за това тримесечие.
— Но, сър, половината от екипажа ми са новобранци и аз…
— Лейтенант, аз съм се научил да изпълнявам заповеди. Не е ли време и вие да се научите на същото?
Но истинското стъписване нахлу у него, когато от един асансьор се изтърсиха двама души. Бяха просто прекрасни.
Капитан на кораб — млад, дързък, висок, хубав и рус. Съвсем неофициалните му бели дрехи прилягаха на стройното му тяло и подчертаваха мускулите му.
Спътничката му, също руса, носеше спортни шорти.
Смееха се, наслаждаваха се на лекия живот.
Стен ги намрази и в червата от пръв поглед.
Увлечени в бърборене, двамата го подминаха и тръгнаха по коридора. Жената изведнъж се извини, спря, стъпи върху облегалката на едно кресло и нагласи спортната си обувка. Очите й най-спокойно прецениха Стен. После тя се засмя, хвана спътника си под ръка и двамата се скриха от погледа му. Във фигура като нейната беше почти невъзможно да не се зазяпаш. И Стен си зяпаше.
— Абсолютно забранена територия, капитане — обади се флагманският секретар.
Не че на Стен му пукаше — но все пак изви вежда питащо.
— Дамата е дъщерята на адмирала.
Стен се канеше да подхвърли нещо ехидно, но го спаси бръмченето на комуникатора. Въведоха го в кабинета на адмирала.
Думата „кабинет“ изобщо не отдаваше дължимото на това помещение. Според Стен по-царствено изглеждаха само някои церемониални зали в двореца на Императора. Винаги склонен към цинизъм, той се зачуди дали обзавеждането е купено с лични пари на Дорман, или адмиралът е измъдрил някоя хитринка.
Флотски адмирал Ксавие Рийн ван Дорман беше не по-малко интересна гледка. Мъж с вчесана беловласа грива, нетрепващ поглед, остра брадичка и внушителен гръден кош — всичко у него натякваше: „Водач“. Предводител, когото подчинените му ще следват и през портите на ада. След първите десетина минути от разговора Стен почти не се съмняваше, че именно там са обречени да попаднат повечето от тях.
За ван Дорман можеше да се каже, както се бе твърдяло и за друг офицер столетия по-рано, че никога не позволява някоя оригинална мисъл да му развали настроението.
Въпреки това наглед беше самото въплъщение на водач — достоен да говори пред всеки парламент, да уталожи тревогите на всеки политик, да произнесе реч на всеки банкет, да развее всеки флаг… и напълно негоден да командва флот, който според Стен можеше всеки момент да се окаже на първа линия в отбраната по време на война.
Ван Дорман беше извънредно учтив и умело стъпваше по минните полета на светските отношения. Несъмнено бе прегледал микрофиша с досието на Стен, преди капитанът да влезе при него. И явно най- силно любопитство го мъчеше за предишната служба на неговия нов подчинен — в самия дворец, командир на охраната на Императора, съставена от гурки.
Адмиралът се гордееше, че е успял няколко пъти да присъства на празненствата по случай Деня на Империята, а веднъж бе представен на Императора при масова церемония за връчване на награди.
— Убеден съм, капитане — подхвана Дорман, — че ще бъдете в състояние да ни запознаете със светските новости. Тук на Пограничните светове сме малко изостанали.
— Сър, ще се опитам… но съвсем малко съм участвал в приеми.
— О, не е страшно. Несъмнено съпругата ми и дъщеря ми ще ви помогнат да разберете, че знаете много повече, отколкото самият вие подозирате.
„Чудничка гнус. Ще трябва да си разменям любезности с цялото семейство“.
— Капитане, ще откриете, че службата ни тук е изключително интересна. Заради климата и факта, че сме толкова безнадеждно далеч от родните си светове, ние облекчаваме служебните задължения.
— Сър?
— Ще се убедите, че повечето си работа можете да свършите по време на първите дежурства. И тъй като не желая моите офицери да скучаят в гарнизона — скуката води към нездрави приумици, — се старая подходящите офицери да са на разположение за неизбежните дипломатически церемонии.
— Не съм сигурен дали ви разбирам.
— О, организираме балове… посещаваме някои от по-незначителните светове… имаме и свои спортни отбори, които се състезават много успешно с най-добрите сред заселниците. Освен това смятам, че пълното посвещаване на работата лишава офицера от блясък. Одобрявам, когато моите офицери решат да излязат в дълъг отпуск — някои създания на тази планета са великолепен дивеч. Осигуряваме местни водачи за всеки, които обича да се занимава с това.
— Ъъъ… сър, след като получих съвсем нови кораби, как ще отделя време за такива забавления?
— Получих нареждане да ви окажа възможно най-пълно съдействие. Това се подразбираше поначало. Ще се погрижа при вас да бъдат назначени неколцина опитни старшини, които ще поддържат всичко в идеално състояние.
В този момент Стен би трябвало да благодари и да се съгласи. Но както винаги устата му си имаше свои представи за дисциплината.
— Благодаря ви, сър. Но аз тепърва трябва да се доказвам. Опасявам се, че ще съм прекалено зает с корабите.
Забеляза как се вледени изражението на ван Дорман и се прокле безмълвно.
Адмиралът взе един фиш и го пъхна в проектора.
— Да, корабите… Ще бъда напълно откровен, капитане. Открай време съм противник на теорията за ползата от тактическите кораби.
— Сър?
— И то по няколко причини. Първо, поддръжката им е твърде скъпа. Второ, за полети с тях са необходими много умели офицери и екипаж. Тези две условия означават, че хората, които би трябвало да служат на по-големи кораби, кандидатстват за тези скоростни машинки. А това е несправедливо спрямо командири на може би не толкова романтични съдове, защото хора, заслужаващи да бъдат повишени в старшини и главни старшини, си остават в редовия състав. Несправедливо е и спрямо самите доброволци, защото не получават нито вниманието, нито повишенията, които заслужават. Не бива да забравяме и проблема с безопасността. Никой не може да ме убеди, че службата на някой от вашите… хъм, бързи комари е безопасна като назначение в „Блатен паток“.
— Сър, не знаех, че сме постъпили на служба заради безопасността и уюта — кипна Стен.
Същото чувство обземаше и ван Дорман, ако се съдеше по лекото зачервяване на достолепните му слепоочия.
— Мненията ни се различават, капитане. — Той се изправи. — Капитан трети ранг Стен, благодаря ви, че отделихте време да ме посетите. За мен този разговор беше особено интересен.
„Интересен“? „Разговор“? Стен се надигна и застана мирно.
— Разрешете да задам въпрос, сър.
— Разбира се, младежо — отвърна Дорман с глас като буца лед.
— Как да се заема с попълването на екипажите си, сър? Предполагам, че имате стандартна процедура, към която трябва да се придържам.
— Благодаря ви. Твърде голяма част от младежта няма усет за правилния подход. Ще ви бъде разрешено да обявите в бюлетина на флота какви хора са ви нужни. Всеки от офицерския или нисшия състав, който кандидатства, ще бъде одобрен… разбира се, след като дадат съгласието си командирът на неговото подразделение и прекият му началник.
Гнус, гнус, гнус!
Стен отдаде чест, безупречно се обърна кръгом и излезе.
Преведени на човешки език, последните думи на ван Дорман му отреждаха участта да си набира хора, докато се побърка. Кой офицер с капка мозък в главата би позволил на свестен подчинен да се запише
