава, докато доведа лечителя.
Бурята се беше засилила; духаше пронизващ вятър и суграшицата биеше по лицето ми, докато препусках по пътя. Когато стигнах до къщата на лечителя, беше вече доста тъмно, но успях да разчета светещия знак на разрешителното. Той вечеряше, обаче стана от масата без възражения и след малко препускахме към моята къща. Вятърът се беше обърнал, фучеше и виеше, и трябваше да положим големи усилия, за да накараме конете да вървят през суграшицата и лапавицата. Все пак стигнахме и аз въведох лечителя в спалнята.
Диос лежеше и стенеше в голямото пухено легло. Знаех, че болката сигурно е непоносима, защото тя не беше жена, свикнала да хленчи, всъщност винаги пренебрегваше болежките си. Когато влязохме, тя отвори очи: бяха големи и неестествено блестящи. Лечителят си приготви нещата, а аз отидох до леглото и я целунах. Беше толкова гореща, че направо пареше.
— Обикновена зимна настинка — каза Диос, опитвайки се да ме успокои. Усмихна се отпаднало и се пресегна да ме потупа по ръката, но извика от болка и ръката й падна. — В името на боговете на Салкей, чувствам се ужасно! — изохка тя. — Болят ме всички кости, а главата ми просто се пръска.
Помъчих се да се усмихна успокояващо.
— Е, значи настинка. За нула време ще си на крака, любов моя, и ще дундуркаш Емили на коленете си.
Като чу да споменавам името на дъщеря ни, Диос ме погледна разтревожена.
— Емили? Как е тя? Погледна ли я?
— Тя е добре, госпожо — обади се Спото. — Току-що ходих в детската стая. Емили спи спокойно.
Диос въздъхна облекчено. Лечителят вече беше извадил магьосническите си принадлежности и разбъркваше някакъв цяр. Но най-напред я прегледа: бодна я на едно-две места да провери чувствителността й, помириса дъха й, насочи светлината на свещта към очите й. А после сърцето ми примря, защото видях, че се колебае… сякаш озадачен. Той едва забележимо поклати глава, после се усмихна — също така пресилено като мен, защото аз продължавах да се усмихвам като идиот, за да си придавам бодър вид.
— Зимна настинка, нали, уважаеми господине? — попитах аз.
Последва ново колебание, после лечителят каза:
— Хм… да… Да! Точно така. Зимна настинка. А сега се успокой, госпожо Антеро, и изпий тази настойка. Вътре съм сложил цяла лъжица мед да убие горчивината, но въпреки това вкусът й няма да ти хареса. Но ако искаш да ми доставиш удоволствие, моля те да го изпиеш на един дъх… — Диос послушно изпи всичко. — Сега затвори очи, мила госпожо, и скоро ще заспиш. Аз ще направя заклинанието и ще изгоним този малък демон. А после, както каза твоят добър съпруг, когато се събудиш, ще бъдеш съвсем добре.
Седях до нея и я държах за ръката, за да я успокоя. Тя затвори очи. Ръката й гореше, ставите на пръстите й се бяха надули. Неочаквано Диос ме погледна и каза:
— Грижи се тази нощ за Емили!
— Разбира се, че ще се грижа — отговорих аз. — И ще кажа на Спото да прекара цялата нощ до леглото й. Освен това нали лечителят е тук. Няма защо да се тревожиш за Емили, ако тя случайно също се разболее.
Целунах я и тя отново затвори очи.
— Обичам те, Амалрик — промърмори Диос. Казах й, че аз също я обичам. — Ти си добър съпруг. И добър баща на Емили. — Помилвах я по ръката. Тя се прозина — настойката беше започнала да действа. — Знаеш ли… мисля, че Емили прилича на… същата е… като… теб.
И заспа.
Лечителят ми направи знак с ръка и аз седнах на един стол в ъгъла, а той запали кадилницата и поръси в нея някакви прахове за лекуване на зимна настинка. После изпя нещо над един сложен наниз от огнени мъниста, развърза го и разпръсна мънистата около леглото. Поръси в кадилницата още нещо и искриците светлина се превърнаха в светещ кръг. След това вдигна ръце и започна бързо да напява заклинането. Светлината изведнъж изгасна и Диос извика. Но не се събуди. Лечителят изглеждаше стреснат. Той поклати глава, после донесе кутия с друг прах и го сипа в кадилницата. Въглените се разгоряха и лечителят въздъхна облекчено. Аз обаче се изплаших. Насилвах се да повярвам, че всичко е съвсем обикновено, че точно така трябва да бъде. Лечителят отново започна заклинанията си. Със страх очаквах друг вик на болка, но не чух нищо; вместо това чертите на Диос се отпуснаха и дори ми се стори, че устните й се свиха в усмивка… спокойна усмивка, молех се аз. Лечителят продължаваше да напява; кадилниците изпълниха стаята със силна миризма. После той стана от малкия си стол, сгъна го и се изправи до леглото. Наведе съсредоточено глава и започна да прави друго защитно заклинание. Бях го слушал много пъти, дори ми бе правено и на мен. Да, това беше съвсем обикновено лечение на безобидно страдание. Заспах.
Не беше спокоен сън, от какъвто имах нужда. Възглавницата сякаш затисна главата ми и кошмарът настъпи с небивала сила. Отново видях лодкаря — ужасния човек със зеещите очни кухини. Отново се изкачвах по онези стъпала и чух виенето, и бях изправен пред съдбата, която кошмарът ми показваше всеки път, когато ме споходеше.
Когато се събудих, Злокобният вестител си беше отишъл. Диос беше мъртва. Нямам намерение да осквернявам паметта й със сълзливи описания на чувствата си. Ще спомена само, че такава неутешимост, такава болка съм изпитвал само още един път през живота си. Тя ми остави белег — не, не белег, защото той е само спомен, а по-скоро едно призрачно присъствие, сякаш сърцето е крайник, който може да се отреже, но продължава да боли.
Не си спомням много добре какво се случи след това. Лечителят плачеше за своя неуспех, но аз посрещнах сълзите му със студена омраза. Рейли дойде да ме утеши и да провери дали Диос е подготвена както трябва и дали е направено нужното заклинание, за да се запази тялото й до погребението. Спомням си как сестра ми ми каза, че и други са се разболели и че всички болни са умрели. Думите й нямаха никакво значение, не можеха да проникнат през обзелото ме вцепенение. Струваше ми се, че са минали години, но всъщност бяха минали само два дена. Цялото това време прекарах с Емили. Играехме в градината… тя вече можеше да ходи, всъщност тъкмо прохождаше, и казваше „тата“ и „мама“. Казах й, че мама е заминала много далече и няма да бъде с нас много дълго. Вместо да заплаче, тя ме прегърна здраво, сякаш за да ме успокои. Стегнах се и се овладях. Имаше да се вършат много неща, трябваше да помисля и за погребението.
