Месечен кредит като на пълнолетен мъж. Пълен достъп до всички услуги за отдих. Твой собствен дом — всъщност същия, в който си отрасъл.
Съветникът се наведе напред за трогателния финал на словото си.
— От утре, Карл Стен, ти ще заемеш достойното място на баща си в почетните монтажни линии на Вулкан.
Стен седеше безмълвен. Съветникът сигурно си мислеше, че трябва да изпитва благодарност.
— Разбира се, това означава, че ще трябва да отработиш годините, останали от договора на баща ти — мисля, че бяха някъде към деветнайсет. Но пък Компанията опрощава времето, останало от задълженията на майка ти.
— Много щедро от страна на Компанията — отрони Стен.
— Разбира се. Определено. Но както често е изтъквал пред мен самият барон Торесен в честите ни приятелски беседи в неговата градина, бих добавил — „благото на нашите работници трябва да се поставя над всичко друго“. Той много често обича да казва: „Щастливият работник е продуктивен работник“.
— Не се и съмнявам.
Съветникът отново се усмихна, потупа Стен по ръката и се изправи. Поколеба се малко, след което пъхна отново картата си в слота и набра няколко бутона. Зевът на щанда избълва още две напитки.
— Почерпи се, гражданино Стен. От мен. И нека да съм първият, който има удоволствието да те поздрави.
Отново потупа Стен, обърна се и тръгна по улицата. Стен зяпна след него. Вдигна двете кутии с питиетата и бавно ги изля.
Глава 5
Предупредителният сигнал за началото на работната смяна запищя и Стен седна в леглото. Беше буден вече от два часа. Чакаше.
Дори след четирите изминали цикъла тристайният апартамент си оставаше все така пуст. Но Стен знаеше, че мъртвите трябва да потъгуват сами за себе си. Беше се постарал да зазида в ума си тази част от чувствата, но от време на време те се изплъзваха от контрол и скръбта идваше сама.
Но преди всичко бе успял да се превърне в кроткото, покорно мигри, от което Компанията имаше нужда. Или поне да се преструва на такъв.
Стенният слот изщрака и от процепа щръкна плотът с обичайното бързо ободряващо енергизиращо питие и различните лекове срещу махмурлук и антидепресанти.
Стен гребна напосоки една шепа и ги изсипа в отходната тръба. Нито искаше, нито му трябваха, но имаше достатъчно ум, за да не отказва изобщо да обръща внимание на подноса.
След няколко часа роботизираната табла щеше да се изтегли и да се самоинвентаризира. След което някой компютър, някъде си, щеше да докладва, че Стен не е консумирал. Което щеше да предизвика наказателна мярка от страна на Съветника.
Стен въздъхна. За всяко нещо в този свят си имаше квота.
Горе, в началото на конвейера, един работник опря картата си в плота на мед-индикатора. Машината примигна и човекът напъха ръката си в пастта й. Тя забибипка, извличайки жизнените му данни, регистрира липса на алкохол и наркотици, утайка от поредната рутинна забава след предишната работна смяна, и вратата се отвори да го засмуче.
Мъжът изчезна в пастта на цеха и конвейерът се придвижи с още две стъпала нагоре.
Стен се придвижи напред с останалите в опашката. Около него бръмчаха обичайните клюки.
— Кат си напраиш сметка, че Фран беше човекът с най-губещата квота на лентата, тва дето стана с него беше скапано за Компанията — ами че той нали затова си загуби ръката. То пък за кво друго му трябваше, освен да щипе джойгърлите с нея? Ама му дадоха един месец кредит, нали така?
— Бе ти ме знаеш — ще се намери ли някой друг на Вулкан да ми излезе на пиячката, а? И кво, другата смяна да се влача на лентата? Тъпак съм си аз! Ти ми ги докарай, викам, да ги видя аз на лентата…
Дойде редът и на Стен. Той пъхна картата си в слота, зяпна тъпо в машината, докато тя го проучваше и одобряваше, след което неохотно пристъпи в цеха.
Монтажният отсек представляваше огромно помещение, задръстено от пода до тавана с транспортни ленти, пътеки, гигантски части и машини. Мигритата трябваше да се прокрадват сантиметър по сантиметър по тесните мостици и да внимават да не паднат във вътрешностите на гигантските механизми — ако паднеха, щяха да бъдат смазани, пресовани и втъкнати в някое безименно устройство, което в края на конвейера щеше да бъде отхвърлено, защото съдържа странни примеси нечистотия.
След близо двата месеца работа в завода Стен се бе научил да мрази партньора си не по-малко от самата работа. Роботът представляваше трътлест сив овоид с неимоверно количество сензори, натъпкани в огромното му фасетно око; движеше се с помощта на сложна комбинация от колела и крачни лостове, включвани при слизане по стъпала. Само окото му и шаващите по туловището му пипала изглеждаха живи.
Най-много от всичко мразеше кресливия му натрапчив гласец. Като на онзи стар микробиблиотекар, който помнеше от основното училище.
— Бързо — изписука роботът. — Губим квота. Добрият работник никога не си губи квотата. Последния цикъл, в трети сектор, някой си Миал Торкенсон дори си е удвоил квотата. Кажи сега, това не е ли наистина идеал за подражание?
Стен изгледа машината и се подвуоми дали да не я изрита. Обаче последния път, когато го бе направил, куца два дни.
Роботът пак подвикна:
— Хайде де, побързай. Дай още една седалка.
Той вдигна поредната седалка от огромната купчина пред дългата сребриста тръба и я помъкна към нетърпеливо потропващия на място робот.
Стен и роботът му действаха на опашката на дълга монтажна линия за транспортери, чиито капсули се използваха в пневматичните транзитни системи на повечето индустриални светове.
Роботът играеше ролята на техник. Стен беше общият работник — момчето за всичко, „дай вар, дай тухли“. Задължението му се свеждаше до това да вдигне поредната седалка от купчината, да я постави в тръбата в маркирания процеп и да я намести точно, за да може заварката на робота да я прилепи в рамката. Затъпяваща ума работа, която като че ли така и не можеше да удовлетвори механичното плашило, което му се явяваше шеф.
— Не тук! — изпищя роботът. — Така и не се научи да ги поставяш правилно. Точното място е отбелязано ясно. Плъзни я напред сега. Плъзни я де!
Горелката на робота засвятка.
— Побързай! Следващата!
Стен се затътри към купчината и се натъкна на един работник, чието име не можеше да си спомни.
— Ей, ама ти чу ли? Току-що ме повишиха!
— Честито!
Мъжът сияеше.
— Мерсаж. След смяната давам голяма черпня. Всички са поканени. Аз плащам.
Стен го изгледа учудено.
— Това… това няма ли да те върне назад… искам да кажа, няма ли да прахосаш всичко от повишението?
Мъжът сви рамене.
— Голяма работа! Ще загубя някаква си половин година от договора.
Стен се замисли дали да не го попита защо толкова бърза да похарчи всички кредити — и то какви — от повишената си заплата. Как изобщо можеше да зачеркне половин година от живота си за едно… Но вече знаеше отговора. Затова не си и направи труда.
— Прав си — въздъхна той. — Можеш да си го позволиш.
Мигрито се забърза по мостика.
