За пръв път Кърия се беше отличил като подофицер, когато един янски кораб бе спрял някакъв малък космически съд. Вероятно изгубил се търговски кораб, по-вероятно — контрабандитски.
Командирът на Кърия сигурно щеше да се задоволи само с избиването на целия му екипаж за назидание. Но докато издаде заповедите, абордажното отделение на Кърия изкла екипажа до крак и после, за да се предпазят от обвинения в мародерство, гръмнаха кораба.
Чак толкова фанатизъм не можеше да не донесе на жадния за кариера Кърия заслужена награда — моментално преместване на един външен патрул, много близо до „границите“ на Ингилдовия участък от купа, преместване, направено вероятно с надеждата, че Кърия скоро ще се превърне в легенда в чуждата територия. Най-добре — в посмъртна легенда.
Но късметът, изглежда, избира шантавите и въпреки голямото усърдие на янските врагове Кърия оцеляваше, макар да обитаваше тяло, приличащо на произведение на някоя недоучена шивачка, упражнявала се по него поне няколко месеца.
В своето издигане Кърия успя да сплоти група млади янски офицери, всички точно толкова фанатични и амбициозни, като него самия.
По едно време Кърия стигна до Първи адютант на покойния генерал на янците, който една вечер му призна, че се борел с известно… влечение… към един от ординарците си. Докато свърши признанието, нещастникът издъхна — парадният кортик на Кърия се заби в гърдите му.
Кърия посрещна военния трибунал невъзмутимо. Съдещите го офицери се оказаха в капан. Или трябваше да го екзекутират, което щеше да го превърне в мъченик за следовниците му, или да го благословят и…
… А липсваше и подходяща фигура, която да поеме поста предводител на яничарите.
Отговорът беше неизбежен.
Когато Кърия се върна в залата на трибунала, завари парадния си кортик не само насочен с дръжката към него (с върха напред щеше да означава, че е осъден), но освен това щръкнал между плешките на един янски генерал.
Сега монотонно пееше гласът на янския жрец. Беше към края на традиционното четене от Книгата на смъртта, списъка на жертвите на Самера. Кадетите се бяха изпънали „мирно“. Освен жреческия глас, в залата цареше гробна тишина. Най-сетне жрецът завърши и затвори древната, подшита с черна кожа книга.
Генерал Кърия пристъпи напред със златен бокал в ръка и го вдигна високо. Като един, хилядата кадети вдигнаха високо също такива бокали.
— За урока на Самера — изрева генералът.
— За Убийството — отзоваха се кадетите.
Течността в бокалите лумна в пламъци като безброй малки факли. И Кърия и кадетите едновременно изляха горящия алкохол в гърлата си.
Стен погледна извисяващата се над него ледена стръмнина. Изкачването беше почти невъзможно и поради това — подстъп, където янците щяха да са най-уязвими.
Той погледна Алекс и сви рамене, сякаш да му каже „По-лесно няма да стане“.
Алекс вдигна едната си ръка. Стен стъпи на дланта му и мъжът от тежката планета го вдигна нагоре. Стен зашари по стената, намери пукнатина в леда, удари с юмрук по нея, клинът се заби дълбоко в леда и катеренето започна.
Най-важното нещо, напомни си Стен, е ритъмът. Бавно или по-бързо, катеренето трябва да е постоянно, ритмично движение нагоре и нагоре. След толкова столетия науката не беше направила много подобрения в изкуството на катеренето. Особено по лед. Очите на Стен шареха да намерят следващата издатина. Ако спреше на стената, без път надолу, на заранта, когато янските патрули го намереха, щеше да е само един отчаян труп.
След това стигна първия гаден участък — зейнало пространство гладък като стъкло лед. Озърна се бързо, търсейки, места за хващане, и извади шпайкомета.
Нацели цевта в леда и дръпна спусъка. Сгъстеният въздух изсъска и оръжието изстреля шпайка с халката дълбоко в ледената канара. Стен бързо щракна скобата, промуши през нея невероятно лекото катераческо въже и го размота надолу към Алекс.
По-лесно щеше да се действа с катераческа корда, но пък тя не беше подходяща като главно въже, което щяха да използват двеста и трима души. Алекс прикачи скобите си на въжето и се закатери нагоре.
Стен закрепи следващия шпайк, после още един, изкачвайки се на зигзаг по стръмнината. Започна да се уморява, но продължи да се катери, благодарен за калориите, които беше издъвкал преди кацането.
Намери една дълга тясна пукнатина в леда, напъха се в нея и продължи нагоре. Възползва се от краткия отдих, за да вдиша с пълни гърди и да успокои разтрепераните си мускули. Все пак не си позволи да се разсее и се стараеше тежестта му да е добре балансирана. Усещаше зад себе си Алекс и Кършайн.
И тогава се случи. Точно когато се пресягаше да забие следващия клин… изпъна се… изпъна… единият му крак се плъзна по леда и Стен зашари с ръце да се хване, и започна да пада… да пада… да пада. Опита се да се отпусне и зачака сблъсъка, но въжето го спря рязко до най-близкия клин.
Последва тласък, после клинът се измъкна, Стен отново започна да пада и… и… пукот. Следващият клин удържа и Стен се залепи в леденото лице на стръмнината.
Целият беше изтръпнал. Съвзе се, пренебрегвайки болката в натъртените си мускули, и набързо направи оглед на частите на тялото си. Нищо счупено. Видя извърнатото към него разтревожено лице на Алекс. На което моментално се изписа усмивка, щом Стен се ухили уморено и вдигна палец.
Стен се превъртя около въжето и погледна надвисналата над него тъмна и студена скална маса. Вдиша дълбоко два пъти и отново започна катеренето.
Накрая стигна ръба на канарата.
Главното тяло на Октопода се виждаше пред него като огромна гърбица, черна и сияеща на фона на снега. Цитаделата беше само една постройка, изградена с определена цел. Но в същото време беше и живо същество. Беше животно, което трябваше да прави животински неща. Трябваше да яде гориво, трябваше да диша и огромното му туловище трябваше да задържа топлина и да излъчва студ.
Последната функция изпълняваха непрестанно движещите се климатични мембрани. Входът за Стен.
Стен огледа платото — хълмист терен, леко издигащ се към Цитаделата. Макар да изглеждаше невъзможно някой натрапник да атакува янците от тази страна на планината, те явно не вярваха много в невъзможното — стотината метра от издигащия се терен между ръба на стръмнината и първата постройка бяха грижливо покрити с актвивирани от сензори оръжия.
Многоцевните лазери метяха района и търсеха движение. Стен запълзя в снега благодарен за пръв път, че е наел Игън и копелдаците от Лицея.
Спря точно пред датчика на първия сензор. Опипа пакета на гърба си и измъкна енергийната отвертка и кутийката с оплетени жички и термични скоби. Зарови в снега и напипа чинията, предпазваща сензора от сняг и вода. Поколеба се малко с болтовете, задържащи чинията, и си напомни за възможните капанчета. Нагласи отвертката и натисна бутона на отвиване. Първият болт се отви и Стен остана жив.
Бързо свали чинията, включи термичните скоби и се озърна към най-близките сензорни лазеромети, „душещи“ в нощта.
Беше илюзия, разбира се. Лазерите не можеха да правят нищо друго, освен да стрелят. Но из снега бяха заровени много ефикасни сензори, програмирани да не обръщат внимание на някой дребен пробягал гризач, но които нареждаха на оръжията да кремират всичко, което е с приблизително човешки размери.
Стен завъртя ръчката на кутийката, която съобщи на сензора, че той току-що се е превърнал в дребно космато същество, незаслужаващо убийствения залп на оръжията.
И се изправи. А дулата продължиха да душат. Пренебрегвайки го заради по-голяма плячка. Хлапетата от Лицея бяха прави.
— Качвай се, Алекс — каза той високо. И се присви в очакване на залпа. Нищо. И той отново се увери,
