Отмъщението на прокълнатите

случвало върху него безброй много пъти.

37.

Казваше се Шапел.

Съвсем доскоро беше ръководител движение на едно от най-натоварените летища в Империята. Като повечето останали ръководители движение беше много млад и много старателен. Съпътстващото кариерата му напрежение му гарантираше, че ще изгори докъм четирийсетата си година. За разлика от повечето от останалите ръководители движение обаче, за него космодрумите представляваха всичко в живота. Прекарваше цялото си свободно време в обиколки на летището. Беше пребродил околните хълмове безброй пъти. Беше влизал във всички сгради край летището. Хвалеше се — единствено пред самия себе си, понеже беше невротично срамежлив, — че дори всички радари, лазерни измервателни устройства и други системи за наземен контрол да блокират, ще успее да приземи кораб само със собствения си мозък и глас. Можеше да си представи визуално „своето“ летище от всеки ъгъл и при всякакви атмосферни условия.

От притежанията си Шапел най-много се гордееше с две холограми. Едната беше на императорската яхта „Нормандия“, кацаща на „неговата“ писта, а другата — портрет с автограф на Вечния император. Неговият вожд, когото той беше приземил безопасно. Разбира се, автографът върху портрета беше машинен, от онези, които пресплъховете на Императора редовно раздаваха като част от поредната показна обиколка.

Шапел беше разбрал, че неговите умения са оценени, когато неочаквано беше повишен и прехвърлен на главния космодрум на Първичен свят. Той незабавно започна същата програма за самообучение, която вече бе използвал. Може би прекият му ръководител не разбираше това, което правеше. Или пък манията на Шапел се задълбочаваше. Все едно. Ръководителят кротко беше предложил Шапел да си вземе кратка отпуска, без това да се отрази по никакъв начин върху служебното му положение. Понеже… изглеждал толкова напрегнат. Може би не би било зле да се консултира със специалист. Шапел едва се сдържа да не го удари. Вероятно мъжът беше прав — за това, че Шапел е прекалено погълнат от работата си. Но естествено не беше прав, че Шапел има нужда от психолог или дори психиатър. Да, ще си вземе отпуска, съгласи се той.

Та така агентите на Танз Суламора попаднаха на очарователния профил на Шапел.

Отпочинал и готов да се върне на работа, Шапел получи факс в апартамента си в многоетажния жилищен комплекс, че е пуснат в безсрочен неплатен отпуск. Набра смелост да се обади по видеотелефона в отдела и да попита защо.

— Мотивите са поверителни.

Поверителни, зачуди се Шапел. Защо? Кой би могъл да си позволи подобно нещо? Кой му дава право? Никой… освен… и очите му се спряха върху усмихнатия портрет на стената. Защо?

Той беше най-преданият поданик на Императора. В края на краищата не беше ли предотвратил евентуалното разбиване на „Нормандия“?

Остана часове наред в малкия апартамент, взираше се в портрета. Едва докосваше оскъдните порциони от социалните служби, които се плъзгаха през отвора за храна. Трябваше да е някаква грешка.

Реши да посети библиотеката. Може би трябваше да научи повече за своя Император.

Докато отсъстваше, апартаментът му беше посетен.

Бяха минали няколко часа, след като се прибра, преди да го забележи. Същият портрет, който винаги бе смятал, че му се усмихва благосклонно, го гледаше с известна злонамереност. Блясъкът в окото на Императора не беше блясък на благосклонен лидер, а на човек, комуто е забавно да си прави неуместни шеги с най-верния си поданик. Да. Може би беше в грешка по отношение на Императора. Историите, които прочете, подсказваха, че Императорът е нещо повече от глава на вселенското семейство.

Трябваше да разбере повече.

Апартаментът му отново беше посетен. И портретът на Императора отново се промени.

Това беше, осъзна Шапел, лицето на цялото зло. Беше се оказал глупак. Щеше да служи по-добре на Империята, ако беше оставил „Нормандия“ да се разбие.

Същата нощ започнаха гласовете.

38.

Срещата би трябвало да е рутинна, третата на Килгър за деня. Всичко, което трябваше да направи, беше да изчака кротко в апартамента на диспечера, докато той се прибере. След като се съвземе от шока, Килгър щеше да му се извини, че е позволил връзката с него, един от най-ценените агенти на таанското контраразузнаване, да прекъсне. Но, щеше да обясни, неговият контрол се е оказал спешно необходим в район на бойни действия и, за съжаление, е настъпил известен безпорядък. Сега той, старши специалист Фох, го активира наново.

Всичко ще е постарому. Ще продължи да докладва за всякакви антитаански настроения на работното си място и, най-важното, да описва точно как същите се отразяват на производителността на фабриката. В тази война нямаше нищо по-важно от това да не прекъсва производството на Империум X, използван като защитно устройство за Антиматерия 2.

Единствената промяна, както Килгър щеше да информира със задоволство мъжа, бе, че висшестоящите са одобрили увеличение на малката сума, която се изплаща на диспечера. А след постигането на окончателна победа над Империята на мъжете и жените като него, чиито жизненоважни задължения бяха далеч от фронта на бойните действия, но имаха не по-маловажно значение за скорошната победа също като тези на най-отличените герои, щяха да бъдат връчени заслужени медали.

И прочие, и прочие, и прочие.

Естествено нямаше нужда да обърква горкия човечец, като му разкрие реалното положение. Ако се чувстваше доволен като доносник на таанското контраразузнаване, Килгър щеше да му оказва цялата възможна подкрепа.

Така че работата се изчерпваше в изкачване по аварийния изход, повдигане на райбера на прозореца и влизане в апартамента. Може би, надяваше се Килгър, човекът имаше малко студен алк. От шпионския занаят, помисли си той, човек ожаднява.

Намери отворена кутия с нещо с вкус на соево вино. Беше гадно, но Килгър продължи да отпива малки глътки, докато се запознаваше с апартамента и повдигаше, местеше и проверяваше с ръкавици.

Вдигна една лампа и тъжно изцъка. След това върна кутията в огромния хладилник и отново мина през прозореца, без да оставя следи, че е бил в стаята.

По пътя до най-близката спирка обмисляше различни възможности.

Много интересно, мислеше си той. Сигурността тук е съвсем слаба, ако въобще я има. А горкичките работници извират от тез’ тръби кат’ попови лъжички.

Жалко, ако някой дребен диспечер, който случайно си има бръмбар в апартамента, дет’ хич не му е там мястото, се изпречи на пътя им.

Така беше станало. Заради него.

Килгър се запъти към следващия адрес. Не беше зле. Трийсет агенти досега. Петима вече не бяха сред живите, трима си изпуснаха нервите, двама станаха двойни агенти. Останалите си жужаха, доволни отново да са на пост, и докладваха каквото им бе наредено на всяка шпионска служба, от която Алекс сметнеше за подходящо да бъдат наети.

Стен се полюбува бегло на отражението си в голямото огледало. Помисли си, че изглежда доста елегантен в този костюм, макар да беше с една идея по-крещящ за вкуса му. Но големите гангстери никога не са били известни с изискаността си. Нагласи почти незабележимо яката на ризата си, отпи глътка бренди и се облегна, изчаквайки следващия ход на Конъл.

Сделката изглеждаше проста. Конъл имаше запечатан склад, пълен с високопротеиновата каша, която таанските военни използваха за повишаване на корабните дажби.

Стен искаше да закупи въпросната каша.

Порядъчна сделка — на черния пазар.