след като провереше значението на думата „полиморфен“.
Но това беше само едното ниво. С несметно богатство и възможности да плаща за безопасен, чист и спокоен секс от всякаква категория, той намираше за по-интересно да търси партньорите си сред измета. За него да свърши размазан в някоя канавка, пребит или измъчван беше също толкова удовлетворяващо, колкото и това да се събуди до невероятно красив и ненаситен сексуален обект. Това бе неговият таен живот, който само два процента от топрепортерите му познаваха и осмиваха. Веднъж чу слуха, че Вечният император имал същите навици, и уволни шестима журналисти за това, че не успяха да го докажат. Така или иначе, най-малко веднъж в месеца Волмер даваше по два свободни дни на телохранителите и обслужващия си персонал и се измъкваше надлежно дегизиран през един таен изход от имението си, за да потъне маскиран като „един от народа“ в бурното море на живота.
Смяташе, че успява да се смеси идеално с подземния сексуален свят и че не го приемат за нищо повече от загадъчна личност. В действителност го смятаха за перверзник. Съвсем наскоро обаче се бе разнесъл и друг слух, които щеше да доведе до определени действия точно тази вечер.
Вторият пласт на мозъка на Волмер обмисляше неотдавнашната среща на Земята със Суламора и останалите. Струваше му се, че може би е реагирал малко прибързано. Вероятно Суламора и останалите бяха обмислили бъдещите си проблеми по-внимателно от него. Вероятно не би трябвало да казва нищо или пък да прояви по-голям интерес, ако, хрумна му внезапно, изобщо ги бе чул правилно. Може би беше направил неточни заключения. Похвали се наум, че допуска всички възможности, дори тази, която не беше особено приятна за егото му.
Точно този вид мислене, каза си той, му помагаше да е толкова успешен и уважаван медиен магнат.
Така и не разбра, че служителите му го наричат Дъртия празнодумец — термин, чийто произход се губеше в праисторията на журналистиката и означаваше човек, който дрънка безсмислици и не е в състояние да вземе никакво решение.
Но ако разбираше правилно нещата, продължи разсъжденията си Волмер, нямаше ли да е по-добре да уведоми Императора за подозренията си? Всъщност не бяха подозрения. В действителност нямаше кой знае какво за уведомяване. Да предположим, че бе разбрал погрешно това, което казваха Суламора и останалите. Нямаше ли да заприлича на кръгъл идиот, на истерик, ако обезпокоеше Императора по повод случилото се?
Може би, заключи той, не трябваше да прави нищо. Може би трябваше отново да се свърже с Танз и да остави ситуацията да се развие.
Да. Това беше правилното поведение.
Доволен, че за пореден път е стигнал до решението да бе измъкне, той насочи основното си внимание към предстоящите удоволствия.
Заслуша с интерес красивия младеж, който се приближи до него на бара и заописва зашеметяващи сексуални партньори, сред които не на последно място беше самият той. Волмер обмисли възможността, но бе заинтригуван много повече от разказа на младежа за някакви твърде странни събития сред персонала на една болница, съсредоточени около моргата й.
Красивият младеж наистина беше на разположение. Но не като жиголо. Неговите услуги всъщност имаха много по-висока цена и бяха свързани най-вече с разчистването на неприятности.
Наскоро разпространилият се слух за перверзника беше, че е нещо повече от онова, което изглежда. В действителност беше ченге под дълбоко прикритие. Иначе защо през последния месец бяха арестувани, обвинени и осъдени по бързата процедура шестима от едрите сводници в Соуард?
Слухът — тръгнал неизвестно откъде — обясняваше всичко идеално.
Тъй че беше съвсем логично шефовете на престъпния свят, всеки от които се смяташе за по-всяващ ужас и важен, отколкото беше в действителност, да обявят открита поръчка за убийството на перверзника. Красивият младеж се бе наел да я изпълни.
След два часа, докато Волмер слушаше пиян и очарован описанията на младежа за некрофилски удоволствия, бе умело зашеметен с удар с торбичка с пясък под лявото ухо, джобовете му бяха претърсени, а бижутата и ботите — откраднати. След това изпадналият в безсъзнание Волмер беше преметнат през перилата и се сплеска върху бетона — падна все пак от четвъртия етаж.
След като — чак след два дни — откриха тялото и полицията беше уведомена, Танз Суламора изрази съответното си възмущение. Заяви, че ще плати от джоба си за разширяването на периметъра на дейността на патрулите за сигурност на корабите отвъд района на доковете. Ужасният инцидент без съмнение се дължал на това, че уважаваният журналист Волмер, който обичал да си върши работата лично, бил провеждал свое собствено разследване във връзка с корупцията, която блокирала усилията за водене на успешни военни действия. Суламора дори обяви награда за задържането на наемниците, убили приятеля му.
36.
Четиримата таански офицери гледаха навъсено Сен Клер. Дори в лъскавите си парадни униформи бяха застрашителни и злокобни. Без дори да поглежда към пагоните им, от кройката на куртките и препасаните на кръста блестящи патлаци тя разбра, че са от високите чинове. Изпълваха малкото преддверие и Сен Клер трябваше да превъзмогне импулса си да побегне. Лицата им бяха надянали обичайното свирепо заплашително изражение, което таанските длъжностни лица използваха, за да си проправят път.
Вместо да побегне, Сен Клер ги поздрави с най-подкупващата си усмивка.
— Уважаеми — каза тя. — Оставете оръжията и удостоверенията си на входа.
И после ги поведе към главната зала на „Котън Клъб“, най-недостъпния и преуспяващ комарджийски ад в район Шабоя на Хийт.
И всичко това е мое, само мое, триумфираше Сен Клер, докато наблюдаваше гладката мускулеста канара, която бе наела за управител, да изпълнява представлението си от поклони и реверанси, което правеше приемлива цялата процедура, през която трябваше да преминат таанските офицери, за да влязат в достъпния само за членове клуб. Само за няколко секунди щяха да проверят чиновете им и възможностите им за плащане и да маркират и приберат в сейф оръжията и пелерините им. След това те щяха да оставят отпечатъци от пръстите си върху договора за членство, който поставяше „Котън Клъб“ на първо място в списъка на кредиторите дори при най-малкия симптом за финансови затруднения. И всичко това придружено с усмивки и шеги, които със сигурност щяха да разчупят и най-дебелия слой мрачно настроение, което таанците, изглежда, предпочитаха на обществени места.
След секунди вратата, водеща към казиното на приземния етаж, се отвори безшумно и четиримата смеещи се таански офицери се гмурнаха в ликуващата тълпа знаменитости, които нямаха търпение да продадат душите си за ядене, пиене и комар при Сен Клер, тъй като на следващия ден можеше да разберат, че са ги назначили „доброволно“ за цели на някой имперски крайцер.
Чу се звън на старовремски механични звънци, обявяващи пристигането на новите клиенти. Сен Клер направи знак на управителя да ги поеме. От този час на нощта гостите щяха да са просто клиенти и нямаше нужда Сен Клер да ги наблюдава.
Последва таанците в казиното. Беше време да провери как вървят нещата. Не че проверката й отнемаше много време — заведението кипеше. В края на нощта, пресметна Сен Клер, в касата й щеше да има нов рекорд по постъпления.
„Котън Клъб“ бе едно от многото казина на няколко етажа, които образуваха комарджийската ивица на район Шабоя. Но между нейния Клуб и останалите имаше две, не, три големи разлики: 1. Процентите бяха честни. 2. Процентите бяха честни. 3. Процентите бяха честни. От големия си опит Сен Клер знаеше, че печалбата от вложения процент за заведението е повече от достатъчна за всеки глупак. Всеки път, когато някой от конкурентите й обереше клиент, го губеше завинаги за сметка на Сен Клер.
Тъкмо заради нечестността на предишния собственик „Котън Клъб“ бе станал нейна собственост. Предишният собственик, както и повечето от управителите на останалите казина в района, се бе оказал неспособен да плува срещу новото икономическо течение, наложено от войната. Със затягането на механизмите на предлагането и властта, вместо да потърсят нови начини да поддържат задоволството на клиентите, казината вдигнаха процентите на машините за хазарт, докато бе станало почти невъзможно да се
