Чувствах се като събудил се от втори сън. През първия беше умряла Диос; през втория се събудих, за да видя, че Злокобният вестител и неговите любимци шестват в цяла Ориса.
Беше чума, каквато дотогава не ни беше сполетявала. Премина през целия град, без да я спрат никакви магии. Взе своите жертви и от бедни, и от богати. Нямаше никаква логика. Цели квартали бяха обезлюдени, но имаше и такива, в които не беше засегнат нито един. В други заболяваше и умираше едно семейство, а съседите се криеха по домовете си ужасени, но здрави. Понякога се разболяваше само един от семейството, а останалите оставаха здрави. Болестта не причиняваше неприятни пришки или рани, но протичаше с ужасни болки и треска. Някои се мъчеха дълго, други умираха при първата атака.
Градът беше занемял от страх. Всички магазини бяха затворени, по реката нямаше никакви кораби. Жреците денонощно преравяха свитъците си за някакви указания как да отклонят гнева на чумата. Но тя продължаваше да върлува безмилостно. Нямаше тържествени погребения, защото всички бяха толкова изплашени, че не излизаха. Аз погребах Диос край къщата съвсем скромно, присъствуваха само Рейли и слугите.
С всеки изминат ден очаквах Злокобният вестител да се върне… неспокойно се вглеждах в очите на Емили и на слугите. Навън болестта продължаваше да взима жертвите си; при нас все още никой не беше засегнат. Не зная колко души умряха през това време, може би две хиляди, може и повече.
През нощта когато падна първият сняг, Емили се пробуди и изпищя от болка. Втурнах се при нея, изблъсквайки Спото и А’лийн. Щом ме видя, Емили заплака още по-силно. Взех я на ръце и я прегърнах… опитвах се да прогоня болката със силата на волята си. Тя се вкопчи в мен, плачеше и повтаряше „тата… тата… тата“. Дадох й настойка за сън и изкъпах малкото й отпуснато телце с ледена вода, за да облекча треската. Не помогна. Стисках я силно, люлеех я, пеех й любимите й песни. Знаех, че е безсмислено да викам лечител, но изпитвах безумно желание да направя нещо, да направя каквото и да е.
Тогава си спомних как Халаб ме излекува и възкреси любимото ми порче. Изтичах навън и хукнах през снега. Намерих къщата на един продавач на животни и заблъсках по вратата като луд. Дадох му цяла шепа монети за едно животинче в клетка и се втурнах към къщи. Разтърсих се и намерих зъба, който Дженъс ми бе дал да ме пази по време на нашето пътешествие. Взех го, взех и клетката и отнесох Емили при олтара на Халаб. Направих й легло на пода. Нахлузих талисмана на врата на детето и коленичих пред олтара.
— Скъпи братко — казах аз, — ти ми помогна навремето и те моля да ми помогнеш и сега. Емили умира. Тя е твоя племенничка и ти би се гордял с такава храбра малка Антеро. О, ела, Халаб. Излекувай я от болестга. Отпрати от портата ми Злокобния вестител.
Халаб сякаш ме гледаше от картината. Дори ми се стори, че по лицето му се изписа мъка, причинена от молбата ми. Това ме окуражи и аз извадих порчето от клетката. От него струеше жизненост, очите му бяха малки мъниста, изпълнени с любопитство. Поставих го в ръцете на спящата Емили.
Погледнах към образа на Халаб.
— Ела при нас, братко. Ела при нас, умолявам те. Изведнъж в стаята притъмня. Усетих как преминава някаква сянка. Емили изстена, но порчето остана спокойно, само мустаците му потрепваха, сякаш да покажат, че не е парцалена играчка. До ушите ми достигна глас:
— Амалрик. — Знаех, че е гласът на Халаб, и сърцето ми подскочи от надежда. Незнайно откъде нахлу светлина и се спря над Емили. Усетих силна миризма на тамян.
Отново чух гласа на Халаб. Сега шепнеше:
— Емили… Емили.
Емили се размърда. Отвори очи и щом ме видя, ми се усмихна. Порчето също се размърда. Емили погледна надолу, видя го и се засмя.
— Тата — каза тя. — Тата.
Заплаках от облекчение.
— Да, скъпа — казах аз. — Това е за теб. Порче, като онова, което имах аз като малък. Порче. Можеш ли да го кажеш? Порче.
— Пор-че — повтори тя съвсем ясно, прибавяйки нова дума към малкия си речник. После затвори очи и въздъхна дълбоко. Ръката й се отпусна, разтвори се и порчето избяга. Още една продължителна въздишка… и детето ми умря.
Ревях от скръб и болка. Хвърлих се върху малкото телце, молех се да не е вярно, виках, че не може да е вярно. Исках аз да умра. Защо трябваше да продължавам да живея? Всичко, което ми беше скъпо, всичко, за което живеех, ми беше отнето.
После усетих нечие присъствие във въздуха и чух гласа на Халаб:
— Амалрик. — Погледнах и през сълзите, които се лееха от очите ми, го видях наведен над мен: като студен пушек, трептящ, но без да променя формата си. Устните на духа се разтвориха. С много усилия той успя да прошепне:
— Съжалявам… Много съжалявам. — Ръката му се протегна към мен и докосна лицето ми. В докосването нямаше нищо материално: не беше студено, не беше топло, просто успокоителен полъх по бузите ми.
Отново се чу шепот.
— Не бива… да спираш. Не бива… да се предаваш. Исках да извикам: каква полза? Защо? Полъхът отново погали лицето ми.
— Съвземи се, братко — прошепна Халаб. — Спи, Амалрик… спи.
Заспах. Спал съм като умрял, защото никой не можал да ме събуди. Слугите ме пренесли в стаята ми и ме сложили в леглото. Погрижили се за бедната Емили и я заровили в градината до жена ми. Събудих се след шест дни. Скръбта тежеше в гърдите ми като камък. Исках да изрежа сърцето си с нож и да го изхвърля; но когато ми идваха такива мрачни мисли, си спомнях за заръката на Халаб. Подчиних се, но ми струваше много усилия. Ядях. Пиех. Влачех се с мъката си ден подир ден.
Аз скърбях, но в града цареше радост. Чумата беше преминала. Злокобният вестител се беше нахранил, и то добре; сега той беше сит и Ориса беше спасена. Но за мен нито едното, нито другото имаше значение. Мъртъв или жив, болен или здрав — аз не се интересувах каква съдба ни очаква.
Сетне, една късна вечер на портата се почука. Всички спяха, уморени от грижи по мен и по домакинството, затова отидох да видя кой е. Отворих портата и онемях — на портата се бе подпрял покрит с рани изнемощял мъж. Беше сержант Мийна.
— Сержант! — извиках изненадан аз. — Откъде идваш? Какво се е случило?
С прегракнал дрезгав глас Мийна отговори: — Всичко пропадна, господарю. Всичко пропадна.
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
ИСТОРИЯТА НА СЕРЖАНТА
— Какво се е случило? — попитах аз. — Къде е той?
— В… в Ликантия — успя да продума сержант Мийна. — В тъмницата. Или по-лошо… — Той неочаквано замълча. Обърнах се и видях, че слугите са се събрали и ни гледат. Бързо въведох Мийна вътре. Заповядах да донесат храна и вино и никой да не повтаря нищо от онова, което е чул, макар да знаех, че последното ми нареждане е безполезно. Мийна се опита да продължи, но аз му казах да не бърза, освен ако не се налага да действаме най-късно след един час.
— Не час, господин Антеро… не дори ден. Може би никога — въздъхна той.
Почти насила го заведох в гостната, където вече бяха донесли храна и пиене. Наредих на трима от най- доверените си хора да го обслужват. Мийна лакомо се нахвърли върху храната, изпи цяло шише вино и накрая се сгромоляса. Скърцайки със зъби от нетърпение аз го оставих да поспи четири часа. Знаех, че нищо няма да спечеля, ако го разтърся и събудя. Наредих да изгорят дрипавите му дрехи. Забелязах също, че беше пристигнал без оръжие и разбрах, че се е случило нещо ужасно. Войник като Мийна не се разделя с оръжието си. Когато се събуди, той се изкъпа, масажираха го и го доведоха в кабинета ми. Сипах му освежаваща билкова напитка, седнах зад масата и го поканих да разкаже историята си така, както смята за най-добре. Очаквах да чуя почти несвързан брътвеж, но трябваше да променя мнението си за добрия сержант… и за подготовката, която беше получил от Дженъс.
Изтощен до краен предел, сержант Мийна докладва съвсем накратко:
— Господин Антеро, втората експедиция до Далечното царство е разгромена. Бяхме изтребени от магия отвън… и от некомпетентност отвътре. Единственият оцелял офицер, доколкото зная, е капитан Дженъс Грейклок. Сега той е пленник в Ликантия. Не зная къде или за какво обвинение, затова не мога да бъда
