— Вземете Пастур например. Практически се е оттеглил. Зная, че е болен, но… Е, добре, Предполагам, че трябва да сме му благодарни за подкрепата. Поне продължава да работи по Колдиез. Учудващо успешна програма. Аз лично никога не съм имала големи очаквания относно нея. Не очаквах, че затворници — до един недоволни страхливци — биха могли да свършат толкова добра работа. Всъщност по последни данни са счупили всички рекорди по производителност.
Данните, за които говореше, бяха дошли изцяло от Стен и Златния червей на Вирунга. Измислените цифри всъщност прикриваха печални резултати, които дори се бяха влошили, след като таанците изпратиха в Колдиез пленени сановници.
Мисълта за Колдиез помрачи настроението на Вихман. Фактът, че хората, които бе пратил там, с неохота потвърждаваха данните, които впечатляваха лейди Атаго, не помагаше — той беше категорично убеден, че ако управлява Колдиез, ще намери много по-добро приложение на затворниците. Особено сега, когато там се намираха най-умните имперски военнопленници. Понякога го будеха сънища как би постъпил с тях. Никога не помнеше подробностите, освен че са приятни.
Лейди Атаго оправи настроението му, като насочи вниманието му към онова, с която се занимаваха.
— Питам се дали мога да упражня влияние върху вас, милорд?
Вихман се опита да възрази, но Атаго не му обърна внимание, а потупа съставения от Ло Прек доклад.
— Бих искала да поемете контрол върху тази програма. Засега не съм доволна от резултатите от чистката. Струва ми се, че твърде много народ се изплъзва от мрежата. Изпитвам недоверие към служителите, отговорни за осъществяването на целите ми. А според информацията, която сте събрали тук, може би имам пълни основания за това. Липсата на резултати от работата им може да се дължи на нещо повече от мързел и неефективност.
Вихман не знаеше какво да каже. Беше прекалено разчувстван. Не можеше да повярва, че усилията му печелят одобрението на герой от ранга на лейди Атаго! Прие новите си отговорности със задоволство. А и твърде ясно си даваше сметка каква огромна власт му се предоставя.
Тъкмо започваше да се окопитва, за да й поднесе благодарностите си, когато Атаго го прекъсна с нова идея.
— Изглежда обаче липсва едно нещо — каза тя, докато сгъваше доклада на Ло Прек. — Тук има ясно посочена следа. Но като че ли прекъсва преждевременно. Сякаш нещо или някой са пропуснати.
Лейди Атаго бе съвсем права. Единствената част от доклада, която Вихман беше съкратил, беше човекът, когото Ло Прек смяташе за отговорен за конспирацията — Стен. Вихман пое дълбоко дъх и се впусна в обяснения. За Ло Прек и убеждението на това нищожество, че лицето, което стои зад всичко това, е отговорно и за убийството на брат му. Докато го слушаше, лейди Атаго не спираше да кима. Ло Прек очевидно беше луд, но като таанка тя разбираше манията му за отмъщение.
— Кой е този човек? — попита тя накрая.
Вихман каза името му.
Лейди Атаго се намръщи. Името й звучеше познато.
— Стен? Да не би да е капитан Стен?
Вихман отговори утвърдително, но се учуди откъде знае чина му. Не попита обаче, тъй като на лицето й се изписа смущение. Сякаш си беше спомнила нещо.
„Форез“ бълваше огън. Изстрелваше всичко, за да спре „Блатен паток“. Лейди Атаго се наведе над адмирал Деска, изумена от пораженията, които понасяше вражеският кораб. От него, изглежда, вече не беше останало кой знае какво, а и в момента огромни отломки отлитаха в космоса под ударите, които не спираше да му нанася Деска. Въпреки всичко оръдията на „Блатен паток“ не спираха да стрелят. От прихванатите от детекторите изкрещени съобщения разбра, че командващият кораба е капитан Стен. Деска вече ликвидираше кораба окончателно, но той продължаваше да отвръща на огъня.
Тогава чу да й се подиграва най-странният възможен глас. „Сгащих те, моме!“ Така и не разбра, че гласът е на Алекс Килгър, заместника на Стен. В следващия миг смехът се превърна в две ракети „Видал“, изстреляни от странното чудо „Блатен паток“. „Форез“ се люшна от експлозията. Взривът откъсна таблото, закачено на една от стените, и го запрати с въртеливо движение към адмирал Деска. Изкорменият труп се строполи отгоре й и тя започна да пада безкрайно дълго в тъмното. По-късно, когато дойде в съзнание, разблъска медицинските сестри и изпрати група на „Блатен паток“. Искаше имената на всички на кораба — живи или мъртви.
Лично провери дисковете с личните данни, докато не намери точните. Стен. След което внимателно избърса кръвта, за да се увери.
— Този човек наистина е луд — каза лейди Атаго на Вихман. — Стен е мъртъв. Лично аз го убих.
След което си припомни още нещо и прошепна:
— Два пъти.
— Моля, милейди?
— Два пъти. Вече го бях убила веднъж. След което той се върна. И аз го убих пак.
Трепна, за да се отърси от призраците.
След секунда Вихман усети, че го извеждат навън. Изпитваше нестихващ възторг от своята героиня. И все пак се запита що за демони — или демон — тревожат сънищата й.
50.
Стен се насили да напъха тялото си в малката вдлъбнатина, единственото прикритие на стотина метра около него. Прожекторът на затвора претърсваше пустия пейзаж и методично взривяваше тъмните сенки с ослепителна светлина. Стори му се, че лъчът за миг се поколеба, преди да оближе свитото му тяло. Сякаш го управляваше мислещо създание, а не компютър. Беше напрегнат, а през ума му прелитаха налудничави мисли. Да не би някой да знаеше, че е тук? Някой, който сега злорадстваше, докато си играеше с него? Издали ли го бяха? Нямаше ли светлината ненадейно да спре върху него и от тъмнината да изскочат десетина ухилени таански надзиратели и да го затворят в Колдиез за няколко години в единична килия, за да го подлагат на периодични изтезания и накрая да го екзекутират? Припомни си някаква стара мантра, която използваха в „Богомолка“, и усети как пулсът му се нормализира и дишането се успокоява.
Лъчът го подмина без произшествия.
Той вдигна глава и се вторачи в тъмното. Огледа няколкото последователни възвишения, зад които се извисяваше стръмен хълм, който отвеждаше до задната част на Колдиез и неговия личен заден вход. Не долови нищо.
Въпреки това настръхна при мисълта да отстрани камуфлажа, който прикриваше входа, и да влезе отново в тунела. След това да пропълзи в катакомбите под Колдиез. И пак да влезе в затвора!
Алекс се противопостави, когато Стен обяви плана си лично да установи връзка с Вирунга. Нямало място за притеснения, увери Стен приятеля си. Щял да влезе и да се измъкне преди изгрев слънце.
— Луд си за връзване, момче — отсече Алекс. — Хабер нямах, че имаш тез симптоми. Когат’ още се влачех за полите на мама, тя ми даде три акъла: нивга не играй на карти с харна мома. — Той метна чаровна усмивка на Сен Клер. — Нит’ пък ходи да ядеш в кръчмата на кембъл, нит’ влизай в стаи с яки пръти на вратата!
Да му се не види, помисли си Стен. Майката на Килгър беше права! Какво си въобразяваше? Кръвта му се смрази само като си представи още един дълъг период затвор. В същия момент, докато се колебаеше дали да продължи, или да се откаже, долови стъпки. И дори тананикане. Таански часови. Замръзна като вцепенен.
Извърна съвсем леко глава настрани, за да може да вижда — незабележимото надникване на ловците, което беше усвоил в основния курс на „Богомолка“. Никога не изпробвай инстинктите на плячката, като я гледаш открито.
Единствено странични погледи, млади Стен, напомни си той, и то само за миг. Установи, че пътят на часовоя минава покрай скривалището, само на половин метър от главата му. Стъпките на часовоя бяха бавни, спокойни.
Часовоят очевидно беше зле обучен, мързелив или просто невероятно тъп. С приближаването му тананикането се усилваше. Стен разпозна популярна таанска любовна балада с военен привкус,
