препоръчват най-горещо, подходящият брой геройски ходове за съответните награди.
— Някои хора имат късмет.
— Ако позволите да бъда откровен, капитане, вашият късмет може би е прекален.
Стен допи чашата си.
— Капитан Стен, какво ще кажете, ако ви споделя подозрението си, че цялото ви военно досие става за тоалетна хартия?
— Ако не бях в имперския бизнес, господин Хаконе, и в зависимост от обстоятелствата щях или да ви черпя едно пиене, или да ви платя назалната трансплантация.
— Не исках да ви обидя, капитане. Просто допускам, че сте назначен на сегашния си пост заради предишни изяви или в корпус „Меркурий“, или в секция „Богомолка“.
Стен се направи на тъп.
— Корпус „Меркурий“? Съжалявам. Никога не съм бил в разузнаването, а за „Богомолка“ изобщо не съм чувал.
— Очаквах този отговор. И изглежда, ви обидих. Сменяме темата. Какво ви води тук?
Хаконе отново напълни чашите.
— Преди време сте наели доктор Харс Стинбърн — каза Стен; пробваше подхода с шоковия удар. Хаконе наистина реагира, но твърде явно — капачката на бутилката издрънча на пода.
— Какво е направил пък сега този имбецил?
— „Сега“? Господин Хаконе, длъжен съм да ви предупредя, че този разговор се записва. Имате право на адвокат и на медицинско наблюдение, което да гарантира, че не сте под никакво влияние, физическо или фармакологично.
— Благодаря за предупреждението, капитане. Но нямам нужда от това. Доктор Харс Стинбърн наистина е работил за мен. За период от четири месеца. В края на този срок го разкарах, без, подчертавам, никакви препоръки.
— Продължете, господин Хаконе.
— Домакинството ми обикновено се състои от петдесет до триста индивида. Това бе причината първоначално да наема доктор Стинбърн.
— Единствената причина?
— Втората причина беше, че той, също като мен, беше ветеран. Служеше по време на Войните на Мьолер, битката за Сарагоса.
— Като вас.
— А, прегледали сте все пак лентите ми.
— Най-прецизно. Защо го разкарахте?
— Защото… не защото беше неефикасен или некомпетентен. Напротив, беше изключително добър доктор. Но защото се беше затворил в миналото.
— Бихте ли обяснили?
— Единственото, за което искаше да говори, беше времето му на служба. И за това как се е почувствал предаден.
— Предаден?
— Знаете ли, че е бил изхвърлен от военна служба? Е, той имаше чувството, че е изпълнявал точно изискванията на Империята и че е бил използван като юдейския козел, като изкупителна жертва, след като тези изисквания са били изпълнени.
— Империята обикновено не прилага геноцид, господин Хаконе.
— Стинбърн беше убеден, че прилага. Както и да е, тази негова мания взе да ми лази по нервите. Затова реших, че е по-лесно да го освободя след изтичането на първоначалния му договор.
Стен се канеше да зададе нов въпрос, но замълча. Хаконе беше свъсил вежди.
— Затворен в миналото, казах, нали така? — Хаконе пресуши чашата си. — Това сигурно ви звучи странно, капитане, след като сте прегледали лентите ми. Аз не изглеждам ли по същия начин?
— Не съм историк.
— Какво мислите за войната?
Първият отговор на Стен — досадна глупост — беше нещо, което, кой знае защо, имаше чувството, че Хаконе не желае да чуе. Затова си замълча.
— Някой беше писал — продължи Хаконе, — че войната е оста, която движи живота напред. Според мен това е истината. И за някои от нас войната е точно тази ос. За доктор Стинбърн — да бъда откровен, капитане, за мен също — това беше Сарагоса… Бих могъл да ви разкажа, капитане. Но предпочитам да ви го покажа. — И той поведе Стен през вратата към своята бойна зала.
Войните на Мьолер, водени около сто години преди Стен да се роди, бяха класическо доказателство за това, което Стен мислеше за войната. Звезден куп Мьолер беше заселен много набързо и беше твърде отдалечен от Империята. Резултатът от всичко това бе липса на имперска подкрепа, неправилно трасирани и снабдявани търговски пътища и въпиещо невежество от страна на имперската бюрокрация, ръководеща тези светове.
А след това война — война, водена от различни светове, сражаващи се под едно общо знаме, което можеше да се нарече „Всичко, но не и проклетата Империя.“ Докато Императорът осъзнае, че купът Мьолер представлява снежна топка, затъркаляла се по стръмния склон, се бе оказало твърде късно да се реагира по друг начин освен с Гвардията.
Но имперската свръхекспанзия се беше отразила и на военната машина. Водените сражения бяха в основната си част на неподходящ терен, срещу неподходящ противник и в неподходящо време.
Императорът все още, когато се почувстваше малко по-самоуверен, можеше само да прелисти личния си дневник за Войните на Мьолер, за да посмали самочувствието си до нормалното човешко равнище. А от всички погроми, преди звезден куп Мьолер да бъде приведен в някакво приблизително състояние на кротост, най-тежкият беше Сарагоса.
Сарагоса изобщо не трябваше да бъде превземана. Нейната изолационистка култура трябваше просто да бъде пренебрегната, докато сарагосианците не помолят сами да се присъединят към Империята. Но вместо това там бяха включени цялата Имперска армада и Седми гвардейски дивизион. Нашествието трябваше да мине леко, тъй като включваше десант на една-единствена планета, разполагаща само с няколко нискотехнологични сателита за поддръжка.
Вместо всичко това операцията се бе превърнала в кошмар.
Великите адмирали, заповядали щурма, можеха да помислят защо първоначалното разузнаване съобщава за седем сателита около Сарагоса, а десантното разузнаване съобщава само за един. Но никой не се беше замислил, в резултат на което бяха загинали почти един милион бойци.
Планът за десант предвиждаше тотално вклиняване, затова гвардейските транспортьори и тежката поддръжка — пет бойни имперски кораба — се придвижваха през йоносферата, когато се реши въпросът с липсващите сателити.
Те бяха взривени, при това много грижливо, така че отломките им да останат в планетарна орбита. След което всяко парче, по-голямо от бейзболна топка, беше яхнато от сарагосианци, които се интересуваха по-малко от живота, отколкото от това да задържат Империята по-надалече. Представете си как се опитвате да прекарате десантна сила през астероиден пояс, който стреля по вас.
Първият боен кораб беше надупчен и се оказа безполезен на повече от три планетарни единици в дълбокото пространство. Ръководещият десанта адмирал — флотски адмирал Роб Джейдис — се прехвърли навреме с останалото от персонала си на един команден кораб, за да може да види как другите му четири бойни кораба се взривяват.
В този момент се оказа твърде късно да бъдат върнати транспортьорите. Още преди корабите да разпръснат капсулите си, повечето от тях бяха унищожени. Десантните капсули, достигнали атмосферата без поддръжка, оцеляха само няколко секунди под опустошителния огън от повърхността на планетата.
Това, обясни Хаконе на Стен, докато развяваше холографските образи на кораби из залата, станало точно когато собственият му кораб бил унищожен. Така и не видял края на битката. Всичко свършило със заповедта на адмирал Джейдис — sauve qui peut — всеки да спасява каквото може. Една трета от щурмуващата флота успяла да се измъкне от Сарагоса.
