Сърцето на Империята и така нататък. Но отнасят ли се към нас с дължимото уважение? Не, по дяволите!
— Ние сме колелцата, които въртят Империята! — изрева един от офицерите му.
— Е, и какво очакваш?
— Каквото казах! Уважение. Преди двеста, триста години, на ръце щяха да ни носят при всяко кацане на планета. Всеки да ни пита и разпитва какво има по другите светове. Жените щяха на тълпи да ни налитат. Казвам ти…
Капитанът се изправи и вдигна красноречиво пръст — ефектът обаче веднага се провали от шумното му оригване.
— Когато една империя почне да забравя как трябва да се отнася към героите си, тя се разкапва! — Той кимна победоносно и се обърна към офицерите си. — Това доказва ли, или не?
Рашид обаче пренебрегна утвърдителните ревове на останалите.
— И какво? Смяташ, че трябва да е като едно време? Като когато са летели на факлокораби?
— Няма смисъл да се връщаме толкова назад, но примерът не е лош. Дай още бира! Но във времената на йонните кораби е имало истински мъже.
— Да бе! — ухили се Рашид и се изплю на пода. — Стига с тия факлокораби. Знаем как работеха. Всичко се управлява от компютър. От излитането до кацането.
— Обаче екипажите…
— Какво екипажите? Има едно нещо, дето по живините много-много не го показват. Прескачат го. Понеже тия факлокораби бяха доста жежки. От дюзите, та чак до Бариера Трийсет и три, зад която се намираше товарът и пътниците. И само след няколко години почна да им става трудно да намират нови млади герои за екипаж, понеже на младите герои само след две-три пътувания им позеленяваха кокалите и ръкавелите им се скапваха от жегата.
— И знаеш ли с какви типове попълваха екипажите? — продължи той. — Със смотаняци от пристанищата, на които обаче им стигаше пипето да откачат двигателя, когато нагорещи отвъд Трийсет и трета. И натискат бутона ОТДЕЛЯНЕ и тичат като луди. Такива бяха скапаните ти „геройски“ факлокораби и скапаните им герои офицери. И мислиш, че хората не го знаеха? Мислиш, че им правеха факлопаради, ако доживеят до края на пътуването? Ако си го мислиш, значи си по-тъп, отколкото изглеждаш.
Капитанът огледа подчинените си. Хората му очакваха развръзката на спора.
— А бе ти откъде знаеш толкова много работи? Бариера Трийсет и три — това може да го знае само човек, който е бил в екипажа на такъв кораб. — Халбата на стария ветеран се тресна върху масата. — Стига вече! Дойдохме тук да пийнем кротко по някоя и друга бира… да седнем, да побъбрим малко, пък и що не да се понадлъжем малко… но няма да търпим някой, дето ще си въобразява, че сме толкова тъпи, че да повярваме…
— Бил съм — каза спокойно Рашид.
Капитанът млъкна. Помощникът му се надигна застрашително.
— Да не искаш да ни кажеш, че си на хиляда години?
Рашид поклати глава, допи бирата си и отвърна:
— Не. По-стар съм.
Капитанът кимна на помощника и той сви юмрук — можеше да мине за свита за удар желязна топка, — и замахна.
Но не улучи главата на Рашид.
Той вече се беше хвърлил напред, през масата. Челото му се заби в корема на втория помощник на капитана, който, заедно с онзи до него, се срина на пода сред изпотрошените столове.
Рашид се превъртя на кълбо и се изправи тъкмо когато първият помощник-капитан се извръщаше. Мушна се под вдигнатите му за удар ръце и заби острите си като ножове нокти под мишниците му. Помощник-капитанът се сгъна на две.
Другите двама вече се изправяха. Рашид отскочи настрана. Недостатъчно. Халбата на капитана се натресе в темето му и той се олюля към бара.
Прегъна се на тезгяха… краката му се свиха и рязко изритаха назад. Стъпалата му улучиха едната ръка на втория помощник и той изстена. Рашид се превъртя и когато помощникът замахна за трети път, сграбчи ръката му и го дръпна.
Офицерът залитна напред, улучи с челото си чепа на бурето с бира и явно реши да остане за известно време неподвижен.
Рашид бързо се извъртя, отметна с ръка запокитения към главата му стол и тресна с юмрука си капитана в слепоочието.
Капитанът също загуби интерес към свадата. Поне за няколко минути.
Рашид се засмя доволно, надигна четвъртия мъж за реверите… и тогава вторият помощник — онзи със счупената ръка — го изрита в краката.
Рашид се срина на пода и четвъртият мъж започна да го налага с юмруци. Старият капитан, хриптящ като кит, заподскача — много ловко, впрочем, за човек на неговата възраст — около тях и ботушът му заулучва Рашид в ребрата.
Две ръце се появиха като отникъде и плеснаха капитана под ушите. Той се отпусна, като отсечен с топор.
Рашид се надигна, кимна на новопоявилия се участник в свадата, а после надигна втория помощник и го запокити във въздуха към неочаквания си съюзник, сивокос мъж с вид на хипопотам, чийто нос беше чупен толкова много пъти, че едва ли някой пластичен хирург щеше да прояви готовност да го оправя. Той умислено задържа офицерчето с едната си ръка, като че ли се чудеше как точно да постъпи с него, а после стовари ръба на дланта си малко над носа му, пусна го на пода и се огледа за някой друг.
Мъжът, носещ идентификационната табелка с името „Рашид“, беше седнал върху гърба на четвъртия астронавт. Беше го сграбчил за косата и систематично дриблираше с главата му по пода на бара.
Сивокосият пристъпи към масата, надигна една недовършена халба и я пресуши. След което изръмжа:
— Мисля, че си доказа тезата.
Рашид с явно неудоволствие пусна главата на мъжа под себе си да се натресе за последно в пода и се изправи. Двамата се огледаха от глава до пети.
— Е, полковник?
— Харун Ал Рашид — изсумтя сивокосият. — От година на година затъпяват все повече. Някои поне.
— Това намирисва на неподчинение, полковник.
— Извинявам се. Ще благоволи ли превисочайшият Вечен император на милиарди Слънца, владетел на трилиони планети и крал на безброй прокълнати хорица да придружи своя добър и верен слуга обратно в палата, където ни чака твърде много важна работа… или предпочиташ, по дяволите, да останеш тук в очакване на нови подвизи?
— Друг път, полковник. Друг път. На искам да покварявам младежта.
Вечният император прегърна през рамо своя адютант — полковник Ян Махони, командващ корпус „Меркурий“, скритата в сянка имперска сила, отговаряща за разузнаването, шпионажа и операциите под прикритие — и двамата закрачиха, смеейки се, под бледата слънчева светлина на Първичния свят.
Глава 8
Баронът чакаше в преддверието да го повикат. Крачеше нервно и поглеждаше притеснено двамата огромни имперски гвардейци, които се правеха на статуи пред входа на покоите на Вечния император. Ако се замислеше над това — а в момента Торесен отчаяно се стараеше да не се замисля, — беше си направо уплашен. Чувство, което не бе от най-познатите за барона.
Беше извикан при Императора през половината Галактика, без дори най-малък намек за обичайната учтивост от страна на Имперския протокол. Просто му бе съобщено, че е длъжен да се яви. Веднага. Без никакви обяснения. Торесен се надяваше, че призоваването му няма нищо общо с проект „Браво“. Макар да беше сигурен, че дори добре развитата шпионска мрежа на Императора не е могла да се добере до него.
