— Една трета, капитане — повтори Хаконе и изключи бойната зала. — Над един милион жертви. Е, не е ли това „ос“, и още каква?
Стен се върна за миг в ума си към живиното, което бе преживял преди основното си обучение — геройската смърт на някой си гвардеец Хайме Шавала и веднага последвалото решение, че няма никакво желание да преживее такава битка, пренебрегна вътрешното си дълбоко съгласие и приложи същия тъп отговор:
— Не знам, господин Хаконе.
— Може би няма да го разберете. Но сега разбирате ли поне защо наех Стинбърн? Той беше преживял същия ад като мен.
Стен с интерес забеляза, че докато бе седял зад контролния пулт на залата, Хаконе беше преполовил шишето със скоч.
— Между другото, капитане, знаете ли какво стана с адмирал Джейдис?
— Съвсем не.
— За това — цитирам обвинението на съда — изтегляне пред лицето на врага, той беше освободен от командването и принудително пенсиониран. Смятате ли, че беше честно?
— Честно ли? Не знам какво е честно, господин Хаконе. — Стен стана. — Благодаря ви за информацията, маестро. Ако нямаме повече въпроси един към друг, мога ли да приема, че сте готов да ни сътрудничите в бъдеще?
— Можете — отвърна хладно Хаконе.
Стен се канеше да използва коз и да попита дали фразата „Заара Варид“ означава нещо за Хаконе. Но вместо да го направи, само изключи записващото устройство, кимна и тръгна към изхода.
Ако беше излязъл няколко секунди по-рано, може би щеше да види как един от хората на Хаконе лепва под грависледа му малка пластична кутийка.
Хаконе излезе от бойната зала и се върна в библиотеката си. Полковник Фоли го чакаше. Изглеждаше определено недоволен.
— Смятате, че сгреших — каза Хаконе.
— Защо му казахте всичко това, по дяволите! Той е следователят на Императора.
— Опипвах, полковник.
— За какво?
— Ако беше проявил поне ей тоничко разбиране — едно трепване за онова, което е важно — може би щяхме да можем да го привлечем на наша страна.
— А вместо това вие си отворихте устата и не получихте нищо.
— Полковник! Забравяте се.
— Извинете, сър.
— В крайна сметка установих, че капитан Стен е неизползваем. Към грависледа му е прикрепен следач. Пуснете след него екип дезертьори. Проследете машината му, докато не установим местоположението на тайния щаб, който използва за разследването си. След това го убийте. Това е всичко!
Фоли автоматично отдаде чест, обърна се кръгом и излезе, без изобщо да се замисли защо реагира толкова инстинктивно на командния тон на един човек, носил униформа преди почти сто години.
Глава 35
Видеоекранът в притъмнялата стая светеше. Компютърът в единия ъгъл държеше целта си: фразата ЗААРА ВАРИД. Останалата част от екрана беше запълнена с непрекъснати редове променяща се информация. В момента компютърът приемаше, че фразата означава някакъв вид търговски продукт. Претърсваше Имперския патентен отдел за всичко регистрирано от неговото основаване.
Лиз Колинс се взираше в екрана и търсеше каквато и да било връзка или съвсем смътно упоменаване. След като поредният ред се изпишеше, очите й го проследяваха и после тя автоматично кликваше за следващия. В момента преглеждаше каталог на домакински роботи, всички излезли от мода преди сто години.
Трябваше й голямо усилие, за да задържи ума си върху задачата. „Стегни се — помисли си тя. — Ако смяташ, че това е скучно, сети се какво следва.“ После изстена, защото се занизаха звездичките за край и дойде още по-лоша категория: Отбрана.
Въздухът зад нея се раздвижи и тя чу как вратата се отвори и тихите стъпки по пода. Обърна се и видя застаналия зад нея Алекс, с две халби пенлива бира в ръцете.
— Е, к’во ще кажеш за по чашка, моме? Няма да ти преча, нали?
— О, боже, да — отвърна Лиз. Имаше предвид пиенето. Забеляза посърналото лице на Алекс и се поправи. — Искам да кажа, не. Тоест… добре де, ще пийна.
Включи компютъра на автомат, с настроена аларма, и стана да вземе чаша от ръката на Алекс. Отпи една глътка и се сепна.
— Ама това не е само бира! — Ухили се и забеляза малката чашка, поставена на дъното на халбата.
— Малко загряващо — обясни Алекс. — Бира с хубав малък скоч, да смаже мехурчетата.
Лиз отпи дълга глътка.
— Мммм, нямам нищо против.
Отиде до покрития с кожа диван, кръстоса крака и започна да си придърпва униформената пола над коленете. Спря, щом забеляза изпълнения с копнеж поглед на Алекс, когато блесналото за миг бедро започна да се скрива. „Какво пък.“ Потупа мястото до себе си. Като събудил се изведнъж, Алекс поклати глава, направи няколкото крачки, за да стигне до дивана, и приседна колебливо до нея. Загледа се старателно в отсрещната стена от страх да не срещне очите й.
— Е — най-сетне отрони той, — мислиш ли, че ще я намерим тази ЗААРА или к’вото е там?
Лиз запази абсолютно мълчание. Само отпи още веднъж от чашата си.
— Щото като те гледам, хубаво работиш, прощавай, работиш здраво, ама толкоз много…
— Алекс — прекъсна го Лиз шепнешком.
Той се обърна и за първи път, откакто беше влязъл в стаята, я погледна в лицето.
— Да?
— Трябва ли да говорим?
— Ъъ… не, моме.
— Ами тогава…
Алекс най-после схвана. Протегна ръце да я прегърне и усети около себе си мускулестата й, но някак съвсем мека прегръдка. Двамата бавно потънаха в дивана.
И този път Лиз не се притесни заради блесналото бедро, когато униформената й пола започна да се вдига високо, високо и…
Незабелязан от тях, компютърният екран започна да мига в червено. Машината зачака търпеливо — пулсираше, че го е намерила… намерила… намерила…
На екрана се беше изписало:
ВХОДНИ: Джейнс, Исторически архив. БОЕН КОРАБ: ЗААРАД ВАРИД (конструкция клас 14).
Данните продължиха да се нижат, покривайки размерите на кораба, екипаж, въоръжение, пускова дата и история; завършиха с информацията, че „Заара Варид“ е приключил бляскавата си кариера като флагмански кораб в щурма на Сарагоса по време на Войните на Мьолер. Корабът беше тотално унищожен, със загуба на 90 процента от екипажа…
За щастие на двамата любовници, щяха да минат много часове преди да прочетат данните. Защото случаят отново се затваряше в порочен кръг. „Заара Варид“ беше кораб, който отдавна не съществуваше.
