По това време обаче се върна старият ми сън, кошмарът, в който бях измъчен затворник, воден от същество, което сега приличаше на ликантиеца Грейф, през странните пещери към собственото ми унищожение — съдба, която приветствах в съня си.
Улових се, че скитам край реката потиснат, наблюдавам как черните води текат към морето и си мисля колко нежни изглеждат те, досущ като меко легло за уморен човек. Отдръпнах се назад. Баща ми щеше да ме зашлеви, ако беше жив и разбереше мислите ми. Никой Антеро не си беше позволявал да се удави от себесъжаление. Трябваше да направя нещо, и то незабавно.
Още щом ми дойде тази мисъл, знаех какво да направя. Ориса нямаше да стори нищо, за да спаси Дженъс, дори ако неочаквано всички се вразумяха. Много добре тогава. Аз пак ще го спася. Забързах към дома. Събудих всички и започнах да давам нареждания. Казах на Рейли какво съм намислил, а тя се намръщи.
— Може би скачаш във водата, без да знаеш има ли дъно — каза сестра ми и аз неволно се изплаших от сравнението й. — Може би Дженъс е по-ценен в Ликантия… или поне те мислят така… отколкото си мислим ние.
— Едва ли — казах аз. — Никога не съм виждал ликантиец, който да се откаже от злато. А и аз ще заръчам на Дженъс, преди да го откупя, да разкаже на ликантийците всичко, което знае. Нека те организират собствена експедиция, ако искат, нека се сблъскат с трудностите на пустинята, с търговците на роби и лешоядите. Дженъс, както е ясно от това, че на връщане са загубили пътя, е запомнил картата невярно. Друга карта не съществува, с изключение на онази, която съставих лично аз и която още помня.
Рейли поклати глава.
— Ти разсъждаваш логически, братко. Това може да ни навлече неприятности. Когато хората се интересуват единствено от цвета на знамената, както става в момента в двата наши града, и от това, което смятат за престиж на родината… тогава изчезва всяка рационалност. Към това прибави умопомрачението, което настъпва тези дни само при споменаването на Далечното царство… — Гласът й затихна. — Върви, щом трябва, Амалрик. Но ме е страх за теб.
На разсъмване с наета карета излязох през градските, порти. Карах два сандъка, пълни с навити на рула листове чисто злато, които бях извадил от избите под нашата къща. Те щяха да ме въведат при ликантийците, ако трябва, дори при техните зловещи властелини. Не беше царски откуп, но сигурно беше достатъчен за един или двама князе. Пазеха го шестима от най-добрите ми подчинени. Исках да взема и сержант Мийна, но разбрах, че ако единственият човек, оцелял при трагедията, напусне града и тръгне към Ликантия, враговете ми веднага ще намерят очевидното обяснение и само след час ще изпратят конници подире ни.
Пътуването до Ликантия мина без инциденти. Наредих на хората ми да останат в последния приличен хан, само на един ден път от града, докато не ги повикам, и препуснах към Ликантия самичък. Не забелязвах какво е времето, нито пък дали има други пътуващи. Бях зает с репетиране на доводите си и подхода, който да използувам, за да освободя Дженъс. Влязох в града без произшествия и се отправих към същата странноприемница, където бяхме спрели по-рано. Имах намерение да се подкрепя и след това да започна да проучвам по какъв начин да се обърна към някой ликантийски управник, за да искам услуга. Не успях да стигна до странноприемницата.
Беше сумрак и улиците бяха претъпкани, тъй като Ликантийските работници се прибираха от работа. Трябваше да си пробивам път с коня през навалицата. Съвсем неочаквано обаче всички се пръснаха и се оказах самичък на безлюдната улица. Последният ликантиец затвори вратата зад гърба си.
Чух лая и си спомних всичко. Иззад ъгъла се подаде онази отвратителна, безкосместа хиена с човешко лице — съществото, което беше заповядало да ни заведат в двореца на властелините, а след това беше избрало жертвата. Хиената седеше на хълбоците си и ме разглеждаше. Отново зина и ехото от съседните каменни постройки многократно повтори лая й. После съществото заговори:
— Амалрик Антеро. Ти си извикан. Трябва да се подчиниш.
Инстинктивно дръпнах юздите на коня си, опитвайки се да избягам от призоваващия. Но цяла редица войници с насочени срещу мен копия препречваше пътя ми. Втора редица се появи зад съществото.
— Амалрик Антеро. Ти си повикан.
ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
ТЪМНИЦИТЕ НА ЛИКАНТИЯ
Заведеха ме в големия морски замък на ръба на носа. Минахме през дълги кънтящи тъмни коридори, през охранявани и заключени врати, през стаи с високи тавани. Сякаш единствените живи същества в този огромен замък бяхме аз и пазачите, и зловредното същество, което подтичваше пред мен. Стигнахме до един вход, затворен само с дебела тъмнозелена завеса. Войниците, без никаква команда, се завъртяха кръгом и изчезнаха… оставяйки за пазач само хиената.
— Амалрик Антеро. Ти си повикан. — И съществото премина през завесата. Последвах го, без да продумам. Влязохме в една гола стая. Всичко в нея беше само от камък: от сводестия таван и поставките, в които бяха втькнати запалени факли, до ниския подиум в отсрещния край на стаята. От двете страни на подиума имаше два кръгли пиедестала. Съществото се разположи пред подиума. Чух или по-точно усетих някакво жужене… сякаш самият въздух се движеше. Жуженето стана по-силно, после видях над всеки пиедестал блещукаща колона, по-висока от човешки ръст. Съществото се поклони. Аз не.
Предполагам, че трябваше да коленича. Коленичил съм и винаги коленича, когато съм изправен пред странни богове, царе и дори бандити, които си приписват благороднически титли. Нищо не ми струва, а често има значение за бъдещата полза или за непосредственото оцеляване. Понякога е просто израз на обичайна вежливост. Но тук, в недрата на замъка, останах прав. Може би се почувствах горд, че съм Антеро и орисианец, но и без това не бих коленичил на тези въртящи се мъгли. Жуженето стана още по-силно, след това промени регистъра и премина в басово бръмчене, такова, каквото може да се чуе от гнездо раздразнени стършели; нищо друго обаче не се случи и бръмченето спря.
В тишината от тъмното иззад пиедесталите излезе един мъж. Беше много красив — дума, която обикновено не използувам за мъже, но този мъж наистина беше прекрасен. Имаше къдрава коса, усмихнати, по момчешки пълни устни и стройно тяло.
— Почитаеми Амалрик. Надявам се, че… именно пленяването на твоя любим приятел те е накарало да решиш да дойдеш в Ликантия. Аз съм Нису Саймън.
Значи това беше човекът, почти момче, за когото както баща ми, така и Грейф бяха казвали, че е най- лошият от семейство Саймън, с което фамилията Антеро враждуваше от три поколения. Макар че бях в затруднено положение, огледах красивото му лице и за пореден път се убедих, че само глупак може да съди по красотата дали един човек е добър, или лош.
Обмислях различните реакции, отхвърляйки такива очевидни като страх, изненада, отвращение или дори умело преструване.
— Уважаеми Саймън — казах най-накрая. — Значи си успял да убедиш своите господари, че можете да отвлечете един орисиански благородник, без да обръщате внимание на последиците.
— Моите господари, властелините на Ликантия, не се нуждаят от убеждаване — отговори Саймън. — Ти продължаваш да живееш с миналото, както повечето орисианци, и може би не си забелязал, че в Ликантия цари нов дух. Време е да възвърнем историческата правда и да потърсим падащото ни се по право място под слънето. Спомних си строгата присъда на Касини за Ликантия как каза, че е трябвало да разрушим този град до основи и да избием населението му, за да не въстанат отново. Дори човек като Касини може понякога да надзърне в същината на нещата.
— Освен това — продължи Саймън, — дори и да се опасявахме от някаква репресивна мярка от страна на Ориса, аз се съмнявам, че тя може да бъде изпълнена заради стореното на един Антеро. Напоследък в твоята родина едва ли ти пеят хвалебствени песни.
Бях надянал на лицето си ледена маска и не му отговорих, но сигурно беше прав.
— Онова, което искаме от теб — заяви Саймън, — е пълно и изчерпателно описание на вашия маршрут до Далечното царство. От само себе си се разбира, че Ликантия е единствената сила, която може да търси съюз с царства… особено като се има предвид катастрофата на Ориса, предизвикана от твоя подчинен, извършил последния опит да достигне Царството.
