Надигнаха се и тръгнаха към командния бункер. Докато приближаваха, от полупритворения вход се чуваше тихото мърморене на нощния дежурен екип на Кърия.
От двамата лостови, застанали в поза „мирно“ пред входа, първият умря с ножа на Стен, забит в сърцето му. Вторият получи страничен помитащ ритник, след което Стен се извъртя и натресе юмрука си в слепоочието му.
Малко след това Стен стоеше над стъпалата към бункера и гледаше как Алекс със зла усмивка смъква от колана си гранатата със забавено действие.
И тогава се появиха бхорите.
Корабите им профучаха ниско откъм изток с включени на пълна мощност светлини за кацане. Прогърмяха над разрушения корабен док едва на десет метра над повърхността. И сипеха огън.
От един търговски кораб може да се получи съвсем приличен боен кораб, осъзна Стен, особено когато всички люкове са отворени и бхорите стрелят от тях с бластери и картечници.
Остана му време само колкото да се учуди откъде са получили разузнавателните си данни, когато корабите свиха точно над янската отбрана, сеейки смърт, преди светът да се взриви, и янските офицери се заблъскаха нагоре по стъпалата, и Алекс хвърли гранатата сред тях и ги засипа с огън, и след това ударът на огнената вълна помете Стен и го хвърли напред сред меката камара тела, и го затъркаля надолу по стъпалата, и после…
После вече беше в бункера.
Отдръпна се от нечие лепкаво тяло, надигна се и веднага след това залегна, щом мерна фигурата на чернобрадия Кърия, вдигнал оръжието си — залпът изтрещя и светлините угаснаха.
Стен чу някъде над себе си воя и писъците от битката, но не им обърна внимание. Майната им. Изправи се и безшумно закрачи в тъмнината.
В широкия сто квадратни метра бункер бяха само той и Кърия.
Кракът на Стен се опря в нещо и той коленичи. Компютърна мишка. Хвърли я високо пред себе си и огънят просветна в тъмното не към издрънчалата в нещо мишка, а в равна дъга зад звука.
„Извинявам се, генерале — каза си Стен. — Мислех, че си по-тъп.“
„Остани да полежиш тук върху бетона и помисли за някои неща. Забрави за войната горе. Ти си тук, сляп в тъмното, и се опитваш да убиеш един човек, който има сходни планове, свързани със собственото ти тяло.“
Запълзя напред и заопипва за препятствия. Аха, микрофон, с прикрепена жица… Интересно… Дълга жица.
Придвижи се до една опорна греда и преметна жицата през нея. После я прекара през спусъка на оръжието си. Дължината беше достатъчна, за да изпълзи на пет-шест метра встрани.
Дръпна жицата, колкото за опит. Дулото просветна и куршумът рикошира дивашки от покрива, пода и стените.
И Кърия пусна залп по посока на святкането.
Стен дръпна жицата с все сила и оръжието мина на автоматичен режим, и тъмнината се превърна в накъсан низ от проблясвания, куршумите пищяха из бункера. Кърия се надигна зад един от терминалите, прицели се грижливо към блясъците — прицел, който щеше да сложи край на дуела в тъмния бункер, стига генералът да бе успял да зърне тъмната сянка на скачащия във въздуха Стен и блесналия в ръката му нож, и ножът се заби във врата му, а Стен се блъсна във вече мъртвия генерал и много болезнено — в една от търкалящите се маси.
След което нямаше никакъв звук освен този отвън, когато бхорите започнаха победната си песен и гранатите и оръжията затрещяха в хор, и Стен успя да чуе рева на своите наемници и на сподвижниците, когато те се надигнаха и тръгнаха в атака.
И тогава Стен вдигна един от столовете, седна в тъмното и започна да крои своя план за отмъщение срещу Паррал.
Глава 43
Срещата беше на неутрален терен — планетоид в ничията територия на купа Лупус. Беше светая светих. Беше първото място, където основателят на религията, Таламеин, бе кацнал след бягството си.
Приличаше донякъде на парк, с просторни ливади, нежно ромонящи поточета и гори, пълни с дребен дивеч, и с един малък храм — единствената постройка на планетоида.
От двете страни на храма една срещу друга стояха изпънати в редици две войски, с готови за стрелба оръжия и нервно опипващи спусъците пръсти. Войниците бяха личните гвардии на двамата съперничещи си Пророци. След поколения войни и зверства и от двете страни те чакаха само сигнала, за да се хванат за гушите.
Първо Теодомир, а след него Ингилд пристъпиха пред своите телохранители и бавно закрачиха през тревата. И двамата бяха настръхнали. Спряха на около метър един от друг.
Теодомир пръв счупи напрежението. На лицето му разцъфтя широка усмивка и той разпери ръце за поздрав.
— Братко Ингилд, каква радост е за сърцето ми най-после да те видя в плът.
Ингилд също се усмихна, пристъпи напред, нежно прегърна своя съперник и след това отстъпи крачка назад.
— Ти каза „братко“. Колко уместен поздрав. Аз също винаги съм чувствал, че си като мой роден брат.
— Въпреки затрудненията ни — каза Теодомир.
— Да, въпреки тях.
Отново се прегърнаха. После се обърнаха и тръгнаха хванати за ръце към храма, пред който имаше масичка, постлана с бяла покривка. Засенчена с малък шарен чадър. От двете страни на масичката имаше два удобни стола. На самата маса бяха поставени документи и две старомодни писалки.
Двамата седнаха усмихнати един срещу друг. Теодомир заговори пръв.
— Най-после мир.
— Да, братко Теодомир. Най-после мир.
Теодомир има честта да сипе виното и отпи целомъдрено. После заговори напевно:
— Зная, че в този миг Таламеин ни се усмихва отгоре. Щастлив, че чедата му са го послушали и са положили оръжието си.
Ингилд понечи да гаврътне голяма глътка, но се окопити и отпи много леко, като свят човек.
— Много глупави бяхме, братко — каза той. — В края на краищата какви са истинските ни различия? Въпрос на власт, а не на теология. Празни титли.
„Лъжлив чувал с дракх“ — помисли Теодомир и се усмихна още по-широко.
„Надут с въздух мехур такъв“ — помисли Ингилд, отвърна му с нежна усмивка и му подаде ръка.
— Братко — промълви Теодомир с треперещ от вълнение глас и я стисна.
— Братко — прошепна Ингилд и сълзи закапаха по носа му. Беше толкова разчувстван, че си бе позволил да се успокои с няколко наркопиявици.
— Толкова лесно се решиха различията ни — каза Теодомир, хвърли поглед към стражите на Ингилд и ужасно съжали, че не може да стисне за гърлото набръчкания наркоман и да му измъкне жалкия живот от гръцмуля.
— Дойде ми някак мигновено — продължи той. — От устата на самия Таламеин.
