Флотът на прокълнатите

Махони следеше в новия си щаб, заровен на сто метра под хълмче близо до космодрума на Кавит, как комуникационните му екипи един по един губят връзка с частите извън главната планета. Лицето му не изразяваше нищо.

Една техничка впери яростен поглед в своя генерал от кръглия балкон около централните пултове. „Този е целият от империум! — каза си вбесена. — На гадняра дори не му пука!“

А Махони все пак се опитваше да вникне в чувствата си. Мислеше си с одобрение, че нямаше нито едно съобщение хората му да са се огънали. „Ами ти, Йън? Вече имаш… я да видим, около двадесет и пет процента загуби. Е, как е? Не е чак толкова зле. Не по-лошо от, да речем, ампутация на дясната ръка без упойка. Я не се съжалявай, генерале. Ако направиш някоя тъпотия — разревеш се или се разпсуваш, цялата ти дивизия може да рухне. Брей, че самочувствие имаш. И какво като рухнат? Това ти е последното изпълнение, нали? Накрая няма да остане кой в Първа гвардейска да напише и предсмъртна бележка. Точно както казах на Стен. Ще дадем мъченици за каузата на Империята. Стига, Йън. Имаш работа за вършене“.

Махони направи знак на един оператор и незабавно го свързаха с командирите на всички оцелели части.

— Те напират. Изкарайте резервите от бърлогите и се подгответе.

Опората под краката на Махони внезапно се разтресе, осветлението примига два пъти, преди да се задейства изправна аварийна мрежа.

Таанците удряха по самия Кавит.

На предна линия пуснаха безпилотни кораби за обстрел на наземни цели. Зенитните батареи на флота и дивизията спазваха заповедта да не откриват огън. Почти нямаха запаси от муниции и ракети. Чакайте, бе им казано, истинските мишени — корабите с екипажи. Очакваше се те да са във втората вълна на атаката.

Но Атаго приложи друга тактика.

Вторият елемент от нахлуването бяха двадесет малки щурмови съда. Те се отвориха и от всеки към града паднаха шест капсули с войници. Всяка побираше отряд таански командоси.

За разлика от по-голямата капсула на въоръжение в Империята, която имаше криле и забавяше падането си с отделящи се парашути, тези имаха само спирачни реактивни двигатели, които се включваха обърнати надолу на съвсем малко разстояние от повърхността.

Някои капсули тъй и не заеха правилно положение и двигателите ги завъртяха във въздуха, преди да ги забият с все сила в земята. Дори онези, които изпълниха маневрата добре, намалиха скоростта до около 50 километра в час. Вътрешната облицовка трябваше да смекчи остатъчното сътресение… донякъде. Тридесет процента от командосите успяха да се измъкнат от разбитите си капсули, да се престроят и да се насочат към посочените им цели.

Това беше напълно задоволително — лейди Атаго предвиждаше и допускаше осемдесет процента загуби при кацането. Таанският цинизъм стигна и по-далеч. Тя не очакваше никоя от набелязаните цели да бъде завзета. Това не бе казано на командосите при инструктажа, нито пък им разкриха тяхното истинско предназначение — да боцкат като с игли отбраняващите се имперски войски, да отвличат вниманието им от приземяването на основните сили.

Въпреки всичко един отряд командоси стигна до целта — хотел „Карлтън“. Според Атаго не беше изключено там все още да е настанен щабът на 23-ти флот. Той обаче беше изоставен преди седмици. Ван Дорман се върна в „Блатен паток“, прибран в дълбоко укритие близо до космодрума. Командосите наистина отвличаха вниманието, но само на гвардейските патрули по улиците. Предните таански отряди се провалиха, обаче причиниха жертви и прахосване на боеприпаси. Империята не можеше да си позволи нито едното, нито другото.

Третата вълна беше най-мощна — четири линейни кораба, сред тях възстановеният „Форез“, отново станал флагман на Атаго и Деска, двадесет кръстосвача и цяла орда разрушители обсипваха с огън планетата. В средата на бойния строй бяха седемдесет и петте шишкави щурмови кораба.

Скритите дотогава ракетни батареи се подадоха от гола земя, от къщи и бараки, а един особено находчив разчет се възползва от двупалубен изоставен гравислед. Беше почти невъзможно да не улучат.

Но също толкова невъзможно беше да поразят всички таански кораби. Шестдесет и три щурмови кораба се приземиха в кръг с радиус към 400 километра около град Кавит, люковете им се отвориха като миди и щурмоваците се изсипаха навън.

Лейди Атаго си позволи доволна усмивка. Според нея оставаше само окончателното прочистване.

56.

„Гембъл“ висеше в пространството, екипажът се надяваше, че се е потулил от кацащите на Кавит таански сили зад една от луните на планетата. Всички без Фос, който следеше показанията на сензорите, се натъпкаха в мъничката столова, за да решат какво да правят.

Затруднението на Стен и Килгър се състоеше във факта, че и двамата не се сещаха за начин да нападнат таанците, без да навлекат гибел на собствения си кораб. Алекс подхвърли:

— Доколкото ми увира чутурата, длъжността ми не предвижда да се правя на камикази или каквото там беше думичката.

Стен би се примирил с необходимостта от самоубийствена мисия, ако имаше стратегическа цел и шанс да спре таанците. Но всяка предложена идея, която вкарваха в бойния компютър, даваше вероятност деветдесет и девет цяло и още не знам си колко деветки след десетичната запетая, че не биха се промушили през външния защитен периметър от таански разрушители. Май се оказваше невъзможно да подготвят и осъществят атака срещу някой от тежките кораби на врага.

— Защо не завъртим прашката? — хрумна й на Контрерас, бивше ченге, а сега помощник-боцман в „Гембъл“. — С пълна мощност около луната, после и около Кавит, а ще ги ударим на връщане.

— Няма да стане — охлади я Стен. — Излезем ли иззад спътника, таанците ще ни засекат. Ще имат предостатъчно време да предвидят курса ни и да ни заковат, щом се появим.

Тя си подръпна ухото и потъна в мълчание.

— Сър, не можем просто тъй да си седим тука — натърти Маккой, бивш пандизчия, вече техник- старшина в двигателния отсек. — Имаме ли представа какво е оцеляло от нашия флот?

— Още приемаме сигнали, които според Фос са от „Блатен паток“. И изглежда, два-три от нашите разрушители засега хвъркат.

— Е, тогава може би да почакаме — помъчи се да измисли нещо Маккой. — Рано или късно някой ще си опита късмета от Кавит. И тогава ние ще халосаме таанците от другата страна.

Стен си задъвка нокътя на палеца.

— Смотан план — отсъди накрая. — Някой не измъдри ли по-свестен?

Всички завъртяха глави.

— Добре, Маккой. Да опитаме. Който не е на вахта, да гушка възглавницата.

Постхипнотичните внушения помагаха на свободните от дежурство да заспиват мигновено и да се събуждат готови за работа при команда. Но още преди някой да се добере до койката си, детекторите на кораба вдигнаха тревога.

Стен спринтира към командната зала. Фос показа едно екранче с мигаща точка в единия край.

— Това е „Ричардс“, сър. Опознавателният код съвпада. А онова…

Стен не се нуждаеше от обяснения — съседният екран показваше по-голямо изображение. Таански кораб, разбира се. Вероятно тежък разрушител.

Фос прехвърли двете изображения върху по-големия централен екран.

— Той догонва „Ричардс“.

Стен вече използваше цялата мощност на предавателя, нарушавайки радиомълчанието. Таанците несъмнено щяха да го засекат, само че току-виж успееше да спаси „Ричардс“ — а за кожата си щеше да се тревожи по-късно.

— „Ричардс“… „Ричардс“… тук „Гембъл“. Караконджул по орбита за прехващане. Догонва ви.