меса бяха разкъсани от ужасни мъчения. Видях и облечените в черно екзекутори. После всичко изчезна и остана само стената.
— Това е пример за така Наречените по-слаби заклинания — каза Дженъс. — Всички те имат за цел да ни прекършат и да сломят силата на духа и издръжливостта ни. В тази стая витаят и други заклинания: безсъние, сприхавост, самотност, отпадналост и различни видове отвратително, но безвредно омаломощаване… Но не допуснах да ми подействат.
— От времето, когато за първи път разбрах за тайния ти интерес, си отишъл далече в изучаването на жреческите принципи — казах аз, като междувременно се чудех откъде у мен това разсъдливо спокойствие: да водя такъв лек разговор, докато съм в ръцете на толкова брутален враг.
— Благодаря ти, но не изпитвам никаква гордост. Аз трябва да мога да се защитавам със съвсем малко усилия — все едно да почешеш ухапаното от комар във физическия свят. И да пазя силите си за времето, когато ще ни атакуват истински.
— Нали каза, че на два пъти са се опитвали да направят силни заклинания. Каква форма взеха те? Кажи ми, за да съм нащрек.
— И двете бяха отвратителни. Първото и по-поносимото беше вариант на сукуб, млада й хубава магьосница, която влезе в сънищата ми и ми обеща да се превърне в реалност след различни магически полови актове. Единственото, което трябваше да й дам в замяна, бяха някои описания на това как се прави магия в други страни. Можах да я Отхвърля без много борба, защото осъзнах, че такива истории ще направят лесен достъпа до останалата част от душата ми. Щом разбрах това, видението изчезна… Вторият опит беше по-опасен и започна с различни по-слаби магии, зад които обаче стоеше пълната сила на върховния жрец. Бях потиснат, ядосан на всичко и всички, започвайки със себе си. Почувствах почти пълен провал.
— Значи нещо като онова, което трябва да ни причинят заобикалящите ни слаби магии, така ли?
— Не съвсем — каза Дженъс. — Тези бяха малко по-различни. Зад тях беше скрит намек, че заслужавам величие и че боговете и хората ще отрекат славата, която заслужавам. — Много добре си представих какъв отзвук би могла да намери подобна магия в съзнанието на човек като Дженъс. — Накрая реших да сложа край на живота си. Не от истинска болка, но за да „покажа“ на някого или на нещо, не зная точно, какво са сторили като ме лишават от онова, което ми се полага.
— Виждам злото в тази магия — казах аз. — Но не виждам как тя ще даде някаква информация по… по даден въпрос, който представлява интерес. Още по-лошо, ти ще умреш и те ще изгубят най-добрата си възможност да се доберат до необходимите им знания.
— О, не. Сигурно има контрамагия и може би дори опъната мрежа под онези прозорци, които бих избрал да се хвърля, както и други защитни магии около всяко нещо, с което бих могъл да се убия… ножовете в кухнята или въжетата на пердетата например. Предполагам също, че ни наблюдават. Но не ти описах напълно магията. Като финал на прозрението ми към света аз бих описал пълно всичко, което бих могъл да им дам, стига да ме признаят.
— Далеч…
— Точно така. Точно описание на нашата експедиция. — Разбрах какво има предвид и потреперих. Магията наистина беше много хитра и се чудех дали аз бих могъл да устоя, ако се използуват многобройните ми слабости.
Потърсих друга тема и го попитах защо каза, че трябва да ядем и пием добре, понеже обстоятелствата ще се променят. Как така властелините и техните жреци не са направили верига от магии, за да предотвратят всяко предчувствие? Или може би не трябва да задавам този въпрос? Дженъс ми отговори с искрена усмивка: той въобще нямал дарбата да предсказва, но ние сме били подложени на стандартната процедура на разпит, използувана от всички — от инквизиторите до специалистите по военна информация, и най-вероятно дори от майка ми и баща ми. Нарече го метод на „добрата“ и „лошата“ страна. Най-напред на пленника дават хубава храна и вино и се отнасят с него добре, но винаги с предупреждението, че „другите“ смятат, че към един затворник трябва да се отнасят по-различно и затворникът трябва незабавно да сътрудничи, за да избегне чудовищни мъчения.
— Майка ти не ти ли е казвала като дете, че е най-добре да й признаеш каква беля си сторил, защото когато баща ти се върне и разбере, ще загазиш?
Съгласих се, разбирайки какво иска да каже, но не споменах, че всъщност не помня майка си.
— Значи — казах аз — какво ще правим, докато чакаме да видим другата страна на ликантийското гостоприемство?
— Онова, което всички затворници правят открай време: ще чакаме, ще правим физически упражнения и ще разговаряме. Ще разговаряме за всичко… с изключение може би на най-важното.
През следващите няколко дни вършихме точно това. Бях нервен и изплашен, но усещах, че съм по- спокоен от Дженъс, въпреки че нощите ми бяха адски от повтарянето на съня. Отново и отново лодкарят без лице ме отвеждаше в пещерата и отново и отново бях отвеждан в стаята от съществото, на което бях наложил лицето на Грейф, след като го срещнах за първи път в ада на този град. Но със сънищата може да се живее… нали бях изкарал години наред с този сън.
Дженъс не беше чул за смъртта на Диос и Емили и заплака със сълзи, разтърсван от силните ридания на вожд при нелепата смърт на най-храбрите му войни. Но иначе разговорите ни бяха обикновени и леки, като този за най-бързо научаване на чужд език например. Теорията на Дженъс беше, че това става най-добре в леглото и тъй като той говореше поне двайсет и три езика и десет диалекта, аз приех тази хипотеза на сериозно. Или пък дали ликантийците по рождение са оперирани от чувство за хумор, или боговете са ги проклели — решихме, че е последното, с надеждата, че това ще разгневи невидимите същества, които знаехме, че ни наблюдават или от хитро скрити дупчици по стените, или чрез магия; и така нататък. Упражненията, които правехме, ни помагаха да убием скуката. Подскачахме и се търкаляхме, тичахме из апартамента като тигри, обикаляхме като в клетка на менажерия. Дженъс ми показа и различни познати му техники, с които човек без оръжие имаше големи шансове да запази живота си, когато е нападнат от един й дори от няколко въоръжени мъже.
Прекарвах часове в разхождане пред прозорците, опитвайки се да достигна до някакъв план да избягаме. Дженъс обаче, изглежда, бе изпаднал в онова полувцепенено състояние, в което го бях видял при племето рифт. Може би трябваше да му се скарам, но си спомних за разказа, написан от един дребен търговец, заловен от ледени варвари в далечния юг и прекарал няколко години като техен „гост“ преди да го освободят. Според него имаше само две възможности за бягство: първата е веднага след залавянето, преди охраната да има време да организира необходимите контрамерки; или след като е минало много време и вниманието на пазачите е притъпено от видимото приемане на съдбата. И веднъж, когато видях как очите на Дженъс блестят, докато гледаше отвъд хълмовете на Ликантия, към свободата, аз разбрах, че той също е запознат с правилата за бягство и изчаква своето време.
Хранеха ни добре, два пъти на ден, менюто винаги бе различно. Никога не видяхме пазач и аз си спомних думите на Саймън, че той и господарите му ще разберат кога сме обезнадеждени и готови да кажем всичко. Но това, изглежда, нямаше да стане скоро. Скуката, гневът, раздразнението, разочарованието, безпокойството за онова, което става в Ориса, дори все по-нарастващата раздразнителност, че Дженъс е допуснал известен брой от невидимите атаки да проникнат в неговите контрамагии… нищо от изброеното не беше достатъчно. Но аз все пак допуснах грешка — бях решил, че съм непоклатим, че по-скоро Саймън ще умре от скука, отколкото аз.
Дойдоха след полунощ. Външната врата се отвори шумно и подкованите ботуши зачаткаха по коридора към моята спалня. Събудих се и се измъкнах от леглото. Чух викове от стаята на Дженъс, после удари. Шест души нахлуха в стаята ми — мъже, облечени в ризници, и с шлемове на главите. Бяха въоръжени с обковани с желязо тояги и затъкнати на кръста дълги кинжали. За момент останах в недоумение. Дали това не беше началото на „лошата страна“? Защо не бяха изпратили хиената или друго същество от глъбините да ни внуши страх и ужас? Отговорът получих, когато ме блъснаха на пода. Изправих се и един от мъжете ме удари по лицето с облечена в ръкавица ръка.
— Това е да сме сигурни, че ще правиш каквото ти кажем! — изръмжа той и усетих в дъха му мирис на бира. От този момент разбрах, че човек може да бъде по-ужасен от най-отвратителния демон. Изкрещяха да се облека, оковаха ръцете и краката ми и ме избутаха от стаята. Дженъс, с окървавено лице, се беше отпуснал на стената в коридора; около него имаше други шестима и един офицер. Подкараха ни надолу, през
