А речите и тостовете продължаваха и продължаваха. Стен едва допираше чашата до устните си след всеки тост.
След което, милостиви богове, Паррал най-после привърши, последваха аплодисменти и от някаква невидима ниша започна да се лее музика.
— Полковник Стен — каза Паррал — притежаваше странната способност да се материализира, където не го чакаш. Не че Стен го забеляза, тъй като до принца стоеше млада жена. Горе-долу на ръста на Стен, с късо подстригана тъмна коса, която Стен вече усещаше как е полегнала на възглавницата до него. Сигурно беше на около деветнайсет, най-много на двайсет години.
Облеклото й не беше униформено — само една пола и туника в тъмен цвят, доста консервативно, докато човек не забележеше цепката на полата и докато светлините не уловяха въпросната пола.
При определен ъгъл на осветление тя ставаше прозрачна и изведнъж предлагаше обещаващо гладка, мургава кожа отдолу.
За миг Стен си помисли, че бойният му шлемофон изведнъж се е развалил и в ушите му пращи статичен шум — но не носеше шлемофон.
После смътно чу думите на Паррал:
— Това е най-малката ми сестра, София. Много настоява да се запознае с вас и да ви поздрави.
София протегна меката си ръка.
— За мен това е висока чест, полковник. — Гласът й беше нисък, гърлен и пълен с обещания.
Стен изломоти нещо вежливо: съзнаваше, че се държи като пълен скапаняк. Не можеше да откъсне погледа си от нея. След това с изненада осъзна, че и тя го гледа втренчено. Не беше съвсем сигурен, но поне му се струваше, че тя също е точно толкова завладяна, колкото…
— Навярно — прекъсна унеса му Паррал — ще удостоите София с честта да танцувате с нея.
София се изчерви.
— Аз никога не съм… аз не… — И Стен млъкна, защото изведнъж разбра, че ще му се наложи да се научи да танцува за рекордно кратко време.
Хвана ръката на София и я поведе покрай масата.
Стараеше се да не я гледа, стараеше се да схване как се движат другите танцуващи. По дяволите, не можеше да е чак толкова трудно! Първо преместваха крак на една страна, после другият до него и… каква беше бхорската молитва? „Кълна се в майчината си брада, дано не се издъня.“
После, кой знае как, всичко стана много естествено и София цялата се разтопи в прегръдката му. Можеше да помирише парфюма й. И Стен, който никога досега не се беше интересувал особено от музика, усети нещо в танца и се понесе по пода с нея. Усещаше как нещо все по-силно го стяга за гърлото и чувстваше, че ще се удави в дълбоките и големи като на сърна очи, които се взираха напрегнато в него.
— Харесва ли ви празненството? — прошепна му тя.
— Чак сега — каза той. Беше твърдение, а не флирт.
— О! — отвърна тя и се изчерви.
И после, доколкото това беше възможно, се притисна още по-плътно в прегръдката му. Стен си помисли, че е умрял и се е пренесъл в какъвто там рай е санкциониран в тази част на Империята.
Изведнъж, някъде наблизо, чу как една от масите се прекатури с трясък. Завъртя се, забравил за София, и дясната му ръка понечи да се свие, за да извади ножа.
Централната маса беше преобърната и сред останките стоеше Алекс — гледаше в очите някакъв млад мускулест мъж, за когото Стен бегло си спомни, че е сеньор Фрьолих.
— Не предизвиквам подчинени — викна Фрьолих. — Исках само да изразя своите почитания пред началника ви, да изразя възхищението си от неговите способности и заедно с това да си позволя да споделя разочарованието си, че е решил да компанира на лейди София.
Стен стоеше в другия край на дансинга, пред него се бяха пръснали костюмирани небтанци.
— Сержант!
— Един момент, полковник. — Гласът на Алекс беше хриплив, почти шепот. — В момента имам малко работа.
Стен млъкна, съвсем уместно. И изведнъж някой го потупа по рамото. Той се обърна и нечии пръсти го плеснаха през лицето.
Заслепен за миг, Стен приклекна, със свита ръка, излизаща напред в лъжлив блок… и се овладя.
Пред него стоеше друг мъж, който толкова приличаше на Фрьолих, че можеше да мине за негов близнак. Сеньор Тръмбо.
— Като братовчед на сеньор Фрьолих, аз също трябва да призная, че съм оскърбен. И също така искам да изразя комплиментите си.
Докато тълпата наоколо се сгъстяваше, Стен зърна София. Много интересно. В общество, където дуелите бяха на мода като на Небта, тя май не изглеждаше зарадвана. Изглеждаше уплашена. „За мен? Хайде де! — укори се Стен. — Я си затегни скапаните жлези.“
А и Паррал…
— Вечерта става много интересна — високо каза Паррал. — Полковник, може би трябва да ви обясня някои от нашите обичаи.
Стен поклати глава.
— Не си правете труда. Тези двама храбреци искат да се бият. Да бъде — добави Стен с насмешка.
— Значи утре — подхвана братовчедът на Фрьолих.
— Утре съм много зает — отвърна хладно Стен. — Ще се бием сега. Тук.
Из тълпата се понесе глухо мърморене, после очите на всички светнаха. Наистина щеше да се окаже пиршество, за което си струва да се говори.
— Като пръв предизвикател — заяви Фрьолих, — вярвам, че имам предимство, нали ще ме извините, сеньор Тръмбо? — И се поклони на братовчед си.
— Нямаш проблем, момко — каза Алекс. — Обаче няма да се биеш с полковника, а с мен.
— Вече ви казах, че…
Голямата сабя блесна в ръката на Алекс, изсвистя и съсече дебелата прекатурена маса точно в средата.
— Казах, ще се биеш с мен. Аз те предизвиквам, аз, лорд Килгър Килгърски, от род, който е бил благороден, когато вашето племе е брало грудки из гората. Е, ще се биеш ли с мене, или ще умреш тук на място?
Фрьолих пребледня, но бързо се овладя и се усмихна.
— Интересно. Много интересно. Значи ще имаме две схватки.
За няколко минути дансингът беше разчистен и покрит с пясък, и небтаните обиколиха в плътен пръстен арената. Алекс и Стен застанаха един до друг в единия край на кръга, Тръмбо и Фрьолих — срещу тях. Зад двамата бойци стояха Восберх, Филипс и все още непритесненият Кършайн.
Тъй като Стен и Алекс бяха предизвиканите страни, на тях се падаше изборът на оръжие, както и определянето на мястото и часа на дуела.
Алекс естествено беше избрал своя клеймор и Паррал с удоволствие бе снабдил Фрьолих със сабя, съответстваща на оръжието на мъжа от Единбург.
Стен сериозно си бе помислил за своя скрит нож, но бързо се отказа. В края на краищата от него се очакваше да бъде и малко дипломат, не само войник, а и прецени, че Паррал няма да е особено възхитен, ако един от придворните му храбреци бъде заклан на втората секунда от битката.
Затова избра понярди — дълги почти две педи двуостри ками. Паррал с удоволствие бе подбрал подходящия чифт от собствената си богата колекция.
Стен претегли камата — беше направена по поръчка на клиента естествено; грижливо напластявана и кована стомана в стария от еони стил на дамаските оръжия. За да компенсира теглото на острието и за баланс, майсторът бе добавил тежко топче на дръжката. Щеше да свърши работа.
— Колко, малки ми Стен, трябва да си играя с тоя кастрат, докато му очертаем кокалите? — попита Алекс.
