Флотът на прокълнатите

— Кой е тоя тип, шефке? — пожела да научи единият.

— Приятелчето е търговец — осведоми го Фреда. — Свестен човек. Тъй порка, че всички освен мене изпопадаха под масата.

Двамата се подсмихнаха. Махони се досети, че държеливостта на алкохол е само едно от многото неща, с които е прочута Фреда. Бе му се наложило да погълне тайно едва ли не половината си запаси от хапчета за изтрезняване тази вечер, за да опази главата си сравнително ясна.

— Ще го настаня в мойта къща — продължи тя. — Що някой от вас не го поразведе да огледа, като се зазори?

— А какво искате да видите, господине? — попита другият таанец.

Махони долови намек за подозрение.

Фреда може да им беше началник, но едва ли приемаха на доверие преценката й за непознат, когато е толкова пияна.

— Имате ли свине? — попита ирландецът.

— То се знае, че имаме свине. Да не мислите, че само ровичкаме земята?

Махони изпръхтя.

— Не, ама много си падам по свинете. Цял живот ги изучавам. Томове мога аз да напиша за тия ми ти свине.

— Бива го и да приказва за тях — допълни Фреда. — Проглуши ми ушите, докато не го напих както трябва, та да приказва за друго.

Двамата таанци, пазещи портата, се поотпуснаха. Спогледаха се ухилени и им махнаха да минат с колата.

Махони се събуди от ослепителни слънчеви лъчи, проникнали през зарешетения прозорец на неговата стая, и от гръмки отсечени заповеди. Главата му туптеше от прекаляването снощи — часове наред все вдигаха наздравици с Фреда.

Разнесоха се още викове. Звучаха особено. Може би като команди? По навик изпръхтя, от което раздразнената лигавица в носа го засмъдя, надигна се от койката и започна да се облича. „А сега, Йън, да видим какво има за гледане“.

Замига, щом излезе навън. И първото нещо, което му попадна пред очите, изненада дори него.

Неколцина мъже прекарваха над двадесет таански юноши през полоса с препятствия с твърде военен вид. „Хо-хо, Махони, мойто момче. Хо-хо ли? Гадост“. Примъкна се до един от мъжете и позяпа как се справят хлапетата. Ако някое забавеше темпото или се оплетеше в препятствие, незабавно предизвикваше присмехулни викове от възрастните.

— Приятел, какво е туй тук?

Мъжът го изгледа.

— А, ти ще да си търговецът, дето отседна при Фреда?

Вместо потвърждение Махони изпръхтя.

— Ами да ти отговоря, господине — малко физически упражнения за момчурляците. Да не са пухкави като бебета.

„Да бе“.

— Добре сте се сетили — каза на глас. — Напоследък младите са доста мързеливички. Трябва да им се стягат юздите.

Взря се в преградата от намотана бодлива тел, над която скачаше едър таански младеж.

— Тая пък джунджурия каква е?

— О, това е таралежът. Направихме го да е висок колкото оградите наоколо.

Махони се почеса по шията, за да не издаде реакцията си. Значи го наричаш „таралеж“, мой човек? Вече знаеше, че мъжът до него не е беден таански селяндур, а професионален войник, изпратен от таанското командване да подготви младо пушечно месо за предстоящата касапница.

— Голяма беля ще да е за гащите — пошегува се Махони и разтърка въображаема драскотина на задника си.

Мъжът сметна репликата му за много смешна и подхвърли:

— Е, гащите поне можеш да ги зашиеш.

Следващите два дни Махони се мотаеше лениво из стопанството — а то благоденстваше дори според мерките на имперските заселници, — подхващаше нехайни разговори, завързваше нехайни приятелства и се тъпчеше с изобилните порции, които поднасяха от кухнята на комуналната ферма.

Освен първия набиващ се на очи войник и може би още един-двама останалите като че ли бяха такива, за каквито се представяха. Значи си имаше работа с неколкостотин усърдни таански селяни, на които им бе писнало от бедността, наложена им с принуда от имперското мнозинство, и които бяха обединили способностите и парите си, за да си изкарват прехраната.

От историите, които чуваше на трапезата, отсъди, че техните успехи не са били лесна хапка за преглъщане от местните величия или богатите имперски фермери. Имало много нападения — някои от тях доста опустошителни.

Махони разбираше защо тези селяни толкова охотно са приели промъкналите се при тях войничета. Вече можеха да се защитят. А и от изтърваните приказки личеше, че смятат дори това за временно решение. Рано или късно, ако не се случеше нещо друго, комуната щеше да загине. Махони се досети, че таанските войници обещават фермерите да бъдат спасени навреме от своята империя. Някой ден таански кораби щяха да изскочат с вой иззад хоризонта и всички заселници щяха да се вдигнат като един рамо до рамо със събратята си.

Знаеше от опит, че всъщност всички тези хлапета заедно с бащите и майките си ще послужат за кървав щит пред професионалистите.

Не правеше ли същото и той, когато беше в секция „Богомолка“?

Фермерите не му забраняваха нищо. Оставяха го да ходи където си поиска… освен на едно място. Щом го доближеше, полека го избутваха оттам. На половин километър от свинарниците имаше голям, съвсем съвременен (поне за Пограничните светове) зърнен силоз. Макар да беше заводска изработка, пак излизаше скъпичко да си го внесат и издигнат тук.

Отначало прояви интерес към него, колкото да си играе ролята. Всъщност изобщо не му пукаше.

— А, туй ли — отвърна човекът, който го развеждаше. — Обикновен силоз. Няма к’во толкова да му гледаш. Я ела да ти покажа инкубаторите. Хайде на бас, че не си виждал през живота си толкоз пиленца да се излюпват наведнъж.

Това не беше птицеферма. Отглеждаха птиците за собствената си трапеза. Следователно и инкубаторът не беше чак такава машина, че да зарадва окото на стар фермер.

Е, какво ли имаше в силоза? Махони уж случайно подмяташе въпроси. И всеки път сменяха темата. „Йън — рече той, — време е да рискуваш тоя твой хубав ирландски гъз“.

Измъкна се навън в последната нощ от гостуването си, промъкна се като призрак през стопанството до полосата с препятствията, после и покрай грухтящите свине. Лесна работа. По пътя към силоза зърна един от войниците да хърка на пост. Ама че дисциплина…

Скоро се озова в силоза. Единственото охранително устройство беше първобитен душач и той бързо го неутрализира.

Силозът се оказа подозрително празен. Имаше само няколко тона зърно. А хамбарите из фермата пращяха по шевовете, значи в стопанството имаха нужда и от това пространство.

Дори новак в „Богомолка“ би открил тайния склад с оръжие за броени минути. Махони го намери почти с първото плъзгане на лъча от фенерчето из вътрешността на съоръжението.

До едната стена бе забутана голяма потрошена сламопреса. Нямаше какво да се прави с нея в силоз, а и тук не беше подходящо място за ремонтна работилница. Беше цялата ръждясала, ако не се броеше шарнирът на един лост, който лъщеше от смазка. Махони го дръпна и му се наложи да отскочи, защото парче от пода се отмести със съскане.