останалите присъстващи — доволен съм, че избрахте лейди Атаго за командваща на флота.
Другите отново замърмориха в съгласие, само Пастур, който се бе овладял, си позволи да прихне.
— Няма спор по това — вметна той. — Но на ваше място, лорд Феерле, бих следил много бдително какво върши тази жена. Тя е твърде способна, за да са спокойни хората около нея.
Феерле се престори на глух. Пастур понякога пускаше чудати приказки. Феерле се запита правилно ли бе постъпил, като го издигна до членство в съвета. Е, вече беше безсмислено да се тревожи за това. Не можеше да загърби факта, че Пастур е сред най-влиятелните промишлени предприемачи в Таанската империя. И освен това имаше смайващата способност да сформира големи гвардейски части (като за всичко плащаше от собствения си джоб) дори ако наглед изобщо не достигаха хора.
Освен това крайната дори за таанец войнственост на лорд Вихман му служеше като противовес на Пастур. С избора на Вихман лорд Феерле бе нанесъл майсторски удар. Този човек се бе издигнал във военната йерархия и можеше да се похвали с почти всяка награда за героизъм, с която Таанската империя удостояваше. Още по-съществено беше, че той умееше да общува с масите и в ролята си на министър на народонаселението успяваше да изтръгне от трудещите се класи всякакви необходими саможертви. Никой не се стремеше да узнае как ги подтиква към подобна всеотдайност.
В една отминала епоха някой би открил в Таанския съвет твърде близка прилика с политбюро като система на управление. Всеки член беше представител на някоя от най-важните области в обществото. Различните гледни точки се подлагаха на обсъждане и, доколкото е възможно, бяха добавяни във врящото политическо гърне. Всички решения се вземаха единодушно и окончателно. Никога не се провеждаше гласуване, никога не се проявяваше публично несъгласие. Всеки проблем се разнищваше подробно в частни разговори, при нужда се постигаха компромиси за съгласуване на плановете. А самите заседания на съвета бяха обикновена формалност, записана в протокола.
Затова у лорд Феерле нямаше никакви опасения, когато каза на останалите благородни дами и господа:
— В такъв случай приемам, че всички сме единодушни. Значи провеждаме нападението срещу Императора, както го замислихме?
Всички закимаха… освен един.
— Не съм убеден — заяви Пастур. — Още се двоумя дали не е по-добре да изчакаме, докато сме напълно готови. След две години лесно ще смажем Империята.
Залата се смълча на мига. Всички се вторачиха във Феерле и зачакаха реакцията му.
Той се погрижи нетърпението да не прозвучи в гласа му.
— Милорд, всичко това вече е обсъждано. Колкото по-дълго изчакваме, толкова повече време има Императорът да построи още кораби. Не можем да победим в промишлена война срещу Вечния император. Вие би трябвало да знаете най-добре това.
— Да, да. Ами ако операцията е неуспешна? Рискуваме целия си флот! В какво положение ще изпаднем, ако го загубим? Отново отъпкани под петата на Императора, ето в какво!
Вихман мигновено скочи от стола си с изцъклени очи и поаленяло от ярост лице и изкрещя:
— Няма да седя в една зала със страхливец!
И закрачи към вратата. Надигна се гълчава. Феерле удари с длан по масата. Вихман се смръзна насред крачка. И в залата отново се възцари тишина.
— Милорди! Милейди! Нима забравяте къде се намираме?
Феерле изгледа свирепо всекиго поред — всички мърдаха неловко на столовете си — и накрая дари със смразяваща усмивка Пастур.
— Убеден съм, че нашият приятел полковникът сбърка в подбора на думите си. Всички ние знаем, че той не се е проявявал като страхливец. — Феерле погледна за миг към Вихман. — Не е ли така, милорд?
Раменете на Вихман се превиха и той безмълвно се върна на мястото си.
— Моля да бъда извинен за оскърбителното си държане — обърна се той към Пастур.
— И аз моля да бъда извинен за същото — отвърна полковникът. — Надявам се да ми простите. Все още имам да уча много за работата на съвета.
Напрежението спадна и лорд Феерле напомни, че имат задължения.
— Значи е решено. Нападаме незабавно!
Всички се разкрещяха да го подкрепят. И гласът на Пастур звучеше най-гръмко.
36.
— Господин Килгър — подхвана Фос, зяпнал натъжено екрана пред себе си, — може ли да ви попитам нещо?
— Давай, момко.
Алекс провери колко време е минало. Още час и половина до края на вахтата… и малко приказки за дреболии може би щяха да пропъдят скуката.
— Ами вижте ги всичките тези тлъстички лихтери. Като млад не ви ли се е искало да станете пират?
Килгър се изкикоти.
— Момко, ще ти подшушна нещо. На младини аз
Фос се обърна и го изгледа. Още не можеше да налучка кога помощник-капитанът го бъзика. После пак се взря в екрана.
Четирите кораба на Стен бяха получили задача да охраняват конвой. Макар че заради засилващото се напрежение с таанците търговският трафик в Пограничните светове бе намалял, някои товари все пак трябваше да минат през този район. Корабите вече образуваха конвои и им се придаваха придружители. Освен това при полет близо до сектора на таанците ги ескортираха имперски бойни кораби. „Под“ ескадрилата на Стен се намираха пет шишкави търговски съда от флота на Танз Суламора, една контейнерна свръзка с четири влекача, два набързо въоръжени помощни кръстосвача и един вехт разрушител — „Неошо“ от флота на ван Дорман.
На Стен му беше трудно да схване мисленето на адмирала… ако той изобщо можеше да бъде обвинен в подобно занимание. Май предпочиташе да държи корабите си на повърхността вместо в космоса. Стен си позволи хапливата догадка, че ван Дорман би забравил колко са, ако не ги вижда постоянно. Адмиралът беше съвършен пример за безполезен бюрократ.
Само че не и спрямо неговата мъничка флотилия. Ван Дорман си държеше на думата — искаше все някак да изпържи Стен. Явно си въобразяваше, че най-прекият път към разпъването на капитана на кръст е непрекъснато да му намира работа. „Клагет“, „Гембъл“, „Кели“ и „Ричардс“ се използваха за какво ли не. Куриерски пратки, картографски мисии или пък както сега — почетна стража на търговски превози. Стен се отнасяше с насмешка към кроежите на адмирала. Ако самият той бе решил да провали нечия кариера, непременно би държал човека наблизо, за да го издебне. Не се безпокоеше особено и че корабите му са в постоянна движение — все още напасваше своите доста разнородни екипажи.
Единствено го мъчеше похабяването и повредите в капризните двигатели. Без изумителните умения на Сътън в отмъкването на резервни части или дори на цели двигатели над отпуснатия им лимит всички тактически кораби вече щяха да са заседнали в ремонтните докове.
Затова сега дремеха в ролята на ескорт. Капитанът на „Неошо“ жизнерадостно се съгласи със замисъла на Стен да държи флотилията си на разстояние от самия конвой, за да го пази с усъвършенстваната електроника на класа „Бълкли“, и веднага изтъпани „Неошо“ най-отпред и — както Стен научаваше от разговорите между корабите — прекарваше повечето си време в един от търговските лихтери.
Стен мъничко му завиждаше (според слуховете корабите на Суламора бяха обзаведени разкошно, а екипажите им не вярваха в спартанския начин на живот), обаче без да прекалява.
Той нареди вахтите да са с минимален състав, но с едно изключение. Специалистите по електронните системи дежуряха постоянно. Прекалено често корабите, минаващи през този сектор, не съобщаваха за местонахождението си. Можеше да има какви ли не обяснения за това — търговските екипажи бяха прочути с небрежността си в докладите за напускане на сектори; случваха се произшествия; имаше пирати; или пък нищо не се знаеше.
Да търсят пирати едва ли имаше смисъл. Каквито и измишльотини да показваха по сим-шлемовете,
