Всички кимнаха, облекчени, че най-накрая е казано на глас. Освен Волмер. Беше се вцепенил от страх. Изтърваното от него подхвърляне беше изопачено и превърнато в нещо, с което не желаеше да има нищо общо. Може и да беше помислил, дори може да беше споменал за убийство. Но сега това се стовари върху му като кръвопролитна измяна.
— Какви ги говорите? Боже господи, не искам никакво… Вижте, всички сме адски напрегнати. Не разсъждаваме трезво. Нека да поемем дълбоко дъх и да помислим отново. А? Време е да се прибираме, прав ли съм? Да се заемем с делата си?
Суламора се лепна за него като змия. Прегърна го успокоително през рамото. Потупа го по гърба, разроши косата му и го дръпна малко встрани от останалите.
— Недоразумение… не това имаше предвид… Метафорично казано…
И т.н., и т.н. Волмер поглъщаше думите му като удавник, съгласяваше се, успокояваше се все повече и повече.
Докато го извеждаше, Суламора хвърли поглед през рамо към останалите. Всички го гледаха вторачено. Споразумението беше постигнато. Сделката беше направена.
Суламора се разсмя на някаква глуповата шега, която подхвърли Волмер, и го потупа одобрително по гърба… и си мислеше, че тъкмо това е първата точка, в която трябва да проникне острието.
32.
Останалата част от бягството на Стен и Алекс нямаше нищо общо с глупостите, с които пълнеха риалитата. Четуинд спази думата си и ги тикна в скута на разкоша, който се състоеше от едно свръхгабаритно легло с чаршафи и неограничено време за изтягане в него — сами и спящи.
Освен това за първи път от години не бяха фрашкани с паразити. Можеха да се чипкат с чиста вода, когато им скимне. И храна! Калории, колкото ти душа иска! Отначало храната беше семпла, за да не увреди съсипаните им храносмилателни системи. И накрая удоволствието да бутнеш настрана чинията, в която все още има храна.
Разните момиченца и момченца за удоволствия, които предлагаха всевъзможни услуги, може би останаха разочаровани от липсата на отзивчивост, но както се изрази Килгър от името на двамата: „Ша ми тряб’а шина, но благодарско за вниманието“.
Четуинд ги остави на мира. Отлично знаеше колко време му трябва на един затворник, за да осъзнае, че е нещо повече от заинатена машина за оцеляване.
Впоследствие ги изтеглиха от Хийт, скрити под тон и половина скрап, натоварен на някаква вехта мрежеста гравшейна в, предположи Стен, частното имение на някакъв таански тузар. Четуинд отказа да даде информация естествено.
Маломерното контрабандно корабче се носеше в пространството под съпровода на пърполещия двигател „Юкава“. Натовариха Стен и Алекс и корабчето отлетя към други светове.
Някъде в пространството пресрещнаха кораба-майка и сър Джон Уайлд ги приветства.
Бил напуснал Ромни, така им каза, тъкмо навреме. Характерното за изпечените мошеници шесто чувство, че положението става напечено, го беше пронизало до мозъка на костите и Уайлд бе разпоредил евакуация. Беше загубил седем кораба и цялата си база, но всичките му хора и, което беше още по-важно, стоката бяха спасени. Така че всеки, обясни той, като многозначително потриваше пръсти, „може да получи корабче и местенце за кацане“.
За него било огромно удоволствие, че имал възможността да ги откара в безопасност, обясни той. Бил длъжник на Стен.
Преди известно време един малък негов конвой беше прескочил в имперския сектор. Следващата крачка би била конфискация на корабите и товарите и съответните мерки спрямо екипажа и Уайлд.
— Подхвърлиха нещо за затворнически планети — продължи той. — За онези от нас, които можеха да бъдат реабилитирани, предложиха някакъв ужас, наречен наказателни батальони. Не разпитвах за подробности.
Стен се оказал козът на Уайлд. Искрено объркан, той запитал своите мъчители защо им е да се месят в операция на имперското разузнаване. Думите му били посрещнати с гръмогласен смях.
— Предложих им да проверят със своите „Г“, „С“ или която там буква използват за този сектор. Малко след това агентите изненадващо докладваха, че съм джентълмен, роден с риза. Безкрайно съм ви благодарен, че попълнихте точния документ, момко.
С неохотно поднесени извинения Уайлд и хората му били освободени и продължили своя твърде доходоносен бизнес, като доставяли таански луксозни стоки на заможни имперци и обратното.
— Според моите изчисления, ако тази война продължи още… е, да речем десет години, би трябвало да се легитимирам. — Уайлд чак потръпна от подобна перспектива. — Така че наистина, капитане, или какъвто е там вашият чин, по време на това пътуване към вас ще се отнасят като към незаконен син на самия Император.
Останалата част от пътуването премина в бавно и неотклонно отпускане на коланите, няколко случайни потни момента, когато се налагаше да се спасяват от таански или имперски патрули, и много спане.
Стен си даде сметка, че постепенно се връщат към нормалното си състояние, когато мярна Алекс да се шмугва в една каюта с една от по-пищните сътруднички на Уайлд.
До момента, когато щяха да ги свалят на някоя имперска база, която случайно се намираше в някаква система, където Уайлд трябваше да се срещне „с някои интересни хора“, двамата бивши военнопленници би трябвало да се превърнат в противни пропагандни чучела. Би трябвало да са брадясали. Измъчени. Измършавели. Покрити с белези. Живи свидетелства за чудовищната безчовечност на таанците и за издръжливостта на храбрите имперски бойци да оцелеят при всякакви обстоятелства.
Пропагандните мелници не бяха дори уведомени.
Двамата знаеха прекалено много, за да допуснат пресата до тях. Откараха ги на Първичен свят и най- изкусните следователи на Императора ги разработиха с помощта на всички умения и техники за проникване в мозъка, с които разполагаха. Стен вече беше минавал през тази мелачка — благодаря — и би предпочел да не му се налага отново.
Докато разузнаването най-после неохотно не стигна до заключението, че в изчегъртаните им и изтощени мозъчни клетки вече не е останало неузнато нищо съществено, Стен и Алекс се чувстваха така, сякаш ги разпъваха на кръст таански мъчители.
И тогава се заредиха истинските изненади.
И Стен, и Алекс очакваха всевъзможни медали. Не защото смятаха, че са направили нещо кой знае колко героично като военнопленници, освен че бяха успели да се отърват — за това си постижение биха предпочели безплатен алк до края на съзнателния си живот вместо военни ордени, — а защото, когато една война стане прекалено мръсна, оцелелите много си падат да събират разни тенекийки, стига да оцелеят.
Тях получиха.
И двамата очакваха повишение и си бяха представяли по време на дългото завръщане дали ще ги изритат една или повече степени нагоре.
Тях не получиха засега.
Заповедите им бяха доста сходни:
„СТЕН (НИ) (…) Разпоредено да (…) след (…) време за потегляне (…), потвърдено пътуване до (…). При завръщане на служба се явете при (…) за по-нататъшни заповеди. Условията за встъпване на по-нататъшна длъжност ще ви бъдат докладвани на дата (…)“.
„КИЛГЪР, АЛЕКС (…) Разпоредено да (…) след (…) време за потегляне (…), потвърдено пътуване до планета ЕДИНБУРГ и други системи според желанието (…). При завръщане на служба се явете при (…) за по-нататъшни заповеди. Условията за встъпване на по-нататъшна длъжност ще ви бъдат докладвани на дата (…)“.
Стен и Алекс се спогледаха. Някой там горе имаше планове за тяхното бъдеще. Вероятно неприятни. Но нямаше кой знае какво друго да направят, освен да дезертират. А вече прекалено дълго време се
