миниатюрен пистолет в широкия ръкав на блузата си. За нейна изненада мъжът, изглежда, нямаше кой знае колко против случващото се. Каза, че отдавна мислел, че е дошло време да продължи нататък и че картите, които всички боготворяха, са го потвърдили.
На масата имаше още един нотариален акт, който се оказа много по-ценен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Беше за привидно безполезния товар на един музеен кораб, застигнат от войната насред курса си.
Още щом двете с Л’н строшиха кофара и влязоха в ръждясалия трюм, Сен Клер надуши миризмата на пари. Вътре имаше пътуващо изложение на древно земно казино: механични покермашини, маси за игра на зарове, бингомашини, рулетки, колоди карти за игра от
Сен Клер изчисти „Котън Клъб“ от покрива до партера, след което монтира машините. Изкушението на честните проценти и старомодното комарджийство привличаха клиентите, като мърша хиени. Играчите бяха сигурни, че не могат да бъдат измамени, защото електрониката беше малко. Нещата, които издаваха звуци като „щрак-щрак“ и „фюуу“, се смятаха за по-надеждни и подвластни на законите на късмета, отколкото компютрите, които ти говорят, заблуждават те и манипулират реалността в стила на риалитата, като безспирно поглъщат паричките ти.
От самото начало Сен Клер реши, че заведението ще е за възможно най-ограничен кръг клиенти. Вместо ярки неонови надписи постави над входната врата само една малка скромна табела: „Котън Клъб. Само за членове“.
Сен Клер се промъкваше доволна от себе си между по-неугледно облечените клиенти, които обикновено изпълваха приземния етаж. Забелязваше кое върви както трябва и — което беше не по-малко важно — кое не върви както трябва, ако изобщо нещо не вървеше както трябва. Покрай стените на залата бяха подредени измъкнатите от кораба-музей едноръки бандити. В тази зала те бяха сред най-големите източници на приходи, като отстъпваха само на масите за зарове, а непосредствено след тях бяха бакарата и маратонските игри на бинго, чиято цел беше джакпотът, който нарастваше постоянно, тъй като нито един от простоватите клиенти-работници не можеше да устои на изкушението да заложи кредитите си.
За да се поддържа някакъв респект към класовата и социална йерархия, центърът на залата беше зает от издигната и оградена с въжета платформа, на която постоянно се играеше вист с големи залози. За да осигури непрекъснат поток от играчи на вист, Сен Клер взимаше минимална такса за място край масата и не прибираше процент от печалбата за заведението.
Сервитьорки в предизвикателни униформи се навъртаха постоянно около клиентите, предлагаха им коктейли, наркотици и по нещо за хапване. В мирно време всичко това би било безплатно, но в такъв момент клиентите бяха толкова доволни, че изобщо им се предлага нещо, че плащаха с удоволствие. Заведението имаше два изхода. Клиентът можеше да излезе или направо на улицата — след като премине през бордей, където момчета и момичета за удоволствие изсмукваха останалите му кредити, — или да изкачи стълбите към следващото казино, в което цените и класата на клиентелата бяха по-високи.
Предишният собственик беше използвал почти същата схема с по едно работещо казино на всеки от трите етажа и нощен клуб-ресторант на покрива. Той обаче си служеше с отделни входове и асансьори, за да раздели бедните клиенти от средната класа и средната класа от богатите. Едно от първите неща, които направи Сен Клер, когато пое заведението, беше да махне асансьорите и отделните входове. Всички трябваше да изминат един и същи път, за да стигнат до последния етаж, като без нито едно изключение оставят парите си на всеки един от етажите.
Сен Клер изкачи стълбите, за да се увери, че на всеки етаж горилите отсяват неплатежоспособната плява от зърното. Второто казино беше ориентирано към рулетки, игри на карти с по-високи залози и маси за крап. На следващия етаж се играеше само с покана на прости игри на карти, най-вече покер, вист, транг, бейзик и бридж.
Нощният клуб се намираше на последния етаж. В него нямаше куверти, нито минимална консумация. Идеята беше на Сен Клер. Цените, които искаше за храна, напитки и секс с момчетата и момичетата за удоволствия на клуба, бяха астрономически дори за тези инфлационни времена. Всичко останало по отношение на нощния клуб беше идея на Л’н. Беше го проектирала по такъв начин, че клиентът и придружителят му да се сащисат още на входа. Сен Клер също се сащиса, макар че беше наясно какво да очаква.
Остана поразена от разноцветните светлини, които се спускаха, въртяха, движеха се по спирала и изпускаха дим, обгръщаха ума на клиента в мека ръкавица и го предаваха в ръцете на момчетата и момичетата за удоволствия, които танцуваха, пееха и лудуваха на трите сцени. Още щом зърна прашната стая, изпълнена със скърцащи високотехнологични столове, Л’н разбра, че е на път да открие нова форма на изкуство, едно живо изкуство, което да ангажира всичките мощни таланти, които беше развивала години наред. Използваше всякакви източници на светлина, но изглежда, извличаше най-много от по-естествените ефекти на резисторните вакуумни крушки и най-вече от свещите и фенерите, чиито горящи центрове фокусираше в движещи се огледала, разделяше с помощта на призми и след това събираше отново, за да насочи натам, накъдето си пожелае.
Л’н контролираше всичко от един компютърен пулт в тъмния ъгъл на клуба близо до вратата, която водеше към техните лични покои и офиси. В началото беше спуснала завеса пред пулта, но щом натрупа самоувереност, я свали. Ако някой погледнеше към нея, щеше да види как свири на таблото с цялото вдъхновение и драматизъм на концертиращ пианист.
Сен Клер си пробиваше дискретно път през залата, за да не притеснява клиентелата. Когато я видя, Л’н превключи няколко лостчета, завъртя едно контролно колело и усили светлините до по-високо кресчендо. След което й кимна към вратата.
Някой я чакаше в кабинета. Сен Клер попита с мимика кой, но Л’н само се усмихна в отговор. Беше твърде загадъчно. Сен Клер закрачи по коридора към вратата на кабинета. Не си спомняше да се е отваряла. Но би трябвало да се е отворила, защото в средата на стаята стоеше Хорацио — с огромна усмивка на лицето. Сен Клер извика, разхълца се и с един скок прекоси стаята и се хвърли в обятията му. Целуваше го по врата, по косата и навсякъде другаде, където можеше. Хорацио правеше същото, докато изведнъж една топлина в слабините й не я върна към действителността. От всички мъже, които беше срещала, този беше начело с голяма преднина в списъка на онези, които мразеше. Гадният тип сигурно беше тук, за да…
Сен Клер го отблъсна грубо и заби пръст в гърдите му. Очите й блеснаха.
— Виж какво, копеле. Не съм част от тъпата ти армия! Цивилна съм. И не можете да вземете и една хилядна от това, което сме си изкарали с труд. Ясно ли е, мой човек?
Стен остана с отворена уста. Какво изобщо го интересуваме всичко това? А и беше не по-малко объркан от току-що случилото се от нея. Какво всъщност й ставаше на тази жена?
— Това ми е ясно.
— Сигурно си мислиш, че си дошъл да ме спасяваш. Само че си помисли още веднъж, приятелю! Сложила съм предаватели, които тръбят „SOS, това са нашите координати“ на половината товарни кораби от таанската търговска флота. Макар да не разбирам защо на имперските тъпаци им трябваше толкова време. Тук съм се уредила добре. И мога да предложа страшно много неща. Ами че сред нашите клиенти има генерали, адмирали и…
— Зная — каза Стен. — Получихме съобщението ти.
— Я повтори, мамка му! Какви ги бръщолевиш? Кой и какво съобщение е получил? Кога?
Изведнъж Сен Клер разбра. Стен се усмихна: любуваше се на великолепната й външност — беше великолепна дори когато долната й устна почти докосваше пода от изненада.
— Да започнем цялата работа отначало — каза той. — Първо, да се представя. Ако някой ме нарече още веднъж Хорацио, Големия X или нещо друго, започващо с „х“, ще го убия. Казвам се Стен. Дотук с „момчето среща момичето си“. Как искаш да продължим оттук нататък?
Сен Клер понечи да каже нещо изключително саркастично и остроумно. Разполагаше с поне шест добре изпитани начина да кастрира този непоносим малък… Само че той се беше оказал някой друг, нали така? Беше…
Тя преглътна язвителната си забележка. Само погледна Стен в очакване.
Добре, че бюрото в кабинета беше музейна реликва. Защото случилото се след това сигурно се беше
