войниците си свършат работата, някой трябва да плати набъбналата сметка. По която на всичко отгоре се трупат и лихви. И е по-добре да не допускаш грешката да не я платиш. В противен случай следващия път, когато се наложи да воюваш, хората ще вдигнат многократно цената и лихвата, преди да ти дадат малко пари назаем. Същото важи и за онези, чийто живот излагаме на риск. Ако ги докараме до мизерия, няма да се разчувстват особено, когато отново ги накараме да воюват, колкото и достойна да е каузата, която ще изтъкнем. Лично аз възнамерявам да си затегна колана. Да намаля данъците до мирновременните нива. Един мил. Не повече. И може би след известно време намаление до две трети от мила. По този начин местните правителства могат да заложат на свой данък от четвърт мил, за да изплатят своя дял от цената за тази тъпа война.
— Поне можем да увеличим производството на АМ2 — каза Суламора. — Това ще донесе повече данъци. Освен че ще я поевтини, за да можем да оперираме.
— Със сигурност — продължи Вечният император. — А също така ще обезцени неимоверно кредита. Хората ще се разхождат с ръчни колички от материята, за да си купят чаша бира.
Суламора не знаеше какво е ръчна количка, но схвана смисъла.
— Споменахте бира — възползва се той. — Има начин да направим пари, на който никой няма да се противопостави. Данък върху бирата. Данък върху наркотиците. Данък върху забавленията…
— Някога се наричаше данък „порок“ — отново го прекъсна сухо Императорът. — Поредната тъпа идея. В касапницата между мен и таанците бяха убити и осакатени повече създания, отколкото ми се иска да си представя. Остана една доста мизерна групичка. Та създанията в тази групичка може да не са единодушни по много въпроси, но ако го допуснем, мизерията ще е първият чук, който ще вдигнат. И ще го стоварят върху нашите глави, Танз. Гарантирам ти го. Не. Сега е моментът да ги тласнем към малко повече порок, ако не друго. Много спектакли. И почти безплатни, по дяволите.
Суламора изобщо не можа да схване смисъла на казаното. Императорът се направи, че не забелязва, и продължи:
— Колкото до това хората да са доволни, знаеш, че всички говорим за значителни увеличения на заплатите, нали? А щом искаш да продаваш, ти трябва значително намаление на цените. Всъщност, тъй като повечето мои приятели капиталисти обикновено твърде бавно схващат накъде вървят работите по подобни въпроси, обмислям въвеждането на доста строги законодателни мерки в това отношение.
— Как… как си го представяте въобще? — запелтечи Суламора.
— Много просто. По-малко работна ръка, по-високи заплати. По-ниски цени означава по-висока производителност, която осигурява стоки, които хората могат да си позволят да купят. И големи количества евтин материал, от който да се произвеждат тези стоки. За всеки, който е далновиден, искам да кажа. Да вземем всички тези твои кораби, Танз.
Суламора изпита усещането, че Императорът забива кинжал в ребрата му. Стана му ясно, че възнамерява да му стовари всички тези военни кораби, които много скоро щяха да са съвсем безполезни.
— С минимално преустройство — продължи Императорът — ще разполагаш с огромни количества скрап, който би могъл да ти върши работа като материал за всяко полезно производство.
— Например? — почти прошепна Суламора.
Вечният император повдигна рамене.
— Вече прекаляваш. Имаш си гении по проучване и развитие. Накарай ги да разработят някои нови устройства за готвене, вместо да измъчват бедните хорица. Сигурно е по-лесно. По дяволите, Танз. Колкото повече си мисля за всичко това, разбирам, че става дума за реални възможности. Почти ми се приисква да не ми тежи на гърба тази тъпа служба. Всеки тип с малко мозък, малко пари и много енергия може да натрупа огромно богатство от цялата тази работа.
Суламора не можа да се сдържи да не попита:
— Наистина ли вярвате във всичко това?
— Разбира се, че вярвам — възкликна Императорът. — Поне съм сигурен, че аз бих могъл, макар да си мислиш, че само си приказвам. Факт е, че повечето императори са си го мислели. Навремето имало една кралица. Та тя казвала почти същото на съветниците си. Непрекъснато им повтаряла, че ако по някакъв начин я изритат от трона и я хвърлят на някой пуст бряг без нищо друго освен фустанелите й, скоро отново ще стъпи на крака. Някои от съветниците й й се присмивали зад гърба. Казва се Елизабет. Елизабет Първа. Да си чувал за нея?
Танз Суламора поклати глава. Разбираше, че аудиенцията му е на приключване.
— Трябва да е била голяма работа — добави замислено Императорът. — Според някои историци е била най-големият управник, който се е раждал. Може и да са прави.
През главата на Суламора мина обезпокоителна мисъл. Запита се какво ли е станало със съветниците. Дето й се присмивали. Дали се бяха замисляли, че…
— Естествено била доста експедитивна със секирата — продължи Императорът, сякаш доловил какви мисли безпокоят съзнанието на Суламора.
Корабният магнат се изправи светкавично на крака и едва не бутна чашата си.
— Извинете, сър — заекна той, — но мисля…
— Добре ли си? — попита Императорът и го погледна със странно озадачено изражение.
Може би на Суламора само му се бе сторило така. Поднесе извинения, че изпитва леко неразположение, и след като беше освободен, забърза към вратата. В момента, в който тя се отваряше със съскане, Императорът го повика. Суламора се извърна с усилие и ужас.
— Да, сър?
— Без повече изненади, Танз, разбрано? — каза Императорът. — Не обичам изненадите.
Танз Суламора смотолеви някакво обещание и се отдалечи припряно, като се заричаше да го наруши при първа възможност.
Продължи да говори, без никой да го прекъсне, почти цял час. Членовете на Личния съвет слушаха във вцепенено безмълвие докато излагаше с пълни подробности разговора си с Императора. Суламора не украсяваше разказа си, тоест не се опитваше да се изкара по-голям храбрец, отколкото беше. Знаеше, че колегите му не са по хиперболите. Интересуваха ги единствено фактите — и получаваха единствено фактите.
След като приключи, известно време никой не каза нищо. Измина цяла вечност, докато всеки попълни белите полета и изчисли личните последици за себе си от онова, което възнамеряваше да направи Вечният император.
Мълчанието наруши Волмер.
— Но… но… става дума за абсолютна катастрофа. Не разбира ли… Боже господи! Трябва да го спрем!
Сякаш собствените му думи го цапардосаха по главата като гумена палка и той се изчерви и отново потъна в мълчание. След необходимата пауза Танз Суламора подхвърли, че може би всички биха се почувствали по-добре от една разходка в гората.
„Разходка в гората“ беше старинен политически термин, който означаваше „да потърсим споразумение“, така че представител от даден лагер да убеди друг, че двамата трябва да преглътнат някое твърде горчиво лекарство. Или с други думи, беше начин за вземане на изключително трудно решение без натиск от външния свят.
Танз Суламора имаше предвид нещо подобно, когато предложи да се разходят. С тази разлика, че в този случай очевидно вече бяха постигнали споразумение. Беше убеден, че всички знаят какво трябва да се направи, но всеки поотделно се боеше да го предложи пръв. Суламора беше деветдесет процента прав.
Членовете на Съвета изминаха много километри — лъкатушеха между дърветата и от време на време спираха, за да подишат чист въздух или да послушат чуруликането на птиците. И се преструваха, че това ги интересува. Преструваха се, че се наслаждават на простичките неща. Но стомасите на всички се бяха свили като оловни топки. Най-накрая Кайес откри дебата.
— Волмер е прав — каза той. — Не виждам друго решение. Може би то е най-доброто. Този човек очевидно не е наясно с реалността.
