империалистическата хегемония!“, крещяха плътните кървавочервени букви.
Един огромен сержант го заплаши с шоковата си палка и се развика като инструктор за начално обучение: „Размахвай табелата!“
— А? Добре — отговори Стен и размаха табелата.
— Викай за победата! — нареди сержантът оглушително гръмогласно.
— Дадено — отвърна му Стен.
И почна да крещи за победата, и взел пример от останалите, енергично заразмахва табелата. Отначало се придържаше към безсмислени скандирания. След малко, щом крясъците наоколо се превърнаха в непонятен грохот, се поуспокои. Очевидно нищо не го заплашваше. Достатъчно беше да стои и да демонстрира за екипите на таанските риалита, да изслуша речите и накрая, след като всичко приключи, да се прибере. Без проблеми. Просто два-три часа по-късно.
Припомни си странния навик на тоталитарните оратори да произнасят речи от по половин ден и се коригира, че ще закъснее с пет-шест часа. Изморително, но беше преплувал къде-къде по-отвратителни клоаки, например на купа Лупус, където фразата „папска була“ имаше съвсем друг смисъл. Така че реши да се позабавлява и да вмъкне в скандиранията малко неприлични думи.
След пет часа разбра, че ще се наложи да поукроти оптимизма си. Тълпата крещеше все по- оглушително, а всеки признак на умора моментално беше прогонван от бродещите сред хората ченгета с шокови палки, настроени да причиняват мехури. А на сцената все още нямаше никакъв признак за раздвижване.
След това до слуха му достигна далечен виещ звук, който събуди отдавнашния му инстинкт на пехотинец, и той сви рамене и прибра глава миг преди цяла ескадрила черни тактически кораби да се появи на хоризонта зад разрушения дворец и да прелети с грохот над тълпата, толкова ниско, че обори лъжата, че в костния мозък нямало нерви.
Стен едва се възпря да не се метне на земята, когато последва втора ескадрила, след това още една и още една, докато цялото небе не почерня от флотилия бойни кораби, задръстили пространството между слънцето и земята в страховита демонстрация на таанската военна мощ.
В първия момент дори Стен се впечатли, но постепенно започна да забелязва това онова. Явно нещо не беше наред, ако човек успееше да огледа по-подробно отделните кораби в общата маса. Всички до един бяха разскрибуцани, очукани и овехтели, със следи от припрени ремонти, пропускащи масло инсталации и кръпки от дебели брони върху зеещи бойни рани. Явно Стен единствен го забелязваше, след като воят на тълпата се извиси от наложен с насилие до трепетен.
Миг по-късно небето се проясни и Стен усети хладен страх да избутва професионалния му цинизъм, когато над главата му изникнаха три от най-огромните и ужасяващи бойни кораби, строени някога в историята. Носовете им бяха гладки и черни като черни дупки. Големият брой артистично аранжирани люкове намекваха за огнева мощ, която би накарала редакторите на списание „Джейнс“ да се разхленчат, че не разполагат със снимка и подробно описание за новия брой. Стен тъкмо започна смътно да се досеща какво се крие зад тези люкове, когато корабите избоботиха над главата му и изчезнаха.
Воят на тълпата за миг утихна от гордост и възхита. Дори ченгетата притихнаха безмълвни, а в погледите им блесна патриотичен плам. Напомня религиозен транс, помисли си Стен. Великият дух на Таан явно си падаше по шумотевици. Запита се присмехулно какво ли би казал мирянин Кристата за всичко това.
Глухо жужене прекъсна мислите му и Стен се усети да се надига на пръсти като всички останали, за да разбере откъде идва. Идваше откъм пепелищата на двореца.
Пред изумения му поглед от руините се издигна нещо ослепително бяло. Имаше формата на огромно колело със спици и в продължение на няколко минути кръжи над разрушенията, сякаш очакваше чистотата на бялото да изпари цялата пепел във въздуха, след което да падне като дъжд на земята. Най-после се издигна на около половин километър над развалините и бавно се придвижи към сцената.
Стен рязко дръпна глава назад едновременно с над милионната тълпа, щом един огромен люк се отвори и се появи голяма черна капсула. Капсулата се отдели и се снижи безшумно, докато накрая почти докосна сцената. Последва продължително пращене, изскочиха червени амортисьори и капсулата кацна.
Тишина. Нито един сред тълпата дори не прошепваше. Изведнъж от озвучителните уредби на гигантските видеоекрани гръмна военна музика. Част от гладката обвивка на капсулата се плъзна встрани и разкри зейнал сводест портал. От него с маршова стъпка се заизнизваха униформени таански гвардейци с ботуши до коленете; набиваха крак в синхрон.
Гвардейците се строиха около сцената. Стен веднага забеляза, че оръжията им не са церемониални и че ги държат в бойна готовност за светкавична употреба. Сред тях имаше офицери, вероятно от разузнаването, които оглеждаха тълпата за признаци на недоволство. Такива липсваха. Вождовете държаха здраво тълпата в ръцете си. Музиката се извиси, след което на сцената пристъпиха един по един членовете на Висшия таански съвет.
Щом се разпръснаха върху сцената, Стен автоматично сравни ранга им с информацията от видеоснимки на Съвета в миниатюрната си ментална библиотека; опитваше се да долови кой се радва на благосклонност и кой е в немилост съобразно местата, които заеха.
Като се изключеше отсъствието на Пастур и положението на лорд Вихман непосредствено вдясно от празното почетно място в средата, не забеляза никаква разлика. Престана да се опитва да открие такава, щом видя от вратата с бърза крачка да излиза командващият таанските гвардейци. Мъжът се извисяваше значително над останалите. След него излезе още и още един, всички еднакво високи. Взводът се строи и докато Стен се опитваше да си припомни къде ги е виждал, иззад тях излезе лейди Атаго. Личните й гвардейци вероятно бяха сред малцината по-високи от нея таанци в империята.
Тълпата нададе възторжен вой, докато гвардейците я ескортираха към почетното място и след това се оттеглиха. Но не твърде далеч, забеляза Стен. Застанаха точно зад нея и от двете й страни, готови да се метнат като живи щитове пред нея, ако се наложи.
Лейди Атаго изпъна двете си ръце право нагоре и виковете на тълпата станаха още по-оглушителни — така непоносимо, че от воя и писъците уредбата запращя от микрофонията. За момент, макар и заобиколен от повече от милион същества, Стен се почувства съвършено сам.
Спомни си последния път, когато бе видял лейди Атаго. Беше на Кавит в началото на войната. Носеше червена пелерина и зелена куртка, като сега. Беше само на сто и петдесет метра от него. Спомни си краткия миг, в който оптическият мерник на неговия уилигън попадна в центъра на зелената куртка. Пое въздух, изпусна половината и задържа пръст върху спусъка. Само след миг изстрелът щеше да пробие в куртката отвор с размера на юмрук. В този момент гвардейците на Атаго се раздвижиха като кордебалет и затвориха кръга около началничката си. И Стен вече виждаше само бялото на униформите им вместо червеното и зеленото.
До ден днешен Стен не беше сигурен дали тогава не стреля от страх, или просто пропусна възможността. Докато я гледаше, се проклинаше и за едното, и за другото. Никакво значение на коя страна щеше да падне монетата. И в двата случая губеше. Не можеше да не се запита какво би се случило, ако тогава беше успял. Кой щеше да стои на сцената сега? Вихман? Пастур? Никой?
Лейди Атаго вече беше свалила ръце и се къпеше сред вълните на възторжените приветствия. След това отново ги вдигна, настоявайки за тишина. Всички млъкнаха.
— Благодаря ви, мои таански сънародници — започна тя, — затова, че дойдохте на това празненство.
Стен не забеляза някое от прехласнатите лица край него да трепне. За тълпата нямаше нищо неуместно във факта, че не бяха дошли доброволно. А и за какво изобщо беше празникът?
— Времената ни подлагат на изпитания, народе мой — продължи Атаго. — Нашата решимост е подложена на много по-свирепа проверка отколкото през която и да било ера след Големия срам. И точно тази наша решимост, тази наша непоколебимост да победим, която е в основата на таанския начин на живот, празнуваме днес. Но в генетичния код на таанците има и друго освен решимост. А именно абсолютна жертвоготовност в името на запазването на нашата… — тя изчака, след което последната дума изплющя от уредбите като бич — чест!
— Чест! — заскандира тълпата. — Чест!
— Да, чест — продължи лейди Атаго. — Нека никой чужденец не се заблуждава относно значението на
