Под сламопресата имаше подземие с почти същата площ като силоза. В него бяха старателно подредени в запечатани сандъци всевъзможни оръжия. И може би половината от тях бяха неизползваеми от селяни с подготовка, за която Махони вече имаше представа. Тези неща бяха за професионалисти.
Дочу шумолене на дребен гризач малко вляво зад гърба си. Гризач? В съвременен силоз?
Преметна се надясно и сякаш механичен чук се плъзна по слепоочието му. Претърколи се наляво, после пак надясно и чу глухия тропот, с който нещо ужасно тежко и остро се заби в земята.
Изправи се със скок и долови едро петно мрак да налита към него. Измъкна мъничка зашеметяваща граната, метна я и се просна на пода, покрил главата си с ръце. Раменете му се напрегнаха в очакване на удара, а после едва ли не му се стори, че избухване на рентгенови лъчи прониза дланите му.
Минаха много секунди в замайване, преди Махони да се надигне. Мъчеше замътената си глава да проумее какво се е случило.
Зашеметяващата граната създаваше времеви изблик, който заличаваше от паметта най-скорошните спомени, както и следващите няколко часа. Доколкото Махони успя да прецени, губеха му се само няколко секунди.
Насочи лъча на фенерчето към свляклата се наблизо тъмна фигура. Ами да. Войникът, който бе спал на пост. Сигурно имаше и друга охранителна система освен онази, която бе обезвредил.
Махони я намери и я изключи. Извлече своя мирно хъркащ противник навън и го настани удобно в храстите, където си му беше мястото. После отново включи двете системи и се промъкна в стаята си.
На следващия ден се сбогува гръмогласно и весело с новите си приятели сред таанците — раздаваше подаръчета, шегички и целувки, където бяха уместни.
Пробута на задрямалия снощи часови няколко шишенца ракия, онзи грейна, тупна го по гърба и му заръча непременно да се отбие при тях, ако пак намине наблизо.
Поканата беше искрена.
17.
— Аз мога да ви кажа как да си решим проблемите с таанците — отсече фермерът. — И за тази работа хич не ни трябва проклетото правителство!
Беше тантурест мъж с меки длани. Имотът му заемаше много пъти по-голяма площ от таанската комунална ферма, която Махони бе посетил неотдавна. Доколкото Йън схващаше, този преселник от Империята прекарваше времето си в тракане по клавиатурата на компютъра или в шушу-мушу с банкерите си.
Сви вежди, за да покаже сериозен интерес. Седяха около масата на вечеря с човека, неговата дундеста жена с розови бузи и многобройното котило противни дечица. Едно от наглите непрокопсаничета се опитваше да привлече вниманието му, като го тупаше по ръкава с лъжица, от която капеше сос.
— Един момент, синко — укроти го Махони, — първо да чуя какво иска да каже баща ти.
„Ах, ти, гадинке, ще ти извия вратлето, само да ме тупнеш още веднъж с лъжицата!“
— Продължавайте — подкани той фермера. — Тази тема засяга всички ни.
— Адски вярно — потвърди мъжът. — Тези таанци са по-гнусни от дракх и ни смучат кръвчицата.
— Моля те, скъпи — намеси се съпругата. — Не пред децата. — Тя изви глава да погледне Махони. — Надявам се, че ще простите на съпруга ми за тези изрази.
Ирландецът се усмихна с разбиране.
— И по-лоши съм чувал.
Жената се изкиска.
— И аз. Все пак… Ако ви се наложи да
— Представям си — увери я той.
Облегна се удобно с чаша портвайн след вечерята, за да изслуша словоизлиянията на фермера по въпроса. От тях би потръпнал и някой тиран.
Махони беше абсолютно сигурен какво ще включи в доклада си до Вечния император. Само че го мъчеха силни съмнения. Например кои в случая са героите и кои — злодеите?
— Да, моля ви — съгласи се той. — Още мъничко портвайн ще ми се отрази добре.
18.
Заниманията в Имперската летателна школа, Втори етап или фаза отначало се провеждаха в открития космос. Стен и останалите в курса, вече наричани само „мистър“ независимо от пола или дори принадлежността към човешкия род, започнаха с херметизирани „пърпоретки“ — космическите таксита.
Учи се… научи се и с червата… в коя посока да прилагаш силата. Разбери кога да спираш. Научи се да изчисляваш проста орбита от точка А до (видяната на радара) точка Б. После го направи отново.
Щом овладяха уменията, ги напъхаха в истински кораби. Мина още време, докато се научат, все още в космоса, как да работят с помощните двигатели Юкава.
Колкото по-изкусно действаха, толкова по-напрегнато им набиваха навигацията в главите. Разбира се, кораб с включен АМ2-двигател трудничко би се насочил по своя „курс“ иначе освен с математически изчисления.
Въпреки тревогите си, че не го бива в сметките, Стен все някак се справяше. Все още имаше нужда в някоя от почивките да му помага Бишоп, но започваше да му олеква.
Според него му помагаше и обстоятелството, че не беше зелен новобранец. През времето в „Богомолка“ бе преживял какви ли не истински схватки — от масиран планетарен десант през индивидуално проникване до сражения кораб срещу кораб. В паметта си бе струпал огромна база данни от личния си опит, затова му беше по-лесно да си представи голите числа като скапан грамадански астероид, чиято орбита е най-добре да не пресичаш.
От друга страна обаче тъкмо заради този опит понякога му беше трудно да си държи устата затворена.
Втори етап от обучението не приличаше на Първи по това, че наглед инструкторите се стремяха всички курсанти да го завършат. Но положението отново беше далеч от идеалното.
Твърде голяма част от тактическите занимания беше чиста теория, преподавана от инструктори без нито един боен полет в живота си или от запасняци, призовани на служба заради мобилизацията.
А опитът подсказваше на Стен, че много от наученото е страхотен начин да се самоубиеш. Съмняваше се и в знанията, които не можеше да прецени — дали и те са същата заблуда?
Великолепна тема за чесане на езиците. Но само той и Бишоп можеха да кажат нещо съществено, за другите тя скоро се превърна в удобен повод да оплюят поредния инструктор, оглавил през седмицата списъка „Най-мразените типове“.
Обучението продължаваше. Всички курсанти получиха оценка, че поне са годни за открития космос.
И започна тежкият период: кацания, излитания, маневри на светове с разнообразна атмосфера, климат и гравитация. Досега бяха отпаднали само десетина кадети, загинаха само трима.
А после стана опасно.
Лотор имаше един лош навик… който го погуби.
Доста надарен пилот, той беше над средата в класирането на курса. По-късно Стен научи, че недостатъкът му се срещал често.
Лотор си въобразяваше, че полетът е приключил успешно, щом корабът му стигнеше до момента за кацане. Ш’аарл’т неуморно му повтаряше баналната истина, че никой полет не е стигнал до завършека си, преди пилотът да се е настанил в бара и да допива втората чаша.
Тази самонадеяност не се смяташе за прекалено опасна в епоха, когато бе овладяна антигравитацията. Лотор вероятно би могъл да изкара няколко живота поред с лични или търговски кораби, без да се натъкне на проблеми.
Само че имперското обучение предвиждаше и необичайни положения.
