на каретата. През пердетата не се виждаше нищо. Каретата се олюля — Грейф сигурно се качваше на стъпенката. Тръгнахме. Въздъхнах облекчено.
— Не бързай — каза Дженъс. — Чакай да минем отвъд разрушената стена, отвъд техните патрули.
Погледнах го предпазливо.
— Какво правеше с факлата?
— Никой стрелец не носи само една тетива — отговори Дженъс уклончиво. — Реших, че може да ми потрябва малко смола. — Той вдигна пръстите си и започна на шепне:
Огньо, братко, огньо, чуй ме! Огньо, братко, огньо, чуй ме, запомни ме, огньо, братко…
После зареди думи на непознат език. Нямах представа какво подготвяше, нито пък защо. Така че съсредоточих вниманието си на звуците отвън: слушах тракането на колелата по калдъръма, виковете на патрулите и на нощните пазачи, паролата, която казваше Грейф, плющенето на камшика, чаткането на копитата. Каретата се олюляваше на завоите. Опитах се да си представя къде отиваме, но се отказах, тъй като почти не познавах улиците на Ликантия. Попитах Дженъс дали се сеща къде сме, но той ми махна да мълча, без да спира да шепне.
Чух шум от отваряне на порти, скърцане на големи панти, чух как шумът на колелата се смени, когато преминахме от калдъръма на гладки плочи. Портата зад нас се затвори с трясък. Каретата спря. Седяхме в тъмнина и тишина, после вратата се отвори и ни обля светлината на факла.
— Излизайте! — Беше команда. Изхлузих се и замигах от ярката светлина. Бяхме в голям вътрешен двор, каретата бе спряла под висок зид. Пред нас стоеше Нису Саймън, зад него се трупаха двайсетина въоръжени до зъби войници. Бяхме попаднали от един капан в друг.
— Добре дошъл, Амалрик Антеро. За моя дом това е неповторимо удоволствие.
Думите прокънтяха и заглъхнаха. Искаше ми се да изкрещя и да заругая, да се хвърля върху Грейф, който стоеше зад Саймън и се хилеше подигравателно, да разкъсам Саймън, макар да знаех, че в следващия миг войниците ще ме набучат на копията си. Борех се със себе си да се овладея, борех се с всички сили и по някакъв начин успях — не знам за секунди или минути.
— Защо? — успях да попитам. — Нали ни хвърли в тъмницата. Рано или късно жреците или палачите щяха да се заемат с нас. Или си имаш свой магьосник? Сигурно все още желаеш да научиш тайните ни.
— Може би — каза Саймън. — И какво от това? Може би съвсем наскоро обстоятелствата са се променили.
— Разбирам. Имаш намерение да скриеш информацията, която ще получиш от нас, от своите господари.
Дженъс пристъпи към Саймън и вдигна учудено ръце.
— Защо искаш да предадеш господарите си? — Той разпери ръце още повече и лекичко докосна мантията на Саймън.
— Махни се! — излая Саймън и един от войниците опря острието на копието си в гърдите на Дженъс. Дженъс се отдръпна. — Не говоря с мъжеложци — продължи Саймън. — Особено с такива, които са предали господарите си!
— Предател ли го наричаш, Нису Саймън? — попитах аз. — Ти, който в момента предаваш властелините?
— Аз съм верен на господарите, пред които съм дал клетва! — викна той. — Но както казах, обстоятелствата се промениха. Знанието, което исках да получа от вас, вече не е толкова важно. Стига вече! Сега войниците ще ви заведат да си починете. Тук е толкова сигурно, колкото и в тъмниците на властелините. И ви казвам, че за последен път виждате небе, прогизнало от дъжд, макар че то ще продължи да съществува. Затова не губете време в приказки, а му се наслаждавайте.
Чух как Дженъс шепне: Огньо, братко, огньо, чуй ме, ти ме помниш, огньо, братко, пламвай, огньо… Запали се!
Смолата от факлата „си спомни“ и мантията на Саймън изведнъж пламна. Пламъците — колкото вълшебни, толкова и истински — лумнаха нагоре, без да ги е грижа за дъжда. Саймън запищя в агония. Войниците се обърнаха и се развикаха изплашено.
— След мен! — извика Дженъс и скочи на стъпалото на каретата, протягайки ръце към покрива. Един войник, малко по-съобразителен от другите, се втурна напред, готов да го промуши. С един ритник го съборих и измъкнах копието от ръцете му. Дженъс се качи на каретата, после скочи… хвана се с пръсти за ръба на зида и се качи отгоре. Втурнах се напред, стъпих на колелото и се приготвих да скоча на покрива на каретата. Нечии ръце ме задърпаха. Замахнах назад с дръжката на копието и чух писък, по-силен и от онзи, който издаваше живата факла, в която се бе превърнал Саймън. Качих се върху каретата. Бях по-лек, по- гъвкав и по-добър гимнастик от Дженъс, така че скочих и опрях лакти на ръба, а Дженъс ме издърпа на крака.
За момент погледнах назад и видях Грейф — клатушкаше се и виеше, затиснал очите си с ръце. Нису Саймън се търкаляше по двора, войниците се мъчеха да го покрият и да потушат пламъците… после скочихме в тъмнината.
Тупнахме на калдъръма, изправихме се и побягнахме. Бягахме с всички сили, бягахме в нощта, бягахме в дъжда, бягахме да спасим живота си и аз благославях боговете на Ориса, че ни бяха помогнали да съборим голямата стена на Ликантия. Ако можехме да се оправим по улиците на града и да минем незабелязано покрай нощната стража, щяхме да сме свободни. Свободни и на път към дома. Знаех, че ще намерим сигурност. Изтръгнахме ли се от лапите на властелините и Саймън, можехме да очакваме само добро.
ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
ОТМЪЩЕНИЕТО НА КАСИНИ
Първият поглед, който хвърлихме на Ориса, ме увери, че това „добро“, каквото и да е то, все още се намира в далечното бъдеще. На няколко места в града се издигаха пушеци, а реката беше зловещо пуста. По пристанището не се виждаха никакви хора. Градската порта, към която се доближихме, потвърди опасенията ни. Огромната, обкована с желязо дървена порта беше затворена, което не се правеше никога освен в най-критични обстоятелства. Над портата, на дъсченото възвишение, имаше цял взвод войници, и то не в обикновена униформа, а в пълно бойно снаряжение.
— Кои сте вие?
— Благородният Амалрик Антеро и капитан Дженъс Грейклок, Орисианци.
Отгоре се чуха възклицания, после строга офицерска заповед и портата се отвори. Никой не ни покани, но влязохме. Вътрешните врати също бяха затворени и за момент се почувствах като попаднал в клопка. После ги отвориха, но войниците, които го направиха, също не ни обърнаха никакво внимание, нито пък ни поздравиха, както беше редно да постъпят. Не казахме нищо и забързахме към къщи.
След като се измъкнахме от Ликантия, Дженъс и аз отидохме в хана, където бях оставил моите хора и златото. Ханджията каза, че хората се били върнали у дома още преди седмици, сигурни в смъртта на своя господар. И може би беше по-добре, че бяхме само двамата. Бяхме въоръжени само с копието, което бях измъкнал от ръцете на войника в двора на Нису Саймън, и с неугледния косер, който Дженъс беше взел с измама от ханджията. Вървяхме колкото се може по-бързо, защото пътищата и хълмовете бяха пълни с патрули. Имаше не само патрули в ликантийска униформа, но и кавалеристи, облечени в униформата на рода Саймън.
— Значи не съм успял да го кремирам — каза Дженъс. Аз също бях разочарован. Предполага се, че никой човек не бива хладнокръвно да желае смъртта на друг, но аз знаех, че моят живот, животът на моето семейство, на моя род, на моята прислуга и на всяко бъдещо поколение Антеро ще бъдат застрашени, докато не бъде унищожен родът Саймън. Знаех и че не мога да спра кръвната вражда. Но това беше в бъдещето… А за момента беше достатъчно, че успяхме да минем без проблеми покрай Ликантийските поделения и да пристигнем у дома.
По улиците имаше много Орисианци, но почти всички бяха мъже. Тук-там се мяркаха жени, но нямаше никакви деца. Всички бяха намусени, чуваха се викове и спорове. Над тлеещите руини на една сграда, запалена може би предния ден, се издигаше пушек. Спомних си, че тук беше канцеларията, където жреците изчисляваха митото, събирано от всеки керван, който влизаше през градската порта. Спомних си за мошеника Превотант и как се отървах от него, и похвалих онзи бог, който и да беше той, който беше изпратил лошия шанс на тази къща на подкупите.
