По-младият патрул посегна към палката, но партньорът му го хвана за китката.
— Спокойно. Това е момчето на Стен.
— Но той все пак трябва да… о, добре де. Хайде, мигро, влизай.
— Благодаря, сър.
Стен пристъпи към портала и поднесе картата си към пулта.
— Ако така я караш, момче, знаеш ли какво ще ти се случи?
Стен изчака.
— Ще избягаш. Ще отидеш при отрепите. И после ще те хванем. Нали знаеш какво правим, като спипаме отрепи? Изгаряме им мозъците.
Патрулът се ухили.
— И стават много готини. Някой път ни оставят момичетата за няколко смени…
Изведнъж хидравликът застена и херметичните стоманени врати пред входа се треснаха. Стен залитна и падна на палубата.
Погледна двамата патрулни. Понечи да им каже нещо… и очите му последваха погледите им към проблясващия на входа надпис:
ВХОД ЗАПЕЧАТАН… ТРЕВОГА… ТРЕВОГА…
Стен бавно се надигна и промълви с ужас:
— Родителите ми! Те са вътре!
А после заблъска с юмруци по яките стоманени врати.
Светкавиците взривиха шестте плочи на купола. Тихите плясъци се изгубиха сред ураганния рев на изтичащия в космическия вакуум въздух.
Почти като в забавен кадър, изригващият тайфун отвя паянтовите отсеци на Реда заедно с хората в тях и ги изхрачи през зевовете в безкрайната космическа пустош.
И внезапният вихър заглъхна.
Останките от постройки, мебелировка и жива материя се понесоха сред хладния блясък на далечното слънце. Заедно с изсъхналите късове плът на 1385 човешки същества.
Сред опразнения купол на доскорошния Ред шеф-техът понечи да тръгне към изхода на контролната капсула. Помощникът му стана от пулта си, пристъпи към него и стисна рамото му.
— Хайде, успокой се. Бяха само мигрита.
Шеф-техът си пое дълбоко дъх.
— Да. Прав си. Бяха само мигрита.
Глава 2
Представете си Вулкан.
Сметище, увиснало сред чернилка и студен блясък. В средата му — хаос от цилиндри, гъби, тръби и блокове, наблъскани един в друг като по приумица на някакво дете-идиотче.
Представете си изкуствения живот на Вулкан. Струващата мегамилиарди кредити сърцевина на Компанията. Последната дума на човешкия гений, напълно машинизиран свят, фабрика и супермагазин.
Корабите на Компанията се стичаха на потоци към Вулкан с натъпкани с руда трюмове. Тук се извършваше рафинирането, производството на детайли и в много случаи — окончателното сглобяване на крайния продукт, доставян от Компанията до половината галактика. За една империя, основана на принципите на бизнеса, чудовищният вертикален тръст бе нещо съвсем допустимо.
Преди шестстотин години дядото на Торесен бе окуражен от Вечния император да построи Вулкан. Окуражаването включваше един танкер от клас С, пълен с Антиматерия2, която бе отворила за човека пътя към галактиката.
Работата беше започнала с изграждането на заострения цилиндър с размери осемдесет на шестнадесет километра, който трябваше да приюти административните и поддържащи системи на новия свят.
Двигателни механизми придвижиха това ядро на разстояние от двадесет светлинни години, за да го разположат сред една мъртва, но богата на минерали звездна система.
Факториите с пълен производствен цикъл, многобройни огромни, кръжащи в пространството цилиндри, бяха предварително произведени и комплектовани в други звездни системи и след това — прикачени към ядрото на новия свят. Заедно с тях бяха пренесени десетки хиляди животоподдържащи системи, от отсеците за живот, през хидропонните сектори, чак до услугите за отдих.
На компютърните проекции безименният тогава изкуствен свят изглеждаше впечатляващо: извисяващ се в космическото пространство свръхефикасен колос, предназначен за най-ефикасната експлоатация на труд и материали. Това, което компютърът така и не успяваше да отчете, беше човекът.
През годините често се беше оказвало, че е по-просто да се затвори една фактория, след като е произвела продукта, за който е предназначена, отколкото да се преустройва. Според нуждата се прилепваха нови цехове, складове и поддържащи куполи. В един свят, в който гравитацията се поддържаше от генераторите Маклийн, понятията за „горе“ и „долу“ бяха въпрос на уговорка. Двеста години по-късно Вулкан вече наподобяваше метална скулптура, която спокойно можеше да се нарече „Боклук, търсещ своя заварчик“.
По едно време на върха на целия този невъобразим сбиротък монтираха Окото — щаба на Компанията, свързан с първоначалното цилиндрично ядро. По времето на Стен широката шестнадесет километра гъба беше само на двеста години след централизирането на Компанията.
Под Окото се разполагаше зоната за зареждане с товари, поначало запазена за корабите на самата Компания. Независимите търговски фрегати акостираха извън света и бяха принудени да се примирят с допълнителните разходи от прехвърлянето на товар и пътници от космическите лихтери на Компанията.
Под пристана се намираше Куполът за посетители. Съвсем обичаен открит космодрум, само дето всеки кредит, похарчен в Купола от търговец или от някой от екипажа му, влизаше директно в приходните сметки на Компанията.
Смътни слухове се носеха из галактиката за Вулкан, но никога не бе назначавана Имперска комисия по правата. Защото Компанията произвеждаше.
Чудовищният Левиатан доставяше всичко, от което Империята имаше нужда за векове напред. И вътрешните мерки за сигурност на Компанията пазеха сектора безмълвен.
Вечният император беше доволен. Толкова доволен, че удостои дядото на Торесен с благородническа титла. И Компанията процъфтя.
Всеки чудовищен гигант е склонен да се разгръща по строгите закони на инерцията, независимо дали става дума за Персийската империя, за древния „Дженеръл Мотърс“ или за раздуващия се „Конгломерат“ от по-новата история. До време. Дори и някой по времето на Стен да беше забелязал, че от сто години Компанията не е направила нито един пробив в производството и че личен състав не е окуражил нито едно нововъведение или изобретение, то това не бе сведено до вниманието на барона.
Но дори и някой да беше проявил достатъчно смелост или глупост, за да го направи, от това едва ли щеше да има смисъл. Самият барон Торесен се тревожеше, че изграденото от неговия дядо постепенно рухва. Обвиняваше за това баща си, колеблив бъзльо, позволил на бюрократите да яхнат инженерите. Но дори третият Торесен да бе човек с въображение, все пак сигурно щеше да се окаже невъзможно да постави под контрол многоглавото чудовище, създадено от дядо му.
Баронът беше отраснал с вродения кураж и възхитата към кървавата битка — физическа или социална, — присъщи на дядо му, но беше лишен от вродената честност на стареца. Когато баща му внезапно се изпари от света — и повече не го видяха, — нямаше никакъв спор, че младокът е единственият, който може да оглави управителния съвет на Компанията.
Сега той бе изпълнен с решимост да реализира онова, чието начало бе поставил дядо му. Но не като разтърси Компанията и я преобърне с главата надолу. Торесен искаше много повече. Бе обсебен от идеята да нанесе майсторски удар.
Проект „Браво“.
