безсъзнание и Алекс за пореден път си напомни, че трябва да се отнася по-нежно с „малкия народ от световете с лека гравитация“.
Изчакай… изчакай… още малко… След което натисна бутона на въздушния рог. Пронизителният звук отекна по хълма и сподвижниците откриха огън.
С халосни.
Долу в ниското някои залегнаха и затърсиха прикритие, други нададоха вой и се втурнаха в атака.
Пукотът се усили. Алекс остави стрелбата да продължи още шест секунди, след което скочи и се затича по открития терен. С включен ларингофон.
— Спри огъня, жадни за кръв миризливци! Спри ОГЪНЯ!
Пукотевицата заглъхна. В ниското, щурмуващите сподвижници според указанията замръзнаха по местата си — всеки на позицията, в която беше спрял при сигнала на Алекс.
Алекс махна с ръка на другите петдесетима да излязат от окопите. Изнизаха се и се строиха във формация по два взвода. Всеки носеше пластмасова мишена. Планът беше да се заменят бойците с мишените. След което, изхили се наум Алекс, щеше да започне истинската веселба.
Алекс обиколи атакуващата формация. Всеки сподвижник, намерил благоразумно укритие, беше заменен с един или друг вид мишена — ако намереното от него укритие щеше да издържи на огъня, мишената беше само част от човешка глава. Но ако, от друга страна, беше залегнал зад някой храст (което на живо си беше съвсем добре), заменяше го цяла глава и рамене.
По-мудните или глупавите, които просто бяха залегнали по терена или, още по-лошо, бяха останали изправени при своя на рога, получиха силуети в цял човешки ръст.
Последните — ревящите и атакуващите — получиха мишени един път и половина по-големи от размерите на нормален мъж.
Цялата рота сподвижници вече стоеше в подножието на хълма. Алекс им даде знак да се върнат на отбранителната линия и им заповяда да заемат позиции за стрелба.
Този път командирите на отделения им раздадоха бойни амуниции.
— Зареди! — изрева Алекс. — При команда… огън!
Склонът се разтресе от тътена на оръжията. Този път Алекс изчака, докато всички обучаеми изстрелят пълнителите до последния заряд (огнестрелните оръжия, използвани от Сподвижниците и наемниците имаха издължени като банан пълнители с по петдесет заряда, далеч по-малко от капацитета на недостъпните имперски уилигъни с техните пълнители от 1400 заряда АМ2).
След това изкара сподвижниците от дупките им, провери дали всички оръжия са изпразнени и се върна на хълма. „Ако Бог ни даде да се видим тъй, както другите ни виждат…“ — изплува грешен цитат някъде от поетичния мозъчен тил на Алекс. Той поведе стоте мъже от мишена на мишена.
— Е, сега знаете кво става с човек, ако не се прикрие при атака — обясняваше той. — Ти, момко, не си намерил зад какво да се скриеш. И виж кво е останало от тебе.
Обучаемият погледна станалия на решето силует, преглътна и кимна.
Алекс запази нападащите фанатици за накрая, нежно потупа един от „тях“ по разпраната на късчета пластмаса и каза:
— Не че не обичам героите. Но едно геройче, което умира преди да доближи врага, е само един тъпак, мисля аз.
Сподвижниците, които получиха възможност да видят с очите си какво точно може да направи с тях вражата единица — и си го бяха направили сами — бяха доста замислени, докато тичаха обратно към тренировъчния лагер.
Една взривна мина от Четиридесети век не можеше да се оприличи с нищо определено, освен може би с буца метеорит. Рееше се най-невинно из пространството, докато в обхвата й не се появеше някой кораб с подходящи размери. И тогава преставаше да е невинна.
Проблемът с мините, както винаги, беше да помниш къде си ги поставил и да можеш да ги обезвредиш, след като войната свърши. За Стен и неговите наемници, които нямаха никакво намерение да се мотаят из Вълчия куп нито наносекунда повече след деня на разплащането, това нямаше никакво значение.
Комбиниран взвод от хората на Восберх и Филипс бе пръснал петдесетина такива буци боклук в орбиталните траектории, предложени от компютърните момчета на Игън, недалече от един от главните янски патрулни сателити. След това се бяха оттеглили на бхорския кораб също толкова кротко и ненатрапчиво, колкото се бяха появили.
Първата мина не избухна почти цяла седмица. За целите на Стен се оказа добре, че първата се възпламени точно когато един кораб с гориво се приближаваше към сателита. Малката ядрена бомба унищожи не само кораба с горивото, но и двата съпътстващи го, както и пилотския съд от сателита.
Мините, поставени на подходящи места, са изключително полезно и ефективно оръжие.
„Не че сподвижниците пеят навсякъде, където вървят — каза си Алекс. — Но музикалният им вкус е наистина ужасен: скръбни химни и монотонни песни, описващи колко е чудесно да умреш, докато трепеш янци.
От друга страна, при историята на моята раса, нямам от какво толкова да се оплаквам.“
— Седемдесет секунди — заяви един от лейтенантите на Филипс. Игън и неговите суетящи се компютърни специалисти не му обърнаха внимание.
Заедно с два екипа от специалистите на Филипс за охрана те бяха завзели един от янските разузнавателни сателити. Тримата поддържащи поста янци бяха „отстранени“ и Игън и хората му се заловиха за работа.
Жици, релета, лазери и фиброоптични кабели изпълваха електронната зала на сателита и хлапаците от Лицея вече чакаха, докато Игън галеше клавишите на широкия цял метър пулт, който бе домъкнал на сателита. Чукна последния бутон, изключи пулта от веригата и каза:
— Добре. Сега да го духнем.
Лейтенантът на Филипс отдаде чест и мъжете му започнаха да поставят пластичните заряди.
Хлапаците от Лицея бяха използвали терминала на сателита, за да проникнат направо в бойния компютър на янците. Бяха изтрили от компютърните записи всички донесения за акциите на наемниците.
Това щеше да позатрудни янците да получат какъвто и да било тактически анализ. Добра работа за днес, реши Игън и тръгна към бхорския кораб, увиснал точно зад люка.
Не каза на никого, че е премахнал от записите всички упоменавания за хората от Лицея, както и за самия себе си, и при това е добавил командата ЗАБРАВИ в случай, че се въведат нови данни. Един войник, в края на краищата, трябва да си пази гърба… а нямаше никаква гаранция, че те непременно ще победят.
И така, рейдовете продължаваха. Тук някой изчезнал янски патрул, там неполучен радиозов на външен янски пост за подкрепление. Търговски кораби, неуспели да кацнат. Няколко „отстранявания“ на янски администратори.
Един човек е доста по-голям от комар… а цялата сила на Стен представляваше по-малко от една милионна от силата на янците. Но един комар може да тормози човек, а ако има достатъчно време, да му изпие кръвта до капка.
Стен бавно пиеше кръвта на янците.
— Сигурен ли си? — попита Стен с подозрение.
— Ми да — каза Алекс. — Сподвижниците са толкова тренирани, колкото мога да ги тренирам. Готови сме за битка, момко.
„Чудесно — помисли си Стен. — Остава само да измисля кога и къде.“
Глава 27
