ручейче в буен поток, ефектът ще бъде по-голям.
— Единствената пречка са моите братя — казах аз. — Защото, за да има някакъв ефект, семейство Антеро трябва да освободи всичките си роби. Ще има голяма семейна битка.
— Няма нищо. Е, отначало ще се разсърдят. Но братята ти трябва да се раздвижат. Те са живели за сметка на баща ти и сега живеят за сметка на твоята смелост.
Братята ми наистина се разсърдиха и не приеха идеята. Фамилията Антеро имаше над сто и петдесет души роби, повечето или скъпи домашни прислужници, или квалифицирани пристанищни работници, земеделски труженици и образовани чиновници. Ако ги освободяхме, щяхме да намалим стойността на фамилното състояние с една пета. Най-голям противник беше най-старият ми брат, Порсемъс. Той беше два пъти по-стар от мен и от всички ни най-много приличаше на баща ми, но имаше слаб характер.
— Планът ти е налудничав — каза той. — Ти ще ни превърнеш в просяци. Кого ще сложиш на мястото на робите? Помисли за надниците, човече! Ние просто не можем да си го позволим.
— Парите са най-малкият проблем — отговорих аз. — Ако едно нещо е правилно, то трябва да бъде направено, независимо на каква цена. Щом обаче настояваш… — Взех една главна сметководна книга от купа пред мен. — Прегледай събраните от мен цифри тук и ще видиш, че е по-изгодно да се наеме един свободен човек, отколкото да се използува роб. Свободният човек сам се грижи за издръжката си. И работи повече, защото с това ще може да подобри живота си, докато робът винаги ще си бъде роб и поради това не се напряга много. — Отворих книгата и му показах една колона от цифри. — Виж тук, Порсемъс. Продукцията от твоите овощни градини в продължение на почти петнайсет години не се е променила. Само веднъж е била различна, и то нараснала. — Той погледна цифрите и се намръщи. — Това беше годината, когато болест изпонатръшка робите ти — продължих аз. — Трябваше да наемем свободни мъже и жени да вършат тяхната работа. И реколтата беше най-голяма, нали? Щетите също бяха най-малки, защото наетите хора работеха по-бързо и по-усърдно, за да спечелят повече пари.
Братята ми зашепнаха изненадани. Порсемъс обаче беше упорит като всеки ограничен човек.
— Не могат да се правят такива изводи само от един сезон — възрази той.
— Не ги правя само от един сезон. — Бутнах пред него купа счетоводни книги да ги проучи, ако желае. — Намерих много други случаи, при които може да се направи подобно сравнение. През годините, когато наемаме платени работници, печалбите ни са винаги по-големи. За да бъда честен, трябва да кажа, че не включвам приходите от търговските ни кораби, въпреки че техният дял в печалбите ни е основен. Както добре знаеш, в търговските си дейности рядко използуваме роби… поради току-що изтъкнатите от мен съображения. Дори и най-неопитният търговец знае, че няма по-голям мотив от печалбата.
— Продължавам да смятам, че в теб е влязъл злият дух — каза Порсемъс. — Та нали ако всички освободят робите си, гражданите на Ориса тутакси ще се удвоят. Повечето Орисианци и без това вече са невежа и мръсна сган. А с твоята идея те ще се увеличат с още трийсет хиляди. Ще настъпи анархия. Това ще бъде краят на онази Ориса, която познаваме. — Той гневно избута книгите към мен. — Не е ли страдала достатъчно нашата фамилия? Първо Халаб… и сега… ти.
Бях очаквал да бъда нападнат; бях подготвен за това и бях решил да бъда спокоен и разумен. Нямаше нищо необичайно, че моите братя ще проявят мнителност, ако на един толкова млад човек като мен се възложи да оглави фамилията. Обвиненията срещу Халаб обаче ме изненадаха и постъпих глупаво — скочих и столът ми се прекатури на пода.
— Ако не бяхме с една кръв — избухнах аз, — още в този миг бих те убил!
Порсемъс пребледня като платно. Другите ми братя се опитаха да ме успокоят. Но не техните думи ме успокоиха; успокои ме изплашеното лице на Порсемъс. Не бях слабак, а пък ядосан направо не си знаех силата. Мускулите ми играеха — по време на дългото ми пътешествие те се бяха закалили и бяха станали като стомана. „Каква безпомощна компания!“ — помислих си. После гневът ми премина. „Е, добре — казах си аз. — Те са бреме, но какво от това? Те бяха бреме и за баща ти, и той ти възложи да го поемеш, когато прехвърли на теб правото на първородния.“
Въздъхнах, вдигнах стола и го сложих на мястото му.
— Съжалявам, че избухнах, братко — казах аз. — А сега бих желал да се съгласите с моя план. За да облекча болката ви, предлагам да заплатя цената на вашите роби от собствения си джоб. — Обърнах се към другите. — Това достатъчно ли е? — Разнесоха се одобрителни възгласи. Порсемъс стана много дружелюбен, прегърна ме, извини се, а после всички излязоха.
Ето как аз, Амалрик Емили Антеро станах първият, който освободи робите в Ориса. Това не е основание за гордост, защото решението ми бе продиктувано от алчността, но все пак аз бях първият. После зачаках реакцията и тя дойде откъдето най-малко я очаквах. От Търги.
— Какво си направил? — прогърмя той. Изненадах се. Робите не говорят по този начин на своите господари. После си спомних, че той вече не е роб. Щеше да ми трябва доста време да свикна с такъв тон, особено от човек, когото толкова ненавиждах и когото бях задържал само заради паметта на баща си.
— Успокой се, Търги — отговорих му аз. — Обясни ми грешката и ще се постарая да я поправя.
— Ти… ти… си ме освободил!
Сигурен съм, че в този момент съм приличал на риба със зинала уста.
— Какво лошо има в това? — заекнах аз. — Аз освободих всички роби.
Очите на Търги се изпълниха с омраза.
— През целия си живот съм работил, за да достигна до сегашното си положение — изръмжа той през зъби. — И сега всичко е загубено. Ти отне моята гордост.
— Как така? Пак си на същата работа, но вече ще получаваш заплата. И ще продължаваш да ръководиш работите, както и преди.
— Аз… аз… пикал съм ти на заплатата! Че само за един ден аз открадвам повече, отколкото можеш да ми платиш. И това е мое право. И колкото до моето положение, сега аз нямам никакъв авторитет пред слугите. Никакъв истински авторитет. Ти ги освободи, глупако! Когато им заповядах да се залавят за работа, те ми се изсмяха в лицето. Измъкнах камшика от ръката на един коняр, а онова копеле има нахалството да си го вземе. И после той … напусна. Отиде си. Няма начин да го върна, защото повече не желае да ми се подчинява.
— Просто ще трябва да възприемеш друго поведение — отговорих аз. — Ако не ти харесва заплащането, е, мога да го повиша. Но не осмократно. Това, Търги, е кражба, а не твое право. Но ще ти удвоя надницата и ще оставим миналото на спо…
— Не, няма да стане! — изкрещя Търги. — Щом съм свободен, аз няма да работя за човек като теб. Предупредих баща ти. Но той не пожела да ме чуе. Много добре тогава! Щом един прост коняр може да напусне… аз също мога. Амалрик Антеро, подавам си оставката. След един час изчезвам и ще съжаляваш, че си обидил човек като мен. — Той се обърна и излезе.
Макар че не разтръбихме нашите действия, новината бързо се разпространи и имаше много невъздържани приказки за онзи „луд Антеро“, който освободил всичките си роби. Но скоро и други възприеха моята идея, особено младите търговци, които виждаха в нея по-големи печалби. Някои също освободиха робите си и въпросът за печалбата стана въпрос на морал и гражданска доблест.
— Те казват, че щом варвари като ликантийците могат да позволяват на робите да си купуват свободата — съобщи ми Дженъс развеселен, — орисианците сигурно могат да направят нещо по-добро.
— Надявам се, че това няма да навреди на твоята кауза — казах аз.
— Всъщност то й помогна — засмя се Дженъс. — Хората, които ме подкрепят, са онези, които най- вероятно ще освободят робите си. Значи излиза, че ние отново вървим ръка за ръка, както вървяхме по време на нашето пътешествие.
Е, не всичко беше идеално. От време на време се чуваха гневни думи. Много собственици на роби беснееха, защото бившите им роби ги спираха на улицата и ги ругаеха, задето не са освободили всичките си хора.
После свикаха всички жители на града в големия амфитеатър. Беше обявено, че е одобрена втора експедиция до Далечното царство и ще се обсъжда кой да я оглави. Отново беше издигнато името на Касини. Двамата с Дженъс тръгнахме натам. Той беше с войнишки дрехи — винаги предпочиташе простото, леко облекло, и с вечната сабя на гърба. Яхнал коня, чернобрад, с белозъба усмивка, той приличаше на цар. Пред амфитеатъра ни наобиколиха разгневени млади мъже; между тях беше и Маларен.
— Какво се е случило, приятели? — викна Дженъс.