Отмъщението на прокълнатите

Центъра за демократично образование.

Всяка война, независимо колко е „справедлива“, има противници. Основания за противопоставянето може да са както истинският пацифизъм, така и доста логичното нежелание да ти прострелят задника за някаква си шибана кауза — или други още по-скъпоценни части от тялото.

Императорът водеше неспирна битка да поддържа разузнавателните си организации под някакъв контрол. Непрекъснато трябваше да напомня на контраразузнаването, че тези, които дори само си мислят — да не говорим да твърдят, — че Вечният император дрищи тъпотии, не са заплаха за обществото.

Беше чудесна теория. В действителността обаче не се прилагаше особено широко. Свободата на словото, както и много други граждански свободи в този момент, не се насърчаваше. Имаше хиляди дисиденти, които кротко намекваха, че Вечният император не разполага с отговорите на всички въпроси, и прекарваха войната в концентрационни центрове.

Центърът за демократично образование беше нещо съвсем различно. Философията му бе много проста: Империята била реагирала прекалено яростно срещу таанците, когато можело да се използват по-мирни средства. Преди войната Центърът беше лобирал за финансиране от страна на Империята, за да открие нови центрове в Таанската империя. Добронамерените хора в обществото вярваха, че истината ще победи и че ако на един таанец, без разлика на класовата принадлежност, бъде показано, че обществото му е нехуманно, това общество ще се промени. За щастие не бяха отпуснати финанси и в крайна сметка никой от теоретиците не стана мисионер.

Каквито си бяха, таанците гръмогласно приветстваха съществуването на Центровете за демократично образование, стига да бяха разположени на имперски светове. И мигновено използваха организацията като фронт.

В този момент всички действащи агенти вече бяха сгащени, разбира се. Но Центърът продължаваше да съществува благодарение на под сурдинка даденото одобрение на Императора. Организацията представляваше идеално средство за откриване на бъдещи дисиденти и гъмжеше от оперативни работници от имперското разузнаване. Разузнаването така и не разбра, че ако не бяха собствените му агенти, Центърът да е фалирал преди години. Дори една фронтова организация има нужда да изплаща редовно дълговете си, а и по политически причини много малко от членовете на Центъра можеха да си намерят работа като нещо повече от портиер.

Шапел знаеше за съществуването на Центъра. Не помнеше как точно е научил за него. Информацията, разбира се, беше внедрена в едно от първите подслухови предавания.

Не че Суламора наистина искаше Шапел да влезе в организацията. Но след като сам беше стигнал до това решение, можеше да започне четвъртият етап от обучението му.

Проблемът се състоеше в това, че Шапел, изглежда, беше по-умен, отколкото подсказваше профилът му, с който разполагаше Суламора. Макар да бе простодушен, Шапел се бе досетил, че агентите на злия Император може би са проникнали в центъра. Знаеше, че ако влезе през вратата, това би означавало смърт. Императорът щеше да се възползва от претекста да го хване и да го измъчва, след което да го тикне в камерата за болезнено усмъртяване, както му казваха гласовете, че се е случило с милиони други.

Но изглежда, нямаше алтернатива, размишляваше мрачно Шапел.

Когато осъзна, че на масата до него седи още някой, Шапел се дръпна и се сви. Не че някога го бяха заплашвали в кафенето — останалите редовни посетители предполагаха, че едва ли притежава нещо, което си струва да се открадне. Освен това в погледа му имаше определен блясък, който подсказваше, че дори само опит за нападение за забавление може да доведе до неприятни последствия.

Мястото на този човек не бе в тази долнопробна кръчма, помисли си Шапел. Всъщност това се отнасяше дори повече за него, отколкото за Шапел. Беше по-възрастен. Побелял. Облечен в скъпи дрехи в дискретен цвят. Шапел се учуди защо все още не са го препипали, след което забеляза масивните мускули и едва видимия белег на врата му. Не, този не беше лесна плячка.

Човекът изгледа решително Шапел и каза хладно:

— Мястото ви не е тук.

Шапел се смути… а мъжът неочаквано се усмихна.

— Моето също. Но май имам проблем.

Беше седнал на масата срещу Шапел без покана.

— Проблемът ми е, че се загубих.

Изсмя се с плътен басов глас, който издаваше познавач и ценител на житейските превратности.

— Мислех си, че след като все още разполагам с вграден компас, ще мога да се ориентирам в града. Отново сгрешихте, генерал-полковник Суворов.

Шапел го зяпна.

— Вие сте генерал?

— Вече четирийсет години. Сапьорски корпус. От запаса. Предполагам, званието ми вече е само почетно. Поне шибаната Империя не е измислила как да ми отнеме и това. Или поне все още не е. Във всеки случай, тук на Първичен свят съм нов. Надявах се да се ориентирам. Загубих се. Търся човек, който да ми помогне. Всички, които видях, ми приличаха на такива, които биха ме обслужили единствено в някоя тъмна уличка. С изключение на вас.

Шапел изпита неловкост.

— Ще съм благодарен — продължи мъжът, който се нарече Суворов, — ако намеря човек, който да ме отведе до най-близката пневмостанция и ме измъкне от този бордей.

Шапел благовъзпитано предложи услугите си.

На станцията Суворов провери разписанието и измърмори:

— Типично, съвсем типично.

Поясни, че първият влак на пневмометрото до мястото, където бил наел квартира, бил чак след час.

— И това ако не е бюрокрация! Логично е да не се планират влакове до местата, в които живеят хора с пари. Само че не и когато си блокирал всички гравтаксита.

— Секвестирани са за военни цели.

— Знаете ли, сеньор Шапел, може би не бива да го споделям с непознат, но това със сигурност е чудесен пример за начина на мислене на Императора.

Шапел закима енергично.

— Макар че — продължи Суворов — трябва да сте били в някой от сапьорските сектори, за да разберете за какво всъщност става дума. Там, където не съществуват закони. Освен онези, които човек сам съблюдава. Там по-добре да не обсъждате на висок глас подобни неща. Предполагам, че извадих късмет. Просто ме помолиха да си подам оставката. А след това земеделската ферма, която създадох, беше реквизирана от Имперския продоволствен корпус. Защо съм тук на Първичен ли? Надявах се, че ще мога да накарам мазния представител от моя район да направи нещо. Трябваше да се сетя, че няма да стане: него са го купували и продавали толкова много пъти, че трябва да си даде душата на основен ремонт. Извинявам се. Хората не уважават тези, които хленчат.

Докато чакаха, за Суворов беше съвсем естествено да почерпи Шапел в един много скъп ресторант и да даде израз на изненадата си, щом разбра, че е бил контрольор по приземяванията.

— Вършил съм много неща. Налага се, когато си по границите. Но никога не съм могъл да се справя с всички неща, които вие, хора, трябва да запомните. — Помълча известно време. — Не че си пъхам носа… но какви, по дяволите, ги вършите в този долнопробен бардак? Не сте длъжен да ми отговаряте.

Шапел, разбира се, отговори.

Суворов остана смаян.

— Сигурно човек се самосъжалява, че няма обувки, само докато не срещне някой с протези. Сериозно са ви изпързаляли.

Поръча втора бутилка вино.

Шапел, който беше почти трезвеник, дори когато имаше кредити, се понапи. Суворов също.

— Знаете ли, Шапел — каза той, докато ядяха десерта. — Едно от нещата, за които съжалявам, е, че нямам син. Няма да оставя нищо след себе си, когато си тръгна. Шибаният Император — простете за израза — ще се погрижи за това.

Изпиха по едно бренди и той поиска сметката.