— Все едно, дай му там минута-две.
Алекс кимна и отиде в центъра на кръга. Фрьолих се изправи срещу него и опита закалката на сабята, като я огъна. Стараеше се да изглежда едновременно смъртно опасен, неудържим и чаровен.
Алекс просто стоеше на място, хванал оръжието в осма позиция. Фрьолих се втурна светкавично напред и мълниеносно посече отгоре. Ръката на Алекс се сви, все още с острието надолу, и остриетата издрънчаха.
— Ех — въздъхна той. — Бий се като мъж, без да вряскаш и фучиш.
Но Стен вече разбираше по израженията на небтанците, че Фрьолих е нарушил етикета. Вероятно трябваше да има някакво формално предизвикателство, предложение за отказ и така нататък. А единственото, което правеше Фрьолих, бе да съкрати времето преди да стане храна за червеите.
Фрьолих отстъпи. Алекс продължи да чака търпеливо. Следващата атака бе вихрушка от удари в първа и трета позиция. Или поне трябваше да мине за такава. Алекс направи захват при втория удар на Фрьолих в prise de fer, принуди ръката му да се изпъне нагоре и след това изтласка.
Фрьолих падна, превъртя се, изправи се впечатляващо бързо и нападна пак — но малко сковано и много предпазливо.
И сега атакува Алекс. Острието на клеймора блесна и отряза едното ухо на Фрьолих. Той контрира и замахна към корема на Алекс… който обаче вече не беше там.
Алекс беше отскочил почти на десет стъпки. И пак стоеше и чакаше. Фрьолих, оплескан с кръв, изрева и се понесе напред. Алекс се озърна към Стен. „Сега ли?“
„Защо не?“ — кимна в отговор Стен и оръжието на Алекс изсвистя напред като змия, помете сабята на Фрьолих от пътя си и след това Алекс, сякаш в забавен каданс, издърпа дръжката на клеймора назад почти до врата си и замахна.
Главата на Фрьолих, пръскайки кръв, описа съвършена дъга и пльосна в купата с пунша. Тялото залитна и рухна. Алекс прибра шотландската сабя в ножницата и излезе от кръга сред мъртва тишина.
— Ти май наистина си лорд Килгър — каза шепнешком Стен.
— Май съм — съгласи се Алекс.
Паррал — изглеждаше леко потресен — излезе напред с двама войници.
— Гледката беше, ъъ… впечатляваща, сержант.
Алекс само кимна.
— Полковник? Вие ще се сразите със синьор Тръмбо. Длъжен съм да ви предупредя, че той е един от най-добрите на Небта. Бил се е в повече от сто дуела и ръководи свой фехтовален салон.
Стен мълчеше.
— Малко съм затруднен. Длъжен съм да ви предупредя — продължи Паррал. — Синьор Тръмбо се бие до смърт. От една страна, не ми се иска да се лиша от способния командир на моите наемници.
— Но от друга?
— Родът на Тръмбо и моят род сме донякъде съюзници. Неговата смърт би била еднакво неприемлива и за двете страни.
— Следователно въпросът е, сеньор Паррал — намеси се кротко Филипс, — коя смърт нашият полковник ще намери за най-малко приемлива, нали така?
Паррал беше достатъчно великодушен да се усмихне, после пристъпи в центъра на дансинга, докато един от сервитьорите домиташе последните капки кръв и ги засипваше с чист пясък. Трупът беше извлечен от двамата слуги на Фрьолих. Сигурно бяха заложили за господаря си.
— Изглежда — заговори Паррал, най-после облекчен, че е успял да се справи с досадната процедура, — както предизвиканата страна, така и предизвикващата, не са в състояние да разрешат спора си, освен с кръв. Прав ли съм?
Стен кимна, както и Тръмбо, докато двамата се приближаваха един към друг, всеки измервайки с очи противника си.
— Тогава спорът е кръвта — заяви напевно Паррал, — и с кръв той ще се реши. — Поклони се два пъти, заситни заднишком и излезе от кръга.
Тръмбо тръгна напред. Поне не държеше камата като тояга. Беше изнесъл лявата ръка пред себе си, стисната в юмрук и в гард на височина на гърдите. Понярдът му беше ниско, до лявото бедро.
Стен стоеше на място, дясната му ръка бе изпъната напред, на височината на кръста. Камата му стоеше леко назад и малко по-ниско.
Опита се да влезе странично на Тръмбо. „Хайде, приятел — помисли той, отворил широко очи и предпазлив. — Хайде. Малко по-близо. И кой те е тренирал, скапаняк?“ Очите на Тръмбо се присвиха и той съвсем предсказуемо се хвърли напред към гърдите на Стен.
Но Стен вече го нямаше там — той скочи встрани и перна с дясната си ръка слепоочието на Тръмбо. Той се олюля, но не падна, а отново се хвърли напред.
Ножът на Стен изсвистя и блесна, и резна китката на Тръмбо точно над ножа.
Тръмбо започна да хитрува. Първото в боя с ножове е да опиташ евтин трик за убиване. Но ако си се озовал срещу опитен боец, единственият начин да спечелиш е като му пускаш кръв до смърт.
Ето защо той опита посичане под ръката, като замахна нагоре към ръката на Стен с ножа. Стен лесно парира удара, блокира и острият като бръснач връх на понярда разпра кожата на лицето на Тръмбо.
Стен отстъпи две крачки назад и продължи да се движи и да се движи, местейки се наляво и надясно. Тръмбо нападна отново… о, скапан аматьор… опита стария трик с ножа, прехвърляйки го от дясната в лявата си ръка. Маневрата трябваше да изкара Стен от гард и Тръмбо щеше да продължи с влизането и да забие понярда дълбоко в корема на Стен.
Само че между дясната и лявата ръка на Тръмбо се стрелна кракът на Стен и ножът направи пирует високо във въздуха, светлината блесна отразена от лъскавото острие и Стен обърна своя нож и натресе дръжката в брадичката на Тръмбо.
Тръмбо рухна зашеметен по гръб. Стен го изчака да се раздвижи, след което хвърли камата и я заби в пода. Боят реше свършил.
Стен се поклони на Паррал, който интересно защо отново изглеждаше изненадан, и закрачи обратно към…
— Не! — писъкът (помисли или се надяваше Стен) дойде като че ли откъм София и той се присви и се превъртя, когато Тръмбо скочи, стиснал камата му и се хвърли напред… и пръстите на Стен се свиха, собственият му нож излезе от ръката му и той блокира…
Ножът му улучи стоманата на понярда и я разряза като прясно сирене.
Тръмбо зяпна пред невъзможното и тогава Стен се превъртя в задно кълбо и стъпи на крака; Тръмбо още залиташе напред, докато Стен отстъпи встрани, извъртя се и замахна.
Ножът разсече кожата, гръбнака, сърцето и белия дроб на Тръмбо още преди Стен да успее да го измъкне. Тялото се свлече в локвата кръв на пода.
Стен вдиша — въздухът му се стори много сладък — и реши да пробва още един поклон към Паррал.
Глава 21
— Разочаровате ме, полковник — каза кротко Паррал.
— Моля? — Стен го погледна въпросително.
— Мислех, че всички войници са здрави пиячи. Поети. Мъже, които, струва ми се, някой беше писал, имат среща със смъртта.
Стен пипна с пръст още недокоснатата тумбеста чашка коняк и се усмихна. После отбеляза сухо:
— Повечето войници, които познавам, предпочитат по-скоро да помогнат на някой друг да си уреди срещата с нея.
Чашата на Паррал също стоеше пълна.
Седяха в богатата библиотека на Паррал. Бяха минали няколко часа от пиршеството, приключило с възбудени разговори и смях. Паррал бе позволил на Алекс и Стен да се освежат и преоблекат в собствените му покои и след това бе поискал да поговори със Стен.
Алекс, Кършайн, Филипс и Восберх бяха напуснали имението с неохота. В края на краищата, както им
