— Единственият ти реален недостатък, приятелю — заяви той, — е, че не знаеш истинската си цена. Когато я научиш, ще станеш опасен човек, защото имаш природен талант на любител на приключения. И което е по-важно, имаш смело сърце и богато въображение. Не си прави труда да отричаш, познавам те много добре; в някои неща може би те познавам дори по-добре, отколкото ти самият се познаваш. Ние двамата много си приличаме, Амалрик Антеро. Толкова сме еднакви, сякаш сме близнаци. Но ти не притежаваш лошите ми страни, слава на боговете. — Дженъс ме погледна и от зачервените му очи разбрах, че се е понапил. — Кълна ти се, Амалрик — каза той, — когато отида в Далечното царство, ще принеса жертва в твоя чест. И ще кажа на владетелите на онова място, че им нося поздрави от моя добър приятел и близнак… — Гласът му пресекна по средата на изречението. Главата му клюмна. Взех чашата от ръката му и докато излизах от стаята, го чух как захърка.
След един месец експедицията потегли. Всеки кораб, който можеше да бъде заделен, беше зает да превозва участниците по море. Целият град излезе да ги изпрати. Стоях на хълма над завоя на реката и не се срамувам да призная, че почувствах известно съжаление, задето не заминавам с тях. Но когато отплува и последният кораб и се обърнах и тръгнах за дома към Диос и Емили, с всяка измината стъпка неочаквано ми ставаше по-леко.
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
ЗЛОКОБНИЯТ ВЕСТИТЕЛ
Онова, което трябва да пиша сега, е тежко. Бих дал всичко, за да мога да задраскам това време от летописа на своя живот. Ориса беше благословена от боговете дълги години. Жертвите ни бяха многократно възнаградени: богат урожай, спокойна река, непобедими войници, отлично здраве и послушни деца. После боговете си поискаха дълга.
След като Дженъс замина, животът ми беше изпълнен само с радост. Всяка минутка от свободното си време и откраднатото от работа — прекарвах с Диос и Емили. Моята жена беше всичко за мен: любовница, съдружник, съветник и приятел. Имаше търговски ум и започна да идва с мен на пристанището и да ми помага в организирането на търговските операции със земите, които бяхме открили двамата с Дженъс. Слугите — вече свободни хора — я обожаваха, защото беше весела и с охота вършеше всичко, без да пренебрегва дори тъмните ъгли, пълни с паяжини. А понякога ме изненадваше на работната ми маса и ме примамваше към някое тихо кътче, където се любехме както в райската долина.
Емили беше възхитително дете, точно както бе предсказала Диос. Беше весело малко момиченце с топчести бузки, нежна кожа и любопитни очички. Сърцето ми замираше от радост, когато чуех смеха й, а мигът, в който се появеше пред мен, изцвърчеше от радост, прегърнеше ме с пухкавите си ръчички и смехът и уханието на детското й телце изпълнеха всичките ми сетива, беше най-сладкият миг.
— Ти си като восък в ръцете й — дразнеше ме Диос. — Малкото татково момиченце — това е нашата Емили. Внимавай, скъпи, иначе ще я разглезиш непоправимо.
Разбира се, не всичко под пролетното слънце вървеше като по мед и масло: Диос си навехна крака, Емили имаше колики, а един малък търговски кораб от Северните страни се беше изгубил. Освен това Дженъс замина, но ни остави нашите врагове. За известно време те бяха твърде наплашени, за да направят нещо повече освен да пускат неверни обвинения.
Имаше някои неща, дето можеха да служат като предупреждение за онова, което щеше да дойде, но повечето от нас, приспани от сладките мечти за богатствата, които скоро щяха да започнат да се изливат от Далечното царство, не им обърнаха внимание. Целуването на камъните този сезон премина лошо. Престъпникът, когото жреците принесоха в жертва за измолване на богата реколта, беше измършавял човек, прибягнал до кражба от глад, и когато го смляха между двата древни камъка, потече само малка струйка кръв. После се заредиха гръмотевични бури, които така наситиха въздуха с горещия си дъх, че кучетата и гущерите започнаха да вият денонощно. Утринното слънце осветяваше небето с огненочервена светлина, гъстите черни облаци се въртяха и създаваха ужасни образи. Плъзнаха слухове. Разправяха, че втората експедиция губила пътя си няколко пъти, че Дженъс се карал с офицерите и че се правели много черни магии, чиято единствена цел била сексуална. И като че ли разказите за Дженъс не бяха достатъчни, та получавахме съобщения от пътници, че ликантийците са възбудени, че обучават войските си и говорят за възстановяване на голямата стена, съборена от орисианците. Не обръщахме голямо внимание на тези приказки, а ги отнасяхме към обикновените клюки, каквито бяха например странните светлини и миризмите на изгорени жертви в цитаделата на жреците. Специално попитах за това Рейли, но нейната шпионка можа само да съобщи, че жреците все още враждували помежду си, макар че продължавали да се карат само зад затворени врати, където дори нейното присъствие можело да бъде подозрително.
После първите членове на експедицията на Дженъс се завърнаха и свидетелствуваха за слуховете по негов адрес. Обвиниха го, че много се възгордял, не признавал ничии съвети и публично обиждал онези, които му се противопоставяли. Казаха, че експедицията не само се губила няколко пъти, но, все още продължавала да се лута без път, да губи багаж и богатство и да става жертва на мародерстващи племена. Изглежда, по-голямата част от тези приказки бяха глупости, защото завърналите се бяха известни лентяи и страхливци, според нас заминали само за да спечелят лесна слава.
Касини обаче веднага разбра шанса си и започна отново да се появява пред хора, да ругае Дженъс и да прави всичко възможно да навреди на репутацията му. Неговите поддръжници също изпълзяха от скривалищата си и станаха толкова дръзки, че започнаха да участват в публични церемонии — например помагаха на Джениандър в церемонията за дъжд, подрънквайки със сребърни звънчета, за да наподобят шума на дъждовни капки, докато жрецът преряза гърлото на един тлъст бик.
Дъждът дойде навреме… но не спря. Часове наред валя толкова силно, че не можеше да се разбере ден ли е, или нощ, и всички се сгушиха по домовете си и слушаха барабаненето по покривите. Беше студен дъжд и във всеки дом напалиха огнищата. Не мина много време обаче и горивото привърши. От силния дъжд се появи зелена плесен. Тя полепна по дрехите ни, развали храната ни. Жреците се втурнаха да правят заклинания за прогонване на плесента, но щом тя намаля, налетяха милиони мравки, проникнаха в къщите през всяка пукнатина, запълзяха по стените, по нас самите и по децата ни и ни подлудиха с ухапванията си.
Но всички тези неприятности не бяха нищо в сравнение с неочаквания ужас, който ни обхвана, когато реката започна да приижда. Никой не си спомняше тя да е излизала от бреговете си, но по далечните хълмове имаше следи, които свидетелстваха за някогашен ужас и опустошение. Така че когато реката се превърна в кипяща маса от кал и отнесе по-малките кейове, паника обхвана града. След като се посъветваха с жреците, управниците докараха един престъпник — той беше заклал жена си и децата си, а после ги беше изпекъл за ядене. Целият град излезе и всички се отправихме в мрачна процесия до мястото на жертвоприношението. Гушехме се под дъжда, настръхнали от студ, докато Джениандър, Касини и много други жреци напяваха, сякаш цяла вечност, заклинания за усмиряване на реката. Гамелан го нямаше, което за мен говореше много. Но Превотант, този стар крадец, беше дошъл, което говореше още повече. Церемонията премина лошо: кадилниците не горяха, а когато завързаха престъпника, възлите непрекъснато се развързваха сами. Горкият престъпник пищеше и стенеше, и се мяташе, от което разбрахме, че настойката за обезболяване не действа. Хората се изплашиха от всички тези несполуки; дори никой не се засмя, когато Джениандър пльосна в калта, докато се бореше с жертвата. Някои изпитаха съжаление към нея — шушукаше се, че човекът просто бил полудял от дъжда и това било вина на жреците, нали тъкмо те правят заклинанията за дъжд?
Накрая Касини удари обезумелия човек по главата с един кол. Двамата с Джениандър го хванаха за краката и ръцете и без повече суетене го хвърлиха във водата да се удави. Всички се разотидоха нещастни и разгневени на градската управа.
Никой не се изненада, когато жертвоприношението не бе прието — реката продължи да приижда. Втурнах се към брега заедно с други мъже, които изкарваха прехраната си от голямата река. Изпразнихме складовете, изтеглихме лодките на брега и отпратихме по-големите съдове. Когато късно през нощта се върнах у дома, водата вече заливаше складовете.
Диос ме събуди точно преди разсъмване.
— Какво има? — попитах аз и веднага станах. — Бях си създал този навик при пътуването с Дженъс и го поддържам и до днес. Тя стоеше до леглото по нощница, стиснала Емили в ръце. Беше пребледняла и трепереше.
