жилището им.
Стен вървеше след баща си и носеше към арената клетката с ксипакито.
От другата страна на ринга Съветникът ги забеляза и се забърза към тях.
— Е, Амос — каза той сърдечно, — не знаех, че си кси-фен.
Амос кимна предпазливо.
Съветникът изгледа с любопитство съскащия убиец под мишницата на Стен и каза:
— Животинчето ти никак не изглежда зле. Какво ще кажеш да го пуснеш срещу моя на първия мач?
Стен погледна през ринга към тлъстото, щедро хранено ксипаки, оставено на грижите на един от помощниците на Съветника.
— Татко — намеси се той. — Не можем. То ще…
Съветникът го изгледа изпод вежди.
— Амос, нима ще оставиш хлапето да ти казва какво да правиш?
Амос поклати глава.
— Тъй де — продължи Съветникът. — Ще им покажем на всички, че сме най-добрите спортсмени. Ще покажем на другите коридори, че толкова са ни омръзнали техните гущери, че предпочитаме да си пускаме наште да се бият, нали тъй?
Изчака. Амос вдиша дълбоко няколко пъти и накрая попита:
— Предполагам, че все още не сте решили за прехвърлянията в жичния цех, нали, сър?
Съветникът се усмихна.
— Не съм.
Дори Стен знаеше, че работата с дългите една миля намотки нажежен до бяло метал е една от най- смъртоносните в смяната на баща му.
— Ние — аз и момчето ми — ще сме горди да се бием с вашето кси, господин съветник.
— Чудесно, чудесно — отвърна Съветникът. — Дай да им покажем ние с теб на какво му се вика истински бой.
И се забърза обратно към импровизирания ринг.
— Татко — промълви Стен, — ама неговото кси… то е два пъти по-голямо от нашето. Нямаме никакъв шанс.
Амос кимна.
— Вярно, че така изглежда, нали? Но нали помниш какво ти казах преди време — да не правиш нещата тъй, както хората очакват от теб? Е… вземи ми сега картата, изтичай до онзи соев щанд и купи всичко, което можеш да скриеш под туниката си.
Стен грабна кредитната карта на баща си и се шмугна в тълпата.
Съветникът беше твърде погълнат от фукни пред приятелите си на какво е способно неговото кси, за да забележи Стен, който подхвърляше пръчици сурова соя в клетката на ояденото му ксипаки.
След още няколко минути пъчене, хвалби и залагания клетките с двете ксита бяха донесени в центъра на ринга, обърнати и бързо отворени.
Преялото до пръсване ксипаки на Съветника се измъкна с олюляване от клетката си, прозя се, легна на ринга и се уви за дрямка. Докато успее да се сепне и събуди, ксипакито на Амос вече го беше смляло наполовина.
Настъпи мъртва тишина. Амос си беше придал възможно най-покорен вид.
— Да, сър. Вие излязохте прав, сър. Наистина им показахме, че сме най-добрите спортсмени, нали?
Съветникът не отвърна нищо. Обърна се и си запробива път през тълпата.
След тази случка Амос не можеше повече да включи ксипакито си в нито един двубой, срещу какъвто и да било залог. Никой не тъгуваше особено, когато след около месец-два ксипакито умря — заедно с всички останали. Липса на необходимите им обменни вещества, обясни някой.
По това време Амос вече бе погълнат от нови кроежи как да измъкне семейството си от Вулкан.
И продължаваше да крои, до момента, в който Торесен не изпусна въздуха от Реда.
Глава 4
Думите на барона се блъскаха и кънтяха във високия таван на свивката на тръбата. Стен долавяше откъслечни фрази.
— Храбри души… Първопроходци на Вулкан… загинаха за благото на Компанията… имената им не ще бъдат забравени… нашите тридесет милиона граждани винаги ще помнят…
Стен все още се чувстваше вцепенен.
Един гражданин, излизащ от работната си смяна, започна да си пробива ядно път с лакти през тълпата от петдесетина плачещи мигрита. После разбра какво става, постара се да изпише на лицето си съжаление и се шмугна в един от страничните коридори.
Стен не го забеляза.
Продължаваше да се взира втренчено в тавана, към многократно увеличения прожектиран образ на барона. Мъжът беше застанал в частната си градина, облечен в лека вееща се роба, каквито екзеците обличаха при официални церемонии.
Беше подбрал грижливо облеклото си за траурната церемония. Въобразяваше си, че мигритата ще се впечатлят и ще се трогнат от неговата загриженост. За Стен той не представляваше нищо повече от една малко по-бичеврата и по-лицемерна версия на Съветника.
Стен бе успял да се съвземе някак си през първата седмица… да оцелее след шока. Но все пак умът му продължаваше да напипва загубата подобно на човек, който продължава да усеща призрачното присъствие на крайника, от който са го лишили.
Повечето време бе прекарал сгушен в празния апартамент. На определени интервали автоматът за доставка на храна потропваше на входната врата и от време на време той излизаше в коридора, колкото за да хапне нещо от пневматичните подноси със синтетична храна.
Дори бе изпитал известна благодарност към Компанията затова, че го бяха оставили самичък. Така и не беше го разбрал тогава, научи го едва след години — че Компанията просто е следвала стандартните процедури, описани в „Поведение спрямо оцелели близки след фатални промишлени аварии“.
В процеса на приглушаване и канализиране на скръбта всичко, от ярките изрази на съчувствие от страна на началниците на Амос и Фрийд и на детските учители, до кредитните подаръци „В знак на съчувствие“, усвоими в най-близкия увеселителен център, беше изчислено много точно. Особено изолацията — най-малко от всичко Компанията имаше нужда от потънали в скръб близки, мотаещи се из коридорите, които да напомнят на останалите колко тънка е границата между живота и смъртта в този изкуствен, изграден само за печалба свят.
Кънтящите траурни слова на барона изведнъж станаха за Стен нищо повече от безсмислен шум. Той се обърна да си тръгне. До него бе застанал някой. Стен го погледна и замръзна. Беше Съветникът.
— Вълнуваща церемония — каза мъжът. — Трогателно. Много трогателно.
После подкани Стен към един щанд за напитки край транспортната лента и го покани да седне. Вкара картата си в слота и натисна бутона. Робосервитьорът избълва две напитки. Съветникът отпи глътка от кутията си и млясна. Стен се втренчи тъпо в кутията пред себе си.
— Разбирам скръбта ти, млади Стен — каза Съветникът. — Но всички неща възкръсват и израстват от пепелта.
Извади нещо от джоба си и го постави на масата пред Стен. Беше лична пластична карта, с надпис отгоре „КАРЛ СТЕН, 0385-УЧ.–2-МИГР-НЕКВ“. Стен се зачуди кога са успели да му щракнат снимката, отпечатана на предната страна на картата.
— Разбрах, че си бил много загрижен какво ще стане с теб, след неизбежния период на траур. В края на краищата ти нямаш работа. Нямаш кредити, нито средства за издръжка, и така нататък.
Замълча и отпи нова глътка.
— Проучихме досието ти и решихме, че заслужаваш специално отношение. — Съветникът се усмихна и почука картата с жълтия нокът на показалеца си.
— Решихме да ти дадем пълни права на работещ гражданин, с всички произтичащи от това привилегии.
