удостоявана.
Зад тях вървеше Восберх, облечен в спретната кафява униформа без отличителни знаци, за чиято кройка Стен допускаше, че е негово собствено изобретение.
Униформата на Кършайн, от друга страна, наистина беше парадна гвардейска. По ръкавите още личаха конци и светли петна, където знаците за звание бяха старателно зашивани и след това отпаряни многократно. Лентичките си на рода войски не носеше, защото, обясни им той притеснено, ги бил пробутал някъде за пиячка и въобще какво значение имало това?
Най-обаятелната гледка от всички обаче представляваше сержант Алекс Килгър.
Кой знае откъде — Стен не допускаше, че е било в личния му „куфар“, макар че човек не можеше да знае със сигурност какво точно е натикал Алекс в този стар, ожулен кожен контейнер — Алекс беше съставил следния ансамбъл: плоски, лъснати до блясък черни обувки с ниски токове, високи до коленете навити чорапи с ужасни за окото яркоцветни застъпващи се ромбчета; черна кама със сребърна дръжка, отрупана със скъпоценни камъчета, затъкната в десния, обшит с коприна чорап. Над всичко това носеше поличка на същите шарки като чорапите. Пред слабините му на сребърни вериги висеше кесия, направена от муцуната на неизвестно животно. Веригите бяха прикачени към широк, обкован със сребро кожен колан, с диагонален поддържащ ремък, минаващ през едното му рамо.
От колана висеше не само кесията, но и половинметрова кама на десния хълбок, както и дълга широка сабя с предпазител като кошница.
Стен се зачуди Алекс на празненство ли е тръгнал, или се чувства поканен на колективно клане.
Но да продължим: под колана имаше черен жакет и елек, и двата със сребърни копчета. На гърлото на Алекс имаше копринено жабо, плюс още дантела по китките.
Над всичко това имаше още няколко метра мъхест шарен плат, затъкнат отзад в колана и след това прикрепен на лявото рамо с голяма сребърна брошка.
Цялата тази премяна се довършваше с нещо, което според Алекс трябваше да е „боне“ — по-скоро приличаше на строево гарнизонно кепе, но с повече сребро и с щръкнало от него леро от някаква птица.
А в кесията — Стен го знаеше много добре — беше напъхано едно малко гадно пистолетче.
Стен не можеше да реши какво точно става и не беше сигурен, че иска да попита.
Естествено всички стражи извън имението отдадоха чест на Алекс, пренебрегвайки останалите. Само Филипс като че ли се ядоса на грешката. След това влязоха в широкия параден коридор.
След като влязоха, Стен с облекчение свали баретата си и пристъпи в балната зала.
Първото, което видя, беше една жена, облечена само с колчан стрели и лък — тъкмо взимаше три чаши с някаква напитка от сервибота.
Слисан, той бавно огледа залата. След голата амазонка впечатленията му станаха малко хаотични.
Принцовете на Небта, изглежда, имаха много бегла представа за униформи, но пък имаха много ясна представа как да направят тези униформи уникални.
Това, което видя Стен, беше миш-маш от всички армии, сражавали се някога през хилядогодишната история на Империята, и в предисторията преди това.
Реши, че може да познае не повече от една десета от униформите. Но само бегло. Имаше например един шишкав мъж с червендалесто лице, облечен в бойния плащ на Танх, но под него беше с пурпурна куртка с акселбанти. Имаше и някакъв образ, облечен с пола като Алекс, само че от обикновен плат, с широк меч с късо острие, кован метален шлем, железни ръкавици и метален нагръдник, а друг носеше цял метален костюм.
Той се обърна озадачен към Филипс.
— Нарича се броня, полковник — каза Филипс и му подаде чаша.
— Но… тези дупки на лицевата маска? Няма ли да изтича в космоса? — Филипс, кой знае защо, се изсмя и Стен реши да не показва повече невежеството си.
След това пред тях вече стоеше Паррал, в костюм не по-малко фантастичен от тези на гостите му: дълъг извезан халат, квадратна плъстена шапка, грамаден меч — тук мечовете явно бяха популярни — и чехли.
— Добре дошли, господа — провлече Паррал. — След като това празненство е във ваша чест, ние сме поласкани.
— Удоволствието е наше — отвърна вежливо Филипс. — Можем само да се надяваме, че кампанията ни ще бъде достатъчно успешна, за да ви предложим и други такива великолепни поводи.
Паррал изгледа Филипс, после демонстративно насочи вниманието си към Стен.
— Полковник, остават няколко минути до поднасянето на храната. Може би вие и вашите… подчинени ще пообиколите?
Стен кимна вдървено.
Идеалната представа на Стен за купон беше известно количество концентрат, бира, четирима-петима интелигентни приятели и някоя умна жена, с която все още не е лягал. Но определено не включваше такова оръжейно стълпотворение — из балната зала сновяха поне хиляда души.
Но той благодари усмихнато на Паррал за поканата и бавно тръгна през множеството, придружен от Алекс и мълчаливия трезвеник Кършайн.
— О, не от тежкия товар боли по конските копита — замърмори Алекс. — Боли от чука, чука, чука, от чука, който брани прохода.
— Какво правим тук?
— Правим се на герои — обясни му Алекс. — И им даваме на тези паразитчета шанс да се нагиздят.
— Ясно. — Стен остави чашата си недокосната на минаващия край него поднос.
— Ще се помотаем малко, докато ни нахранят, ще се извиним и ще се върнем в малката ни квартира да се напием като цивилизовани хора — заяви Алекс. — Не си ли съгласен?
Стен се съгласи и почна да поглежда часовника си.
За банкета търговците се придържаха към традиционно религиозно меню. Вечерята беше с много блюда — по-малко от двадесет блюда се смяташе за дребнобуржоазна простащина. Всяко блюдо съдържаше основното ястие — варения ечемик, изхранил някога първите поселници на Небта, придружено от двойно по-голямо екзотично допълнително блюдо.
Търговците естествено пренебрегваха ечемика и наблягаха на вкусотиите.
Стен бе решил, че единственият начин да избегне прекомерно затлъстяване е като похапва от всичко, но по малко. Вкуси нещо странно от едно блюдо, после кимна на сервитьора, който тутакси го прибра.
Не беше особено впечатлен от уж екзотичните блюда. В „Богомолка“ беше ял всичко, което (а) не натравяше кожата му, щом го отърка по нея, (б) не се движи прекалено бързо и (в) не се опитва да изяде самия него.
Сервитьорът поднесе с поклон следващото блюдо и Стен се постара да се държи така, както смяташе, че е редно да се държи един опитен ексгвардейски офицер — опитен в светските неща и с достатъчно здрав стомах.
Кършайн беше надвиснал зад гърба му — и отказа не само пиенето, но и храната. Стен смяташе, че здравенякът приема тази бодигардска игра прекалено на сериозно.
Алекс, от друга страна, си доставяше удоволствие. И изяждаше почти всичко, което му поднесат. Масата около него донякъде приличаше на зона нула след много мърляво проведен ядрен опит. Стен не можеше да проумее къде слага всичката тази храна — вероятно в кесията си.
Сервитьорът прибра поредното блюдо. Стен зачака. И след това въздъхна с облекчение, като видя, че и другите сервитьори прибират блюдата. Най-после гощавката беше свършила.
Още няколко минути и няколко речи и Стен щеше да се прибере при наемниците и в леглото. В края на краищата имаше уговорена среща няколко часа преди съмване…
Паррал изсъска вежливо за тишина и лекото бръмчене из залата заглъхна. Паррал стана и вдигна чашата си.
— Благодаря ви, почетни гости, че се включихте, както и ние, защитниците и поддръжниците на Правата вяра на Таламеин, да отпразнуваме победителите в битката за…
И Стен изключи слуха си. Беше сигурен, че тази реч няма да му каже нищо, което вече не знае.
