Флотът на прокълнатите

покланят с окървавени ръце пред своите богове — боговете на заразите, опустошението и хаоса.

Няма да ви заблуждавам, съграждани. Удариха ни, където сме уязвими. И не безуспешно. Съветвам ги да се порадват на пламъчето на тази свещ. Защото светлинката на успеха им наистина ще е мимолетна.

Войната е върховното зло. Но понякога се налага да воюваме. Дори на войните, водени с най-себични цели, се приписват благородни подбуди. И най-жестокият тиран ще се стреми да намери искрица почтеност в сърцето си, която да оправдава започнатото от него клане.

Но не и таанците. Някои от вас може би са видели пиратските предавания на тяхната пропаганда. Какво искат те?

Искат да разгромят нашата Империя.

Искат да унищожат мен.

Но какво предлагат? Какво обещават?

Ако се вярва на таанците, тяхната победа ще даде на всички същества равен дял от величието им. И какво величие обещават? То не е повече храна. Не е по-голяма сигурност. Не е увереност, че още неродените поколения няма да са изложени на опасностите, сред които живеем. Не. Те не споменават такива неща.

Само величие. Понякога го наричат предопределението на цивилизацията. Но на тяхната цивилизация.

Световете и народите, покорени от таанците и стенещи без надежда и без свидетели под бича им, биха могли да ни разкажат какво им е донесло това предопределение.

Отчаяние. Нищета. И накрая смърт — единственото благо, което таанците всъщност даряват, защото единствено смъртта е избавление от тяхната тирания.

Вече казах, че постигнаха победи. Споменах и че е най-добре да им се насладят по-бързо. Защото сега вълната се обръща.

Сега говоря на народите, потиснати от таанците. Не губете кураж. Не сте забравени. Те ще бъдат прогонени. И отново ще има мир.

А сега желая да се обърна към онези, които се оставиха да бъдат примамени от увещанията на таанците, сякаш са кучета, привлечени от сладникавата смрад на разложението. Замислете се за таанците и техните нрави. Преди тази война съюзите, сключени от тях, бяха потъпквани при първия удобен случай. Единственият съюз, който те признават, е между господаря и роба.

Проучете миналото им. И си спомнете старата поговорка: „Ако желаеш да хапнеш на една трапеза с дявола, носи си много дълга лъжица“.

Ще се обърна пряко и към враговете.

Хвалите се на висок глас със силата си. Разтръбявате завоеванията си. Дърдорите колко сте близо до победата.

Хвалете се колкото си искате. Но докато протягате ръце към последната цел, ще виждате как тя ви се изплъзва все по-надалеч.

Войниците от вашите армии и флотове ще срещат само смърт във всичките й неприятни образи. Ще се сблъскват не само с противник, въоръжен страховито на бойните позиции, но и с гибелния гняв на онези, които разяриха с наглостта си. Тежка ще е участта и на онези сред вас, които не се сражават. Напразно ще чакат техните младежи да се приберат у дома. А след време ще видят как собствените им небеса пламват.

Империята ще се завърне с огън и меч.

И накрая се обръщам към военните предводители на таанците, чиито уши може би са глухи от презрение към думите ми. Вие посяхте този вятър. И ще пожънете ураган.

Който ме познава, е убеден, че аз не давам обещания, ако не мога да ги изпълня. Затова днес обещавам едно-единствено нещо. След едно поколение думата „таанец“ ще бъде лишена от смисъл освен за историците, които бродят из тъмните коридори на миналото.

Вие започнахте тази война. Аз ще я завърша. И таанците с цялата си мощ ще бъдат повалени в праха на забравата!

Вечният император се обърна рязко и слезе от подиума.

Още докато пишеше речта си, знаеше колко е добра.

Беше я изпипал умело — всички в парламента му ръкопляскаха прави. „Само така, че иначе…“ И тогава забеляза, че и техниците от сим-мрежата — най-отегчените наблюдатели, крещят, забравили за записа.

На Вечния император му оставаше само да измисли как да спази обещанието си.

58.

Компютърът, който трябваше да се справя с повредите, откри една наполовина годна схема и Стен долови, че в уредите за управление замъждука оживление.

Тактическият кораб беше на по-малко от километър и половина над повърхността. А тя никак не личеше в стелещата се мъгла, през която фучаха. Ръцете на Стен зашариха светкавично по пулта. Спирачни двигатели на носа — пълна аварийна мощност. Основен двигател Юкава — пълна аварийна мощност.

Ревящи аларми и просветващи датчици му подсказваха, че на уредите за управление им остава живот колкото на мушица еднодневка. Имаше време да пусне генераторите на Маклийн с пълната им мощност, преди в пулта отново да се възцари мъртвило. И му остана да умува над един проблем — ако пропадането на „Гембъл“ бъдеше спряно преди катастрофата, корабът щеше да подскочи право нагоре, където вероятно щеше да се насади в прицелните устройства на чакащите го таански прехващачи. Ако пък не, можеше да избира между куп неприятни възможности. Стен удари по бутона за предпазните ремъци на креслото си и се хвана здраво.

„Гембъл“ беше в почти вертикално положение, когато се стовари.

Късметът на кораба се завърна за миг. При толкова шансове да се блъсне в планински зъбер, в ледник или в свлачище „Гембъл“ се хързулна с кърмата напред по отрупано със сняг поле. Снегът се уплътняваше и се топеше, отнемайки от скоростта му.

Друго табло се пробуди в червено и оповести най-голямата беда — „ДВИГАТЕЛНИТЕ СОПЛА СЕ ЗАДРЪСТВАТ“. Ръката на Стен вече посягаше към аварийното изключване на мощността, когато корабният компютър реши, че като ще се умира, по-добре да не е с Вагнеров размах, и изпревари капитана.

Всички системи се изключиха и „Гембъл“ спря с друсане.

Тишината щеше да е пълна, ако не беше приглушеното съскане от нажежения корабен корпус, който се охлаждаше в снега.

В чернилката Стен напипа едно шкафче и намери фенерче. Бисерната светлина му показа смачканата контролна зала.

— Всички сектори да докладват!

Още едно достойнство на толкова малкия кораб — крясъкът на Стен отекна в повечето помещения и бързо бе предаден дори в двигателния отсек на кърмата. Той разкопча ремъците и понечи да се изправи. Внезапен тътен го разлюля. Боботенето се засили, после „Гембъл“ се разтърси и се кривна на няколко градуса.

Някои от екипажа извикаха стреснато.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Стен.

— Хич не знам — отвърна Алекс, — ама не е на добро.

Стен чакаше да се случи още нещо.

Не дочака. Явно „Гембъл“ бе замрял във вечен покой.

Стен огледа положението.

Изобщо не беше добро. Един ранен от „Ричардс“ бе загинал при падането. Маккой от собствения му екипаж се бе опекъл заради късо съединение в контролно табло на двигателите. Имаше още двама мъртъвци и двама тежко ранени. Останалите бяха със сътресения, натъртвания и дребни счупвания.

Корабът беше развалина. Работеха само приемо-предавателите в скафандрите и в миниатюрните спасителни комплекти, но Стен нямаше намерение да ги използва. Преди всичко защото според него