Флотът на прокълнатите

блестящия флотски момък след Нелсън.

— Значи ще го оставите да оплеска докрай всичко в 23-ти флот?

— Естествено не. Ще събера, и то най-грижливо, голяма кофа камъни за неговата градинка. И в подходящия момент ще насъскам неколцина от питомните си политикани към Пограничните светове със задача да установят действителното положение. Те ще се върнат и ще ми съобщят колко ужасно е всичко там. След това ще бъда принуден с голяма неохота да добавя на Дорман още една звездичка и да го поставя начело на наблюдението на айсберги в някоя дупка.

— Сър, според мен не разполагаме с толкова време. И моят агент, и Стен смятат, че и последният загубеняк на „Бака“ е бил таански офицер. Те се подготвят да ни ударят.

— Недей да мислиш за онзи Дебилман поне за малко, напълни ми проклетата чаша и ми кажи какво искаш да направиш. И да знаеш отсега — няма да ти разреша превантивен удар срещу Хийт.

— Това — вметна генерал Махони, след като изпълни нарежданията — щеше да е едно от предложенията ми.

— Не забравяй, Йън — аз не започвам войни. Аз само ги довършвам.

Махони вдигна ръка. Безчет пъти бе чувал убеждението на Императора, че в една война няма победител, а колкото повече войни се водят, толкова по-слаба става структурата на сражаващото се в тях общество.

— Сър, а какво ще кажете за…

— Генерале, вече опита с този номер. И аз още не разрешавам да прехвърлиш своята Първа гвардейска на Пограничните светове. В момента сме само на милиметър от война с таанците. Използвам всеки проклет похват, който знам, за да не допусна това да се случи. Стоваря ли твоите биячи там… и край.

Махони много внимателно подбра думите си. Може Императорът да го приемаше като свой довереник, може би дори и като приятел… но си оставаше Вечният император и само една стъпка отвъд чертата щеше да прати Махони да наглежда айсберги заедно с Дорман.

— Не се засягайте, сър. Но ако си представим, че не можете да спрете таанците? Не че проявявам неуважение към вас.

Императорът изръмжа, понечи да го скастри, но вместо това реши да си допие чашата. После се надигна да погледне през прозореца към дворцовия парк.

— И това го има — каза накрая. — Може би съм прекалено закостенял.

— Значи мога да…

— Отказвам, генерале. Никакви гвардейци. — Императорът поумува още малко. — Откога Първа гвардейска не е провеждала опреснителни учения за действия в джунглата?

— От шест месеца, сър.

— Това е прекалено. Срамувам се заради теб, Махони, щом позволяваш твоето подразделение да дебелее и да се разплува.

Махони дори не отвори уста да възрази — лицето на Императора преливаше от лукавство.

— Като се замисля, май притежавам някакви дълбочки блата в онази част на вселената. Някога беше опорна база в Мьолеровите войни.

Махони отиде при един от компютърните терминали на Императора и пусна търсене.

— Тъй вярно, сър. Исби XIII. Според информацията в този фиш сега е необитаема, ако не се броят някои твърде гадни първобитни твари и поддържащ екип в главната база. И сте прав. Много е близо до Пограничните светове. Прехвърлянето оттам би ми отнело… около седмица.

— Няма ли да престанеш да се тревожиш за Пограничните светове? Решението на проблемите с милите благи таанци ще е дипломатическо. Единствената причина да те пратя там е желанието ми да проверя обичат ли комарите да пият ирландска кръвчица. — Императорът се настрои сериозно. — За Бога, Махони. Нищо по-добро не мога да измисля. В момента май си изчерпих императорските ходове.

А генерал-майор Йън Махони се запита дали не е по-разумно да си поднови застраховката за живот.

35.

Двадесет и седмината членове на Таанския съвет слушаха с разнообразни изражения на внимание подробния доклад на лейди Атаго за напредъка в системата Еребус. Нейната ледена деловитост стигаше до тях през светлинните години, отделящи я от родния й свят Хийт, дори от екрана. Доколкото в държането й изобщо се забелязваше почтителност към по-старшите, тя бе насочена единствено към нейния покровител лорд Феерле, най-могъщия сред хората в съвета.

— … И така, лордове и лейди — каза тя, — да обобщя: изградихме шестдесет процента от планирания флот, разполагаме с четиридесет и три процента от горивото и останалите припаси и със седемдесет и един процента от оръжията и мунициите.

Феерле изпъна пръст, за да привлече вниманието й.

— Един въпрос, милейди. Някои от членовете на съвета изразиха загриженост за попълването на екипажите. Какво е положението по този въпрос?

— Неприятно ми е да ви осведомя, ми лорд — отговори Атаго, — че засега разполагам само с приблизителна преценка. Откровено казано, подготовката им още не отговаря на високите таански критерии.

— Ще се задоволим и с преценка — увери я Феерле.

— В такъв случай бих казала, че личният състав в момента е достатъчен за минимално допустимите екипажи на всички готови за действие кораби. Разбира се, някои ключови длъжности няма да бъдат попълнени, но аз съм убедена, че тези затруднения могат да бъдат преодолени.

— Милейди, моля ви да ми отговорите на един въпрос — намеси се полковник Пастур, най-новият член на съвета.

Феерле не си позволи да изпъшка от досада и стрелна с поглед лорд Вихман, който само леко завъртя глава.

— Слушам ви, милорд.

— За колко време можем да постигнем цялата си бойна мощ?

— След най-малко две години — без запъване отговори лейди Атаго.

— Щом е така — продължи Пастур, — може би и за останалите членове на съвета ще е полезно да чуят какво мислите. Според вас трябва ли да започнем действията, които обсъждаме в момента?

— Милорд, не подобава да се изказвам по това.

— Хайде, хайде, несъмнено имате свое мнение.

Погледът на Атаго сякаш прониза полковника. „Браво на нея — каза си Феерле. — Не се остави да бъде подлъгана от привидно невинния въпрос на Пастур“.

— Съжалявам, милорд. Нямам мнение. Мой дълг е да изпълнявам заповеди, а не да се опитвам да мисля вместо съвета.

Пастур обаче не се отказваше лесно.

— Много похвално, милейди. И все пак като командир на флота би трябвало да сте преценявали шансовете ни за успех при незабавни действия.

— Приемливи са, милорд.

— Само приемливи ли?

— Милорд, нима това не е достатъчно за всеки таанец?

Пастур се изчерви, а седящите около масата замърмориха одобрително. Феерле реши да се намеси. Старият полковник го притесняваше с колебанията си, а не беше добре да излага на рискове единодушието в съвета.

— Според мен това е всичко засега, милейди — каза той. — Моля да ни извините, ще се свържем отново след един час, за да ви уведомим за решението си.

— Благодаря, милорд.

Феерле натисна един бутон и изображението на лейди Атаго изчезна от екрана.

— Длъжен съм да отбележа, милорд — обади се Вихман, — като според мен изразявам чувствата и на