Отмъщението на прокълнатите

— Доколкото разбирам — каза младият мъж, — нашата раса има един-единствен проблем.

Старши дипломат Екю от Манаби се носеше над безукорно чистия под на напуснатата фабрика, триметровата му опашка се виеше под него като змия.

— Хм — смънка той с възможно най-неутралния си тон.

— Надявам се да го разберете — каза младият мъж.

Екю размаха криле, което би могло да се възприеме като знак за леко насърчение.

— Ние възприемаме нашата раса като единично създание. Като се започне от дните на камъка на известната като Земя планета, когато властвахме поради расова привилегированост, и се стигне до дните, когато ни нападна, победи и почти унищожи по-могъща раса. Но в продължение на векове ние устояхме. Когато емигрирахме в нашата система, решихме никога повече да не сме създания на момента. Историята и расовата ни памет ще се погрижат за отговорите. Предпочетохме дългосрочната перспектива. Това се оказа първата ни грешка: пропуснахме да се запитаме как ще си осигуряваме насъщния. И второ, забравихме, че кацналите на оградата са уязвими мишени и за двете страни. Крайният резултат? Построихме фабрики преди войната и войната започна. Отказваме да произвеждаме военни материали. А никой не проявява интерес към нищо друго.

— Освен онези — изсъска младият мъж. — Онези, които желаят да работят по предположение. При съотношение девет към едно. Девет за тях, подпалвачите, и едно за нас, просто защото имаме желание да направим и да бием техните тъпани. А и онези другите, таанците, които толкова пъти ни уверяваха, че нямат противоречия с нас, настояват да кацат с корабите си, да ги снабдяваме и да задоволяваме нуждите на екипажите им в потвърждение на нашия неутралитет; които ни облагат с данъци, защото съзнават, че искаме да ги подкрепим; и т.н. и т.н. Това би могло да се изтърпи. Имаме достатъчно ресурси да издържаме нашите работници, които нямат какво да правят. Достатъчно толерантни сме към онези, които предоставят своите услуги и тела на Таан. Но какво ще последва?

Манабците бяха известни и използвани из цялата Империя като дипломати. Бяха носещи се във въздуха съвършено неутрални създания, поради което бяха специалисти по отношение на деликатните държавни дела. Беше абсолютно неизвестно, че още в момента на избухването на таанската война старши дипломат Екю бе обявил, че манабците са на страната на Империята — не защото смятаха, че Императорът е образец на цивилизацията, а защото възприемаха поражението на Империята като връщане към варварството. Тази подкрепа беше известна на обединеното манабско разузнаване, на Вечния император и на никой друг. За таанците, за неутралните системи и за самата Империя те си оставаха същите — съвършените държавници.

— Онова, което ще последва — започна старши дипломат Екю, — е една неизвестност. Единственото, което бих пожелал, е практиката ви в миналото и убедеността ви в расовата идентичност да ви посочат пътя. А така също ви благодаря за вашето доверие и споделям проблемите ви. Но причината, поради която съм тук, няма нищо общо с всичко това. Помолен съм от представител на Вечния император да предам следното: „Императорът е наясно с тежкото положение на Петте нации и е дълбоко опечален. Затова ще удвои уговореното количество АМ2 за вашите светове и дълбоко се надява, че по този начин проблемите ще бъдат облекчени“.

Старши дипломат Екю остана силно впечатлен от младия мъж, чието изражение по време на изявлението се промени само три пъти. Може би, помисли си той, след няколко епохи човеците ще се усъвършенстват.

— Какви са уловките?

— Моля?

— Условията. Задълженията.

— Никакви.

— Не ми се вярва — отговори младият мъж.

— Предупреден съм, че няма да повярвате — продължи старши дипломат Екю. — Инструктиран съм, че вашите космодруми би трябвало да се подготвят за пристигането на шест имперски енергийни кораба в рамките на шест зем-дни след моето пристигане във вашата система.

След като предаде посланието и за момента не получи никакъв отговор, старши дипломат Екю се извиси и масивното му, обагрено в черно-червено тяло се понесе към кораба.

Запита се колко време ще отнеме на Петте нации, за да оттеглят неутралитета си и да застанат на страната на Империята. За съжаление не беше специалист по онова, което наричат комар, а и не се досещаше за никого, с когото да осъществи тази дейност.

Старши дипломат Екю си помисли, че се превръща в малко нещо дегенерат… и се притесни, че това не го притеснява.

Огневи бригаден командир Хеебнер беше късметлия в една наглед безнадеждна ситуация.

Преди известно време бедите го сполетяваха една след друга. Призоваха го в таанските сили и го хвърлиха в боя, и вместо да се отдаде на любимото си занимание да подкастря семейните овошки, той беше дълбоко нещастен/щастлив.

След като частта му беше унищожена, попадна в свръхохранявана крепост… и се измъкна. Информира началниците си за начина за проникване… и не го задължиха да участва в последвалото кръвопролитно нападение.

Вместо това го повишиха и го назначиха на безопасно местенце.

Не, както беше очаквал, на някаква служба за набиране на новобранци, а — за да оправдае новия си шеметен чин — като подофицер на площадка за ракети SAA на таанския свят-крепост Итан. Наградената му с орден ракетна площадка се намираше на върха на една планина, почетната му длъжност предполагаше, че той пръв ще влезе в бой с имперските части, позволили си глупостта да нападнат Итан.

Тъй като вече беше прострелван, Хеебнер много бързо и уместно предефинира почетната си длъжност.

Той беше мишена.

А мишените ги уцелват.

Не беше съвсем сигурен как да се справи със ситуацията. Нито пък беше наясно как да подреди войниците си в подходящия боен строй, за да не го разжалват и да го изпратят в нападателна част на предните линии.

А най-същественото беше, че нямаше никаква представа накъде е пътят му за отстъпление, ако ракетната му площадка наистина бъде нападната.

Тъй че наистина беше късметлия.

По-голяма част от бойците му бяха доброволци от таанската организация Ревностна младеж и бяха твърдо решени да докажат на своя командир, героя от битката за Кавит и разузнавача, разкрил на изключително героичния, изключително благородния, изключително наградения и изключително мъртвия капитан-щурмовак Сантол начина да атакува онази имперска твърдина, че са достойни за гласуваното доверие.

Преустройството се заключаваше в това, че те създадоха свои собствени правила, малко по-строги от бруталните таански разпоредби; собствени условия на живот, изключително спартански; и собствен режим. Огневи бригаден командир Хеебнер трябваше само да се измъкне по някое време от квартирата си, да даде нужните указания и да си гледа работата.

Хеебнер беше късметлия също така, тъй като нямаше вкус нито към луксозни покои, нито към облагите на чина, нито към привилегиите на властта. Бойците му от Ревностна младеж се възхищаваха на спартанския му начин на живот. Това беше истинският Стил на таанеца.

Истината се заключаваше в това, че Хеебнер беше прекалено глупав, за да си даде сметка от какво би могъл да се възползва.

Тъй като частта му беше минала на самоуправление, Хеебнер уплътняваше времето си със скитане из чукарите в търсене на добро безопасно местенце, където да се завре, когато настъпи бъркотията. Един ден с изненада откри под ракетната площадка няколко хектара отдавна изоставени овошки.

Хеебнер се въодушеви. Спомена, че по всяка вероятност в бойния арсенал липсват инструменти за кастрене. Недоумяващият му адютант реши, че Героят от Кавит възнамерява да ги научи на нещо —