огън.
Восберх изрева команда и огневият му екип тежко тръгна напред. Бързо заредиха огнехвъргачката, натиснаха ръчките — и блъвнаха огнени езици.
Първият казармен комплекс избухна в пламъци.
Кършайн се добра до една от статуите и окачи един от термалните заряди на грамадната метална ръка. Стен, Алекс и хората на Филипс правеха същото из цялата катедралата.
Стен залепи последния си термален заряд и хукна към огромната врата. Двамата с Кършайн излязоха последни, Стен изрева команда и Кършайн плесна детонаторния бутон. Зад тях термалните пакети започнаха да се взривяват.
Пожарът започна като леко червено сияние, после постепенно се усили, докато не се превърна в ослепително бяла стена.
Всеки термален заряд бе една миниатюрна свръхнова. Зноят нарастваше и белият блясък се сливаше с нови вълни от бяло, докато цялата катедрала не побеля ослепително.
След това пламнаха завесите и полковите знамена, овъглени от моменталния огнен вихър. И златните статуи започнаха да се покриват с мехури и след това — да се топят. Река от течно злато потече по пода — статуите се топяха една след друга като безкрайни редици снежни човеци.
Въздухът зави през отвора на покрива и на зейналата врата и нахлу, за да запълни предизвикания от огъня полувакуум.
И тогава целият храм се взриви с ужасен рев.
Този втори гръм разтърси Цитаделата до основи. Удари трапезарията като земетръс и разпиля янците по пода.
В огромното помещение настъпи пълен хаос. Офицерите крещяха безсмислени заповеди, които бездруго нямаше кой да изпълни. Кърия се беше ужасил от истерията, бушуваща около него. Към него тичаше някакъв пощурял офицер и размахваше пистолет. Кърия го сграбчи, но офицерът се измъкна и продължи.
Кърия посегна за микрофона и след миг гласът му загърмя през грамадните говорители и настоя за ред. Беше глас, обучен на над сто полесражения, и предизвика почти мигновена реакция. Мъжете замръзнаха по местата си, съвзеха се, обърнаха се и зяпнаха в него.
Но докато успее да даде заповедите си, главните врати се разтвориха с трясък и хората на Стен нахлуха вътре, пръснаха редиците невъоръжени кадети, без да им обръщат внимание, развърнаха на групи по трима и откриха огън по офицерите на сцената.
Един младок кадет се хвърли към Стен с парадния си кортик. Кършайн сграбчи хлапето с една ръка и го запокити през залата. Алекс надигна една грамадна маса, хвърли я по неколцината нападащи кадети и ги помете по пода далеч от боя.
Стен метна малка граната по една от групите офицери и те изчезнаха във вихър от ръце, крака и швирнала кръв. Стената зад него избухна, той бързо се обърна и видя, че един от янските офицери се готви да стреля отново.
Кършайн свали от рамото си чудовищната си карабина и натисна спусъка. Офицерът се пръсна сред оглушителния трясък на заряда.
Филипс скочи на подиума точно когато Стен и неговият екип се качваше от другата страна.
Стен моментално забеляза Кърия, позна го по описанието на Махони, и тръгна напред да се заеме с най-важната цел. Но между него и генерала имаше няколко десетки мъже. Умираха храбро, но така или иначе умираха, мъчейки се да си опазят генерала.
А Кърия видя Стен и инстинктивно позна в него водача на атаката. И също тръгна напред. Отчаяно му се искаше да убие Стен.
Групата ординарци на Кърия наскачаха, награбиха генерала и без да обръщат внимание на протестите му, оформиха клин към дъното на сцената. Стен успя за последен път да зърне побелялото му от бяс и пръскащо слюнка лице преди ординарците да го изнесат през задната врата.
След което Стен се озова под цяла камара тела.
Удряха и ритаха, и се пердашеха в сляпата си отмъстителна ярост. Стен сечеше и сечеше с ножа си. Но те продължаваха да прииждат и той скоро усети, че цялото му тяло изтръпва.
Алекс и Кършайн отчаяно се мъчеха да се доберат до него. От страх, че могат да убият Стен изхвърляха хора встрани от пътя си, разбиваха черепи, буквално изтръгваха крайници.
И изведнъж се появиха до него. Пред тях вече нямаше никой освен пребития и разкъсан Стен, кървящ от дузината повърхностни рани.
Алекс го вдигна да стане. Огледаха се дали има още някой янец за убиване. Нямаше нищо освен купища и купища тела в черни униформи — и екипите на командосите на Филипс, навъсени, и те търсещи живи врагове.
Стен зърна Филипс в другия край на сцената. Тя му отвърна с широка усмивка и вдигнати палци. Всичко беше свършило. Преди кадетите да успеят да се съвземат от загубата на командирите си, наемниците вече излизаха от сцената през страничната врата.
По планинското било течаха огнени реки. Восберх беше свършил работата си добре. Всички казарми пращяха и избухваха.
Стен, Филипс и хората им се присъединиха към отряда на Восберх и на Игън. Бяха готови за оттегляне.
— Жертви? — отсечено попита Стен.
— Трима убити. Двама на носилки. Десетима леко ранени, могат да се движат. Беше просто разходка — докладва Восберх.
— Няма — отвърна с гордост Игън.
Филипс изглеждаше тъжна.
— Седем убити. Дванайсет ранени. Всички подвижни.
Стен отдаде чест на помощник-командирите си, обърна се към Алекс и посочи лъкатушещия път надолу.
— Този път ще вървим пеш.
— Прав си, момко — заяви Алекс. — Кокалите ми са много дърти вече да си играя пак на боц- козленце.
Наемниците тръгнаха.
Зад тях Цитаделата с нейните мечти за смърт и слава се сриваше в огнени руини.
Глава 19
Докторите се суетяха над гърчещите се, приличащи на пиявици твари, чакащи да изстрелят силния си наркотик във вените на Ингилд Пророка. Бяха съвършените паразити за един пристрастен — разменяха еуфория срещу няколко калории. Ингилд махна нетърпеливо и лекарите внимателно отскубваха от кожата му малките чудовища.
Ингилд се надигна в леглото и махна на докторите да се разкарат. Те се пръснаха, без да си правят труд с обичайните поклони. Лъжепророкът (както го наричаше Теодомир) беше раздразнен. Огледа стражите си, докато се мъчеше да се съвземе преди да подейства успокояващата его-дрога.
Повече от половината стражи в тронната зала бяха яни в черни униформи. Ингилд потисна инстинктивната си параноя, макар да знаеше, че точно в този момент психозата му е оправдана. Янските стражи — той го знаеше — бяха по-заинтересовани да го следят, отколкото да го пазят от възможни убийци. Останалите бяха от неговия род, което го успокояваше поне малко. Той прогони мисълта, че има чудесна възможност те да бъдат привлечени от яните.
Симбиотичната наркоза започна да прониква в тялото му и той усети лека вълна на облекчение.
Той все пак беше Ингилд и всички мъже му дължаха покорство.
Ингилд, също като своя духовен враг Теодомир, беше на средна възраст, почти привършващ вече
