Отмъщението на прокълнатите

отдалечил се на няколко метра от кома, докато се преструваше, че се пазари с някакъв магазинер, двама масивни мъжаги с ниско подстригани коси притичаха към комкабинката.

Секретни главорези, реши той. Плати за каквото там се пазареше и се шмугна в тълпата.

Лайза също беше застигната от войната, Явно беше потънала в лабиринтите на разузнаването. Център за съобщения, друг път. Стен се намръщи. Май щеше да прекара самотна ваканция, освен ако не налетеше на някое местно дарование. И щом се сети за това, се запъти да открие библиотека, за да разбере дали в имота му се срещат подобни дарования.

Не се срещаха — или поне така беше според всевъзможните звездни фишове, които прегледа.

Името на света беше Смолбридж10. Приблизително 0,87 Зем- размер, пропорционална гравитация, Зем-нормална атмосфера, три АЕ11 от угасваща жълта звезда. Тропически до субтропически климат. Флора/фауна…

В оскъдния доклад на Имперската изследователска мисия се твърдеше, че на Смолбридж — тогава все още наричан „изследователски свят XM-Y–1134…“ и още цяла редица цифри и букви — няма нищо особено любопитно освен огромен брой представители на семейство „Орхидеи“, гигантски екземпляри на „Polypodiosida“… бъръ-бъръ… насекоми… бъръ-бъръ… безвредни… годна за пиене вода в следните бъръ-бъръ наличности… плюс годни за храна водни обитатели, заслужаващи проучване дали са подходящи за търговски цели… фауна… нищо, което би се опитало да го изяде, като се изключи дребна, доста плашлива подобна на котка твар, която би могла да направи опит да забие нокти в него, ако мине покрай бърлогата й — може би. Друго нищо особено, което, обобщаваше изследователският екип, е доказателство, че нищо не е направило опит да ги ликвидира. НЕ СА ЗАБЕЛЯЗАНИ СЪЩЕСТВА НА ПО-ВИСШ СТАДИЙ НА РАЗВИТИЕ.

Стен, изглежда, беше станал собственик на рай от осма степен по десетобалната скала, независимо че не беше стигнал кой знае колко далеч в развитието си.

Но пък какви ли дивотии бяха направили човеците след откриването му, за да го съсипят? Все пак някой беше дал име на „изследователски свят…“ и цялата тази редичка от цифри и букви. Стен захрани фиша от собствените си файлове.

Отговорът беше — никой. Беше останало от някакъв предприемач, натрупал богатството си от нещо, за което никой не се беше досещал, след което беше решил, че е открил ниша в предприемачеството. Дал име на света, построил за себе си и, заключи Стен, за платените си компаньонки за удоволствия доста приятно замъче и в добавка космодрум по последна дума на модата, след което фалирал, докато се опитвал да натрупа второ, трето и прочие състояния.

Още веднъж — истински рай.

Стен неочаквано изруга на долнотаански, нещо от сорта, че майката на този, който го подслушва, би могла да поеме цял батальон на един път… и се извърна рязко от екрана, понеже чу хихикане.

Пред компютъра на съседната банка седеше много млада, много висока, много руса дама.

— Разбрахте ли ме? — попита той.

— Да.

Съвършено наясно, че и без това не особено изтънчените му маниери със сигурност не са се усъвършенствали от престоя му във военнопленническите лагери, Стен се изчерви и поднесе извиненията си.

Дамата се представи като Ким Лаврансдотер и поясни. Говори високо-, ниско-, средно– и военнотаански. Изследовател и историк, доктор по еди-какво си по таанска култура и по еди-какво си по таанска история, изключително доволна, че проучванията й са удостоени с покана да пристигне на Първичен свят и да работи в Имперски социални анализи.

— Вероятно не би трябвало да ви го казвам — добави тя притеснено. — Предполагам, че проучванията ни представляват интерес за разузнаването, макар никой да не споменава нищо такова.

Стен я успокои.

Имаше официално разрешително, включително „Само лично — имперски щаб“, независимо че не изреди чак такива подробности.

Беше изключително красива.

А Стен беше изключително самотен.

Предложи да й вземе кафе.

Остана си все така красива.

Заведе я на вечеря.

На следващия ден я взе със себе си, за да се види със старите си приятели Марр и Сенн в тяхната кристална светлинна кула.

Тя ги очарова.

Продължи да очарова и Стен.

Наистина беше много красива, увери се за пореден път на следващата сутрин, докато лежеше гол до нея.

Може би…

Стен искрено се зарадва, че Ким отдавна не беше взимала отпуска, и предположи, че ще е великолепно да прескочи с него до Смолбридж. Тя не познаваше собственик на планета, камо ли на състезателна яхта — защото отидоха с яхта там.

Би трябвало да се досети.

Но не го направи.

Може би възприятията му все още бяха притъпени от прекараното в затвора време. Или заради Ким. Или пък заради самата Смолбридж.

Рай… от арктическите склонове до дългите песъчливи плажове на островите с вълни, които се търкалят в къдраво безконечно съвършенство. Плодовете бяха възхитителни; замъкът разточителен, роботизиран и очевидно снабден с всякакви напитки и храна, за които би могло да ти хрумне.

Дори наподобяващият котка хищник се оказа общо взето доброжелателен и по-впечатлен от аварийните дажби, отколкото от човешка плът.

Докато лентяйстваха и изследваха, Стен се образоваше.

Лаврансдотер, убеди се той, заслужаваше до една степените, които имаше, плюс още няколко. Беше специалист по Таан. Дори Стен, който смяташе, че е научил по принуда всичко, което може да се научи за военната култура, узнаваше нови неща. И омразата му позатихна. Започна да изпитва едва ли не състрадание към всеки отделен таанец и всяка отделна таанка, жертви на своята биография и своята култура.

Почти, но не съвсем.

След като и последният таански лорд бъдеше смазан и тяхната култура и деяния се превърнеха в руини, вероятно би изпитал желание да допусне, че таанците притежават качествата да се присъединят към цивилизованите раси.

Почти, но не съвсем.

Така изтече отпуската — в бленуване ден и нощ.

Би трябвало да се досети.

Но не се.

Не и до сутринта, когато една от дистанционните аларми на космодрума не замърка и не го събуди, Ким се прозя, отпуснала глава върху рамото му, измърка и заспа пак.

Стен се пресегна и включи екрана.

Видя огромния кораб върху собствената си площадка за кацане — край него яхткорабчето приличаше на джудже, — изръмжа и скочи. Погледна навъсено Ким, когато тя все пак се събуди, протегна се и се усмихна.

— Какъв чин имащ?

Ким не престана да се усмихва.

— Достатъчно висок, Стен. Полковник.

— Корпус „Меркурий“?

— Корпус „Меркурий“.