дезертиралите наемници и бе заповядал на всички яни да не взимат пленници. Беше решен да помете нашествениците, които бяха посрамили яните… до бавната смърт на последния мъж и жена.
Сега Кърия седеше зад набързо включените компютри и екрани в командния пост. Мразеше всички и жадуваше за дните, когато водачът повеждаше атаката от предната линия.
След което се усмихна криво. Защото разбра, че наемниците нямаше, не можеха да се предадат. Изключи командния сензор и се изправи.
— Генерале! — обади се един от адютантите.
— Утре. Ще атакуваме. Лично ще поведа атаката.
Адютантът — с широко ококорени очи — отдаде чест.
— Значи утре събираш командния състав. Ще покажем на тези червеи какво са яничарите, от най- висшия до най-низшия. Но тази нощ… тази нощ ще се съберем за молитви. Тук. Един час преди полунощ.
Глава 41
— Но преди да издебнем стреггана — изскрибуца древният бхор, — имаше подготовка. Постехме и обсъждахме нрава на древния враг. А после, след като вземехме решението си, вдигахме пир. И чак тогава тръгвахме по скършения от вълните лед да го намерим, скрит дълбоко в бърлогата си…
Древен, помисли Одо, не беше най-точната дума за стария бхор. Един от признаците за наближаващата смърт при бхорите беше, когато козината на гърдите им започнеше да посивява. Скоро след това бхорът трябваше да събере роднините и приятелите си за последно гостуване и след това да тръгне сред ледовете, за да посрещне смъртта, сам с боговете.
Този бхор обаче беше побелял почти целият, от кривите стъпала до сбръчканото чело. Беше, доколкото знаеха всички, последният жив ловец на стреггани.
И затова всички слушаха съветите му.
Точно както съветът беше слушал търпеливо самия Одо, все още увит с бинтове от главата до петите.
Точно както бяха слушали буйните призиви на най-младия бхор защо целият бхорски народ трябва незабавно да подкрепи изоставените воини.
Точно както бяха изслушали капитана на търговския флот да обсъжда спокойно — за един бхор (само две прекъсвания и една хоспитализация) — защо наемниците трябва да бъдат изоставени и да се положат усилия за помиряване с яните. Въпросният търговец също така се беше оказал един от главните търговски конкуренти на Одо.
Но съветът слушаше, както щеше да изслуша всеки бхор. Бхорите бяха едно истински демократично общество — всеки от тях можеше да говори пред съвета. Решението, което можеше да отнеме няколко седмици и да струва няколко дребни кръвопролития, щеше да се обсъди, оспори, да се наложи след яростна борба и накрая — да се вземе.
Вземеше ли се обаче, бхорите се задвижваха като един ум. Но колко време беше нужно! За пръв път — след като осъзна, че вдъхновението му е повлияно от покварата на онези прокълнати в майчината си брада хуманоиди — Одо се зачуди дали обществото му всъщност не е доста мудно и нерешително.
А древният продължаваше да дудне, без да казва нищо смислено, само разправяше някакви стари истории. Обикновено Одо щеше да е първият, който да седи отдясно на древния, да се грижи рогът му да е пълен със стрегг, омаян от сказанията за старите времена. Но неговите приятели — „Приятели, кълна се в майчината ми брада, приятели, макар и хуманоиди!“ — умираха.
Одо скръцна със зъби. Този дебат можеше да продължи още четири-пет цикъла. Оставаше само един обичаен начин да бъде наложен вот. И обикновено това означаваше смърт за бхора, който го е направил. „Кълна се в ледения гъз на баща си — изръмжа Одо наум, — дължиш ми го, Стен. Ако преживея това, ще ми го дължиш.“
Древният продължи да скрибуца, В момента обясняваше как точно трябва да опиташ дръндерите на стреггана, за да разбереш дали съществото е подходящо за улов, или не е.
Одо се надигна от скамейката си, закрачи към центъра на съветническия кръг и дългата му един метър кама излезе от кожения калъф на колана.
Без предупреждение Одо издърпа дългата си, влачеща се брада от гърдите си и само с един отсечен удар под светлината на огъня я отряза. Хвърли космите в центъра на кръга след което, както диктуваше обичаят, коленичи, свел глава.
За бхорите дължината и дебелината на нечия брада символизираше личната сила, точно както дължината на някои други неща символизираше същото у други култури и същества. Да си клъцнеш брадата, и то пред съвета, означаваше, че въпросът е жизненоважен.
И тъй като никой от бхорите не обичаше застрашаващи ситуации, обикновено секачът на брадата губеше чувство за мярка и скоро след това — главата си.
Ръмжащите коментари се извисиха до рев, който заглуши спомените на древния.
Одо зачака.
И сега… въпросът дали да бъдат подкрепени войниците хуманоиди, или не щеше да се подложи на гласуване. Одо най-вероятно щеше да загуби и после някой доброволец щеше да го лиши от главата му. Най-вероятно доброволецът щеше да се окаже прокълнатият от Джамчид търговски конкурент.
Но, противно на обичая, някой заговори.
Беше старият ловец на стреггани.
— Старите — забоботи той — понякога се губят в славните подвизи на младостта си. Повечето от които, кълна се в майчината си брада, са лъжи.
И старият бхор се надигна — чу се скърцане на кокали. А после и неговата кама изсвистя като мълния и дългата ледена висулка на древната му брада падна на плочата върху брадата на Одо.
Съветът се беше смълчал. Старият бхор коленичи — за малко да падне — до Одо и сведе глава.
Глава 42
Стен прецени, че вратът на мъжа не изпука чак толкова силно, докато Алекс пускаше каската на първия янец и юмрукът му се стовари като чук в лицето на втория. Не чак, но силно.
Беше залегнал пред янския НП, обкръжен от петимата доброволци — хората на Филипс, в това число командира им — и чакаше Алекс да привърши малката си касапница.
Тумбестият мъж от Единбург се наведе да се увери, че и двамата янци са мъртви, и се претъркули извън наблюдателния пункт.
Продължиха пълзешком напред.
Яните, много уверени в себе си, бяха построили отбранителната си линия като низ от опорни пунктове с по петдесетина метра разстояние между всеки два поста. Стен съжаляваше, че не разполага с бойци от „Богомолка“ вместо наемници — щеше да е проста работа да прекара цял батальон през тази отбрана.
Но не разполагаше, и толкова. Затова продължаваше напред пълзешком, между не особено сложните електронни сензори, пиезокапаните и дистанционно-детонаторните мини, свързващи укрепленията.
Янските отбранителни линии бяха две, свързани помежду си, но нападателите без особено усилие проникнаха и през двете.
След това, зад втората линия, Стен и Алекс се спогледаха.
Стен се зачуди какво ли се върти в главата на Алекс… и защо не беше казал нито дума, откакто напуснаха периметъра. Вторият въпрос така и щеше да остане без отговор, и това бе толкова по-добре за бойната увереност на Стен, колкото по-зле бе второто.
Защото в този момент Алекс си тананикаше наум предсмъртната си песничка:
