— Слушам, сър — отсече Стен. — Съвместно с щаба си ще подготвя няколко оперативни варианта и ще ви ги представя.
— Отлично, капитане. И отново ви поздравявам.
Стен впери бодър поглед в адмирала и излезе. Питаше се дали влиянието на ван Дорман не е заразно. „Оперативни варианти“ ли? „Щаб“ ли? Той се състоеше от четирима офицери, един подофицер и един спиндар, които предъвкваха кроежите си около бутилката. Тръгна да потърси Бриджит.
Надяваше се да я завари в романтична обстановка — да речем, на обсипана с цветя полянка далеч от гледките и шумовете на войната. Освен това се надяваше Бриджит да се е опомнила достатъчно от смъртта на майка си, за да има и мъничко похот в душата й.
Намери я на трийсетина метра под земята, пременена с гащеризон на кървави петна — буташе болнична носилка на колела покрай дълбаещ скалорез.
У някого в щаба на ван Дорман се бе запазил малко ум и хитрост. След атаката в Деня на Империята болниците на Кавит бяха претъпкани и този незнаен далновиден човек явно добре си представяше таанските похвати във войната. За тях червеният кръст, нарисуван върху покрива на болница, беше просто прекрасна мишена. Затова болницата на базата се бе свряла дълбоко в плътните скали, и то точно под зданието, където преди години се бе намирало таанското консулство в Пограничните светове.
Стен помогна на Бриджит да настани пострадалия в машината за анализи, после попита кога й свършва дежурството. Тя се усмихна уморено и каза, че ще работи до другия ден. Дотогава Стен щеше да е далеч от планетата. Край на романтичните приумици.
Бриджит се насили за още една усмивка със следа от съчувствие. Досещаше се какво бе намислил. Вместо утеха го заведе в навалицата на столовата за персонала и го почерпи чаша отвратително кафе.
Бе постъпила доброволно на работа тук в деня след погребението на майка й. Предвоенният свят на бели дрешки, скука и градинско купонясване бе изпепелен.
Стен се впечатли искрено и понечи да каже нещо, но първо се заслуша истински в умърлушеното й бъбрене.
Доктор Морисън това, доктор Морисън онова, колко всеотдайно работела доктор Морисън и колко души спасила. Научи, че Бриджит е старша сестра в операционната зала на доктор Морисън. Освен това проумя, че дори да се бе озовал заедно с Бриджит на въображаемата полянка, тя само щеше да го помоли да сплете венче от цветя за доктор Морисън.
Все тая. Стен не би си позволил да каже с ръка на сърцето, че е подходящ за слънцето на нечий живот, дори ако загърбеше факта, че по продължителност на живота командирът на тактическа ескадрила се мери само с мушиците еднодневки.
Изражението на Бриджит изведнъж се смекчи, после лицето й грейна. Той си спомни, че съвсем неотдавна гледаше него така.
— Ето я! Доктор Морисън! Елате при нас.
Стен по неволя призна, че капитан трети ранг Елън Морисън от Имперската медицинска служба почти не отстъпва по красота на Бриджит. Тя го поздрави хладнокръвно, сякаш виждаше бъдещ пациент, и седна при тях. Без да се замисли, Бриджит хвана ръката й.
Стен поприказва още няколко минути за дреболии, допи си чашата, извини се, че бърза, и напусна.
Войната променя всичко, което докосне. Понякога дори за добро.
След няколко дни ван Дорман се сдоби с прословутата си победа благодарение на имперския тактически кораб „Ричардс“, лейтенант Естил и мичман Тапиа. Поне всички освен мичман Тапиа вярваха в победата.
Мина една седмица след излитането от Кавит, когато се натъкнаха на мишената — един от чудовищните таански щурмови кораби, от който се спускаха атмосферните десантни съдове. Според сведенията в съответния фиш на „Джейн“ корабът би трябвало да е с лека броня и при попадение, преди да са затворени аварийните прегради в хангара, щеше да се превърне в радващ окото факел.
Имаше обаче проблем. Съпровождаха го един кръстосвач и половин дузина разрушители, а точно в тази вахта на „Ричардс“ нямаше хора, склонни към самоубийство.
Тапиа остави Естил да прекара през компютъра пет-шест варианта за атака, преди да направи предложението си. Макар че то изобщо не се вписваше в традиционните методи, Естил поумняваше от натрупания опит в ескадрилата. Предаде й командването и заяви, че ако има полза от идеята й, той ще „полети“ с ракетата „Кали“.
„Ричардс“ се понесе с пълна мощност пред таанските кораби, леко промени курса си, а после „умря“ насред космоса точно на пътя им, изчислен от Тапиа. Тя изключи всички системи, дори генератора на Маклийн за изкуствена гравитация. После всичко освен боеприпасите бе изхвърлено през шлюзовете — кресла, дажби, метално фолио на такива гънки, че да дава прекрасно отражение за радарите, дори двата резервни скафандъра.
След това зачакаха. Системата за пречистване на въздуха също не работеше и скоро стана задушно.
Пасивните им детектори засякоха опипващите сензорни лъчи на таанските кораби.
Продължаваха да чакат.
Един разрушител изскочи от глутницата и описа осморка в пространството — компютърът му очевидно анализираше какво има точно пред него.
— Това ще е интересно — съвсем ненужно прошепна Тапиа на Естил.
Малко беше да се каже, че е интересно. Ако маскировката им като пострадал кораб не свършеше работа, разрушителят щеше да ги нападне всеки миг. Тапиа не знаеше дали рефлексите им и мощността на „Ричардс“ ще са достатъчни, за да избягат.
Екраните на пасивните детектори угаснаха и тя си отдъхна. При неуспех на измамата те щяха да покажат, че боен компютър прицелва насочващ лъч в тактическия кораб.
— Когато сте готов, лейтенант.
Естил кимна. Тапиа подаде захранване в своя пулт. Лейтенантът пусна насочващ лъч към щурмовия кораб. Сближаване… сближаване… точно в целта.
Тя рязко подаде мощност… прати сигнал на инженера, който направи същото… и „Ричардс“ оживя. След две секунди Естил изстреля своята „Кали“.
Системите за тревога в таанските кораби ревнаха. Разрушителите се престроиха в атакуваща формация, а кръстосвачът се устреми напред да защити поверения му щурмови кораб, който пък започна маневри за избягване на нападението.
Тапиа беше прекалено заета, за да гледа какво става. Движеше „Ричардс“ с пълна мощност по ексцентрична орбита, заложена в компютъра, и сега я интересуваше само оцеляването.
„Кали“ беше на броени секунди от мишената, когато таанският щурмови кораб я посрещна със залп от ракети за противодействие.
Те би трябвало да се окажат безполезни.
Стандартна процедура за всеки оръжейник, насочващ ракетата чрез шлем за управление, беше да остане с „птичката“ си до мига на контакта. Но незнайно защо Естил преживяваше сблъсъка като илюзорна смърт. В последния миг натисна бутона за взривяване и смъкна шлема от главата си.
Експлозията заличи всичко от екраните за заден обзор в „Ричардс“.
— Разбихме го! — викна лейтенантът.
Пак нахлупи шлема и пусна рояк ракети „Гоблин“, за да прикрият изтеглянето им.
Тапиа се взираше в индикатора за обсег — към тях летяха таански ракети. Сближаване… невъзможно. „Ричардс“ ги надбягваше.
Успя да отдели само миг, за да види мигащите точки на главния екран. Те показваха същия брой таански кораби както преди десет минути.
Никой не й повярва… освен таанците. „Кали“ наистина се взриви при стълкновение с антиракета. Четири от носещите рамки в корпуса на щурмовия кораб се разкривиха, но фронтовите ремонтни бази на таанците щяха да го поправят за няколко дни.
Тя все пак се опита… но никой не желаеше да я изслуша.
